– Един крал! – ще кажат веднага малките читатели, свикнали с приказките.
Не, господа, така започва „Пинокио“, която е една прекрасна приказка; докато тази, която се каним да разкажем, е една почти истинска история. Казвам „почти“, защото онзи, който я е разказал, сеньор Алесандро – един милански благородник отпреди приблизително двеста години, с много добродушно, малко тъжно като на кон лице, – твърди, че я е открил върху изпокъсани страници. Щом като историята се развива някъде през XVII век, днес те ще да са на поне четиристотин години.
И така, да започнем отначало. Да, и тук имало някога един крал, който бил владетелят на Испания. Но в нашата история той никога не се появява освен само бегло. Вместо това обаче тогава имало един страхлив свещеник, ама толкова страхлив, че било достатъчно вятърът да хлопне някой капак на прозорец, за да се наака (извинете за малко вулгарния израз; вие никога недейте го използва, аз обаче мога, тъй като нашият свещеник бил страхлив наистина до такава степен).
Но как така, ще ме попитате, един свещеник не трябва ли да следва повелите на Евангелието, да бъде добър, великодушен и смел в защитата на своите енориаши? Не четем ли днес за свещеници, които направо са убивани, защото се борят срещу мафиотите и камористите? Е, да, но писателят с тъжно като на кон лице, макар и добър християнин, знаел, че хората могат да бъдат смели или страхливи, независимо от това доколко го изисква занаятът им. И знаел също, че по онова време много ставали свещеници или монаси (или монахини) не защото чувствали призвание за това и имали истинска готовност за саможертва, а защото били времeна на голяма нищета. За един бедняк да стане свещеник или монах (или монахиня) е начин да се застрахова, че до края на живота си може би няма да тъне в голям разкош, но няма и да умре от глад. И така можело да се случи свещеник да стане някой, който не обръща особено внимание на повелите на Евангелието и живее ден за ден.
Били тежки времена. Ломбардия, където се развива нашата история, в по-голямата си територия е под управлението на испанците. В този период те разчитат на подкрепата на редица висши и дребни благородници, които пък в замяна имат разрешение за множество своеволия. Често живеят в Милано, но също и в ужасни замъци и не много големи дворци, надвиснали над многобройните селца, които са защитавани от техните брави.
Кои са тези брави или бравища? Днес ги наричаме телохранители, но внимание – те били истински негодници, които извършват всякакви безчинства. Младите князе ги наемат на служба, като така ги отървават от тъмницата или от бесилото. В замяна те са готови да ги отменят във всяко злодеяние, което желаят да извършат – като безчинствата рядко са между двама господари, а обикновено между господари и бедни хора.
Да разпознае човек един браво е лесно. Освен лицето, което всява страх само като го погледне човек, освен снаряжението от големи ножове, дълги мечове и кулверини (тоест ръчни бомбарди, пушки, огромни като топове),които носят по себе си, косите им са събрани в мрежичка,за да не се вижда огромният перчем, който спускат върху лицето си, докато вършат някое безобразие, и да не може никой да ги познае.
С други думи, ако искате да добиете представа как е изглеждал един браво, спомнете си за всички филми за пирати, които някога сте гледали: така всички приближени на капитан Кук пред един браво наподобяват ангелчета на покрива на колибата от рождествената сцена.
Тогава страхливият свещеник, когото споменахме и който се казва дон Абондио, е енорийски свещеник на едно селце, разположено на прекрасните брегове на езерото Комо. Една вечер, докато си върви спокойно към къщи, среща двама брави, които сякаш чакат тъкмо него. Само като ги видял, за малко да направи онова, което вече казах и което от добро възпитание няма да повторя.
Да разкажем накратко какво направили бравите.
– Отче – казват му те, – вие утре трябва да ожените онази девойка, Лучия Мондела, и онзи младеж на име Лоренцо или Ренцо Трамалино. И така – няма да ги жените. В противен случай може да ви се случи нещо лошо.
Не им се налага да обясняват на дон Абондио какво може да му се случи, защото, като се озъбват като тигри, се разбира, че става дума или за намушкване с нож, или за изстрел с пушка, или и за двете. Дон Абондио прави опит да се възпротиви и бравитему показват, че идват от името на дон Родриго.
Дон Родриго! Само като чуе да се споменава името му, на дон Абондио му се разтреперват ръцете и краката. Той е един от младите князе, за които говорех, но може би най-лошият, най-деспотичният и най-жестокият. А защо дон Родриго не желае Ренцо и Лучия да се оженят?
Ако не веднага, то дон Абондио се сеща впоследствие в разговор за това именно с Лучия. Дон Родрго е, както днес се казва, „хулиган“, който изпитва удоволствие да извършва злодеяния над по-слабите от него. Както правят днешните хулигани, докато се отегчават, яхнали скутер или мотоциклет, той досажда на девойките, които минават през селото на връщане от работа в предачницата. Дон Родриго притеснява Лучия – можете да си представите с какви вулгарни комплименти; а тя продължава напред, без да му отвърне. Сега дон Родриго иска не само да си отмъсти, но и да предотврати със сватбата си тя да се изплъзне от ухажването и от лапите му...
Издателство Сиела
Годениците в Хеликон
Годениците в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар