Светослав Тодоров >> Хората, които заспиваха сами

Хората, които заспиваха сами е с идеална структура за neo-noir, в който като колаж се наслагват привидно несвързаните разкази на различни герои... Ал. Кръстев

Явно наистина се задава ново поколение откъм обширните полета на новите медии. Моментните истории на Светослав Тодоров – неуловими в жанра си, изплъзващи се, понякога статус, понякога интервю – са част от това писане. Най-добрите от тях кратко и силно бързат да кажат своето, сякаш знаят, че времето непрекъснато свършва. Казват го директно и дистанцирано едновременно, с откровеност, която хваща. Георги Господинов

Безболезнено

   „Баща ми е фокусник“. Винаги, когато го казвах бях обграждан с недоумяващи погледи, а учителките смятаха, че си измислям. Впусках се в още по-объркващи описания на триковете му, на хората в цирка, как е срещнал майка ми, как толкова се бил влюбил в очите й, че без малко един от ножовете фатално да се забие не където трябва. И ако тя е била повод за единствената му проява на разсеяност, то изглежда аз съм причината за втората.

   Бях малък, може би на 10-11, златна възраст, в която започваш да разбираш всичко, но имаш избора да не правиш нищо. Репетирахме много, въпреки че не знаех много какво се случва. Баща ми щеше да направи популярния номер с разрязването на тялото на две и после съединяването му. По принцип той обичаше да прави по-нестандартни неща, но времената бяха такива, че трябваше да представим нещо по-познато, което да привлече повече хора. И до днес не знам защо той избра за целта точно мен – може би за да бъде сигурен, че няма да сгреши някъде, може би за да покаже колко смел е пред останалите, а може би е имало нещо, което е накарало другите да се откажат. В дните преди шоуто повечето хора в цирка бяха необичайно мили към мен, дори дресьорът на лъвове, който с времето заприличваше все повече на лъв. А майка ми сякаш беше по-мълчалива от обикновено. Но всъщност не усещах, че има нещо необичайно, това беше просто поредният спектакъл.

   Тъй като се притеснявах от публиката, държах очите си притворени, въпреки че бях инструктиран да изглеждам щастлив. Когато приключи частта с разразването на кутията, в която се намирах, отворих широко очи и въздъхнах. Отвън се чуваха аплодисментите, а и доколкото можех да видя, залата беше пълна. Срещнах погледа на баща ми, който беше едновременно притеснен и недоумяващ какво се случва, а преди да изпадне в тиха паника, ръцете му започваха леко да треперят, а очите му последователно да хлътват и да се уголемяват. Но той не каза нищо, само ми се усмихна неловко и изчезна нанякъде. Майка ми дойде при мен, събра вежди и леко отпусна долната си устна в изненада. Остана вцепенена в продължение на няколко секунди, след което направи няколко крачки назад и започна трескаво да търси баща ми. Надигнах се и видях, че все още съм на две. От главата до кръста бях в едната част от черната кутия, а краката ми бяха в другата, която се намираше в края на пространството зад сцената. Не знаех какво да мисля. Нямаше болка. Шоуто не продължи. Съдружникът на баща ми обяви, че има технически проблем. Хората напуснаха разочаровани, някои от децата се разплакаха.

   Ден след ден, нощ след нощ, аз живеех на две части, разделени на десетина метра една от друга. Някои от клоуните идваха, за да ме нахранят и изкъпят, но от майка ми и баща ми следа нямаше. С времето храната ставаше все по-малко. Изглежда и животните са го усетили, тъй като веднъж изпод завесата се подаде един от тигрите. Представях си как ще обезобрази лицето ми, но той се насочи към краката ми. „Не, мосю Робер, не“, виках на тигъра, но той захапа ходилата ми. Може би защото останалата част от тялото ми беше далече, не усещах нищо, освен леки иглички. За около половин час тигърът се справи и с двата ми крака, а по едно време спрях да викам и просто гледах и недоумявах. Накрая Робер ме погледна, облиза се и тъкмо започна да се приближава към мен, но изведнъж отскочи и изчезна някъде. Сякаш го досрамя.

   Една вечер намерих случайно изпусната на пода кутия с няколко останали цигари. Понякога палех една и я изпушвах до половината, за да имам и за утре. В началото не ми хареса, започнах да кашлям, очите ми сълзяха, като че ли някой ме беше ударил по главата. Пушех в тъмното и наблюдавах как димът излиза от стомаха ми и се извисява над кутията. Като се замисля, не беше чак толкова депресиращо преживяване. В тъмното си фантазирах, измислях продължения на приказките, които майка ми и баба ми четяха едно време. Не, не беше чак толкова лошо. А и нямаше болка. Все пак единственият ми проблем, освен че бях разделен на две, беше маймуната откраднала последната ми цигара.

   И до днес не знам къде са родителите ми. Когато започна да мисля за това малко ме свива сърцето, признавам. Но не живея зле, намериха ме добри хора, възрастна двойка без деца. И вече отново си имам крака, макар и изкуствени. Интересното е, че от време на време започват да ме болят, особено през зимата. Може би това е бил големият трик на баща ми!

Издателство УИ Св. Климент Охридски

Хората, които заспиваха сами в Хеликон

Хората, които заспиваха сами в Books.bg