Дайсецу Т. Судзуки >> Дзен и японската култура

чаят, мечът, стрелбата с лък, градината, калиграфията...

   Макар че се опитва да покаже как дзен е вдъхнал живот на цялата японска култура, Судзуки използва и описания на такива японски изкуства като чаят, хайку и фехтовалното изкуство, за да направи дзен по-понятен и по-ясен за англоговорящите читатели. Така както Судзуки го описва в „Дзен и японската култура“, дзен се концентрира върху преживяването на „сливането на субект и обект в една абсолютна Празнота (шунята)“ (с. 456). Като възстановим тази „изначална неделимост“, според Судзуки ние се връщаме „в своето изначално състояние на чистота и прозрачност“ (с. 463). Макар че Судзуки представя този вариант на дзен като непроменлив и фундаментален за всеки истински религиозен опит, редица учени са доказали, че представяният от Судзуки дзен се различава от историческите си предшественици. Това не е изненадващо, защото без съмнение непроменливият, психологизиран, центриран върху сатори и е институционализиран дзен, който изгражда Судзуки, е силно задължен на неговото продължително изучаване на внушителен брой различни неяпонски източници, включително Паул Карус, Албърт Едмъндс, Уилям Джеймс, Фридрих Шлайермахер, Емануел Сведенборг, европейска философия, перениализъм и теософия.
   Не бива обаче да пропускаме от вниманието си факта, че разбирането на Судзуки за дзен такова, каквото е изложено в настоящия том, се базира и на неговите години практикуване на дзен заедно с Шаку Соен в Енгакуджи, на съществуващата кореспонденция с неговия учител по време на престоя му в Съединените щати и на изучаването на будистки текстове през целия му живот, съчетано с вглъбяване в традиционното знание и в знанието на ХХ в. за будизма. Поради тази причина е най-добре да разглеждаме представения от Судзуки дзен като форма на будисткия модернизъм, възникнала в края на XIX и началото на XX в. Тези неопределено свързани движения често са насочени към светските хора и се отличават с общ акцент върху текстовете, медитативните практики и тенденция към психолозиране на голяма част от будисткото учение. През последните няколко десетилетия от своя живот Судзуки описва своя синтез като създаване на един дзен, който е подходящ за „съвременния човек“. Судзуки непринудено признава, че някои аспекти от неговото разбиране на дзен се различават от това на много японски дзен учители, които „са от вида на самодостатъчните или самодоволните учители [sic]. Те не са съвременни хора“. Хакуиновата традиционна система на класифициране на коаните се нуждае от преработка според извънредно самоуверения Судзуки, защото „съвременният човек се нуждае от тяхното по-систематично разглеждане“.
   На много места в „Дзен и японската култура“, след като подробно описва или превежда текстове за уменията или философията на практиката в дадено изкуство, като например чаят или фехтовалното изкуство, Судзуки се залавя да обяснява сходни качества, които открива в дзен практиката. Например опитвайки се да обясни идеята за мушин, „не-ума“, Судзуки разглежда различни прочути фехтовачи в „Дзен и фехтовалното изкуство I и II“. След като дава множество кратки изложения и цитати от текстове на фехтовачи, Судзуки заключава, че „неподвижният ум“, за който се говори в различни съчинения, посветени на фехтовалното изкуство, не е нищо друго, освен повърхностен отзвук от „Наподвижната праджня“, за която говори дзен наставникът Такуан в писмото си до Ягю но Таджима но ками Муненори (с. 128–129, 235). Судзуки заключава, че „умът на Такуан е по-дълбок от този на фехтовача, защото последният обикновено спира на нивото на психологията, докато Такуан, понеже е дзен наставник, вниква в самия източник на действителността“ (с. 235). По този начин цялото разглеждане на фехтовалното изкуство, което се дава в тези глави, осигурява на автора средство да изтълкува неразбираемия диалог за „великата нирвана“... Ричард М. Джафи из Увод

Издателство Изток-Запад

Дзен и японската култура в Хеликон

Дзен и японската култура в Books.bg