Внезапните улици на София, Париж, Будапеща, Истанбул, Рим и Барселона; и на един измислен град-декор край морето, на нос Калиакра
Понякога ми се иска, заради теб, да бях по-друг. По-добър, по-красив, по-умен, по-желан, по-магичен, по-весел, с по-голямо чувство за хумор. Иска ми се да можех да правя всичко идеално, да не ти давам да пипнеш нищо, да стискам пастата за зъби точно като теб, да гладя роклите ти, но да съм мъжествен, да ти помагам да се губиш, но винаги да мога да те открия, да се бия за теб, но никога пред теб, да си убедена, че мога да те защитя, но да се чувстваш надвесена над ръба, да съм ежедневен и празничен, да забелязвам малките неща, но да мога да се грижа и за големите, да нямам прякор, защото изглеждам съвършен и никой не може да го измисли, но ти да ме наричаш не с моето, а с името, което сама си ми избрала, защото само ти знаеш онзи микроскопичен недостатък, който другите никога няма да видят, да ти давам свобода, но да не мога да дишам без теб, да те желая, но никога да не ти досаждам, да драматизирам, когато ти е нужно, но иначе да съм сдържан, да говорим за чувства, но да спираме винаги, когато ти пожелаеш, да ти измислям приказки и те да са най-вълшебните, да те държа за ръка и дланите ми никога не се изпотяват, сутрин да съм сладко рошав и все пак щом ме погледнеш втори път да изглеждам красив и подреден като парижка витрина, да ти подаря голям френски прозорец на улицата до катедралата „Мадалена“ и ти да гледаш през него рано сутрин, докато закусваме, и щом пожелаеш да те пренасям другаде, да имаме хиляди домове и навсякъде да се чувстваме като у дома си, да имаме деца, но да не усещаме тежестта на порастването им, защото винаги за всичко има кой да се погрижи, майка ти да ме одобрява, а баща ти да ме тупа по рамото и да пием заедно „тайно“ по още едно преди вечеря, да съм готов на всичко за тях, защото ги обожавам, че са те направили такава, но винаги да взимам твоята страна в дребните спорове, които впрочем изчезват скоро след моето появяване...
Сигурно някъде съществува такъв човек, мила моя, но аз никога няма да бъда такъв. Никога няма да мога да седя спокойно и да те чакам да дойдеш, за да не ти развалям удоволствието от лутането. Винаги ще се опитвам да те намеря, да те пресрещна, защото ми се иска да те зърна по-бързо и по-бързо да поема от твоя въздух, защото моят е на привършване, когато те няма. Може би понякога си мислиш какъв ли би бил животът ти с някой друг, но повярвай ми, няма да има друга история като нашата и няма да можеш да я забравиш или да я наречеш детска работа. Защото порастнахме заедно, а порастването не е играчка, не е детска работа порастването...
Издателство Жанет 45
Няма коментари:
Публикуване на коментар