Навън, между планините, издигащи се от двете страни на единичната железопътна линия, се лееше проливен дъжд. Върховете бяха скрити в сивата пустош на небето, а склоновете им, белязани от изоставени рудници, чернееха мрачни, осакатени от огромни купища шлака, върху които с напразната надежда да намерят паша скитаха няколко мръсни овце. Не се виждаше ни храст, ни стрък зеленина. В гаснещата светлина дърветата приличаха на неприветливи и осакатени призраци. При един завой на линията пред погледа му светна черният блясък на някаква леярна, осветил десетина голи до кръста работници с опнати тела и вдигнати за удар ръце. Макар че тази гледка се загуби бързо зад безразборно струпаните машинарии над една мина, у него вълнуващо и живо остана усещането за мощ. Менсън пое дълбоко дъх. Почувства ответен порив за усилие, една внезапна завладяваща бодрост, бликнала от надеждите и обещанията на бъдещето.
Когато половин час по-късно локомотивът допъхтя в Бленли, последен град в долината и крайна гара, вече бе паднал мрак, който още по-силно подчертаваше колко чуждо и отдалечено е това място. Най-сетне бе пристигнал. Хванал здраво чантата си, Менсън скочи от влака и забърза по перона, нетърпеливо търсейки знак, че го чакат. При изхода на гарата под един угасен от вятъра фенер стоеше и чакаше старец с жълто лице, квадратна шапка и дълга като нощница мушама. С пожълтелите си очи той внимателно огледа Менсън, а когато проговори, гласът му издаваше неохота.
– Вие сте новият помощник на доктор Пейдж?
– Да... Менсън, Андрю Менсън се казвам.
– Хм. Аз пък Томас. Повечето ми викат Старият Томас, да вървят по дяволите! Докарах двуколката. Сядайте – щом не ви се плува…
Менсън хвърли вътре чантата и се покатери в очуканата двуколка зад един висок ъгловат черен кон. Томас го последва, хвана юздите и се обърна към коня.
– Хайде, дий, Тафи!
Потеглиха праз града, който, въпреки всички усилия на Андрю да долови контурите му в плющящия дъжд, не представляваше нищо повече от размазана купчина ниски сиви къщи, наредени под високите и вездесъщи планини. Няколко минути старият кочияш не продума, но продължи да хвърля изпод капещата периферия на шапката си песимистични погледи към Андрю. Далеч не приличаше на спретнатия кочияш на преуспяващ доктор. Напротив, беше сбръчкан и немарлив и през цялото време от него се носеше необикновената, остра миризма на гранясала мас.
Най-после той каза:
– Току-що си зехте дипломката, а?
Андрю кимна.
– Знаех си. – Старият Томас плю. Триумфът му го направи по-сериозен и общителен. – Последният помощник си замина преди десет дни. Много-много не се задържат.
– Защо? – въпреки своята неувереност, Андрю се усмихна.
– Първо на първо – работата е тежка, мен ако питаш.
– А второ?
– Ще разберете! – Миг по-късно Томас вдигна камшика и като гид, който би обърнал вниманието върху красива катедрала, посочи края на редица къщи, където от една малка осветена врата излизаха облаци пара. – Вижте! Там е госпожата и моят магазин за пържени картофи. Пържим два пъти в седмицата и прясна риба. – Дългата му горна устна потръпна от тайна гордост. – Рекох, може пък да ви се ще да знаете.
Тук главната улица свършваше, те завиха по стръмен неравен страничен път, изтрополяха през едно запуснато място и влязоха в тясната алея на къща, която се издигаше изолирана от съседните улички зад три чилийски бора. На портата се четеше името „Брингоуър“.
– Ето ни и нас – каза Томас и дръпна юздите.
Андрю слезе. В следния миг, докато се съсредоточаваше за мъчителната церемония на влизането, предната врата енергично се отвори и той се озова в осветения хол, многословно приветстван от една дребна пълничка засмяна жена на около четирийсет години, със сияещо лице и блестящи, самоуверени примигващи очи.
– Тъй, тъй, тъй! Това ще да е доктор Менсън. Влезте, драааги, влезте. Аз съм съпругата на доктора, госпожа Пейдж. Надявам се, пътуването не е било уморително. И се радвам да ви видя. Просто не съм на себе си, откак се измете оня ужасен човек, който беше при нас. Би трябвало да го видите. Беше най-големият прахосник, който съм виждала, казвам ви. Но това няма значение! Сега вие сте тук и всичко е наред. Елате, аз лично ще ви покажа вашата стая.
Стаята на Андрю на горния етаж беше малка и спретната, имаше таблен креват, жълт лакиран скрин и бамбукова маса, върху която бяха поставени леген и кана.
Оглеждайки се, додето нейните черни като копчета очи изпитателно се взираха в лицето му, той каза плахо и вежливо:
– Тук изглежда доста удобно, госпожо Пейдж.
– Да, наистина – тя се усмихна и майчински го потупа по рамото. – За вас тук ще бъде идеално, драаги. Бъди добър с мен и аз ще бъда добра за тебе. По-добре не може да се каже, нали? Сега да не губим време, елате да ви запозная с доктора – тя замълча, погледът ѝ все още въпросително вперен в очите му, и добави, като се стараеше гласът ѝ да звучи небрежно: – Не знам писах ли ви, но между другото напоследък докторът не е много добре.
Андрю изненадано я погледна.
– О, нищо особено – веднага продължи тя, за да го изпревари. – От няколко седмици е на легло. Но скоро ще се оправи. Без съмнение.
Объркан, Андрю я последва до дъното на коридора, където тя със замах отвори една врата и весело възкликна:
– Едуард, доктор Менсън – нашият нов помощник. Идва да се представи.
Когато Андрю влезе в дългата старомодна спалня с плътно спуснати плюшени завеси и малък огън в камината, Едуард Пейдж се обърна в леглото явно с голяма мъка. Беше едър кокалест мъж, вероятно шейсетгодишен, с грубо издялано лице и уморени, блестящи очи. Целият му вид носеше печата на страдание и някакво измъчено търпение. Имаше и още нето. Светлината на петролната лампа падаше върху възглавницата и разкриваше една безизразна восъчна половина от лицето му. Лявата част на тялото му бе също парализирана, а лявата ръка, отпусната върху бродирания юрган, бе сгърчена в лъскав конус.
Като наблюдаваше тези признаци на тежък и съвсем не скорошен удар, Андрю внезапно почувства пълно объркване. Настъпи неловко мълчание.
– Надявам се, че тук ще ви хареса – отбеляза най-после доктор Пейдж. Говореше бавно и трудно, леко сливаше думите. – Дано работата не ви се види твърде тежка. Вие сте много млад.
– Аз съм на двайсет и четири, сър – сковано отвърна Андрю. – Знам, това ми е първата служба и тъй нататък, но от работа не се страхувам.
– Ето, видя ли! – госпожа Пейдж сияеше. – Не ти ли казах, Едуард, със следващия ще имаме късмет?
Върху лицето на Пейдж застина още по-дълбока неподвижност. Той се вгледа в Андрю. После, изглежда, интересът му отслабна.
– Дано останете – рече той с уморен глас...
Издателство Фама
Цитаделата в Хеликон
Цитаделата в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар