Елин Пелин Ян >> Бибиян на Луната

– Научи французки, Ян Бибиян!
– Да, ще науча. Ще видиш, че ще науча.
– Ами ще ходим ли на Луната, Ян Бибиян?
– Ще ходим, Калчо. Бъди сигурен...

   Ян Бибиян се завърна в родния си град, може да се каже, вече възмъжал. Той бе навършил петнадесета година. Приключенията, които преживя, изпитанията, които превъзмогна, бяха го направили по-мъдър и по-сериозен.
   Той се прибра с неизказана радост под бащината си сиромашка стряха и обилните сълзи на майка му очистиха душата му.
   С плач Ян Бибиян поиска прошка от родителите си за мъките и страданията, които им е причинил, и даде клетва, че занапред ще стане най-добрият човек в тяхното градче.
   Той се облече в чисти прилични дрехи, почна да причесва гладко косата си и престана да ходи бос и гологлав, както по-рано.
   Още в първите дни след пристигането си той се зае да помага на стария си баща. Двамата ходеха с магарето в гората и носеха дърва, които продаваха на пазара. Трудът му се услади и работата му беше приятна.
   Всички от града, които познаваха Ян Бибиян като палаво и лошо момче, като го гледаха сега, не можеха да му се начудят. Никой не знаеше за неговите приключения. Всички мислеха, че той е бил в някой далечен град на работа, или пък в някое училище.
   Ян Бибиян беше станал весел, жизнерадостен, почиташе всички и се отнасяше много любезно както с познати, така и с непознати. Скоро всички жители на града го обикнаха и почнаха да го сочат за пример. Ян Бибиян спечели много приятели между връстниците си и им стана нещо като главатар.
   Най-добрият приятел на Ян Бибиян беше Калчо. Той също беше пораснал колкото Ян Бибиян и работеше в грънчарницата на баща си. Той не дружеше много с другите момчета. Дори ги избягваше. Затова пък много обичаше да излизат двама с Ян Бибиян там някъде в околностите на града, да седнат на някоя поляна под сянката на някое дърво и да си приказват. Там Ян Бибиян надълго и нашироко му разправяше за приключенията, които бе преживял.
   – Да, Калчо, много преживях и много научих, Станах друг. Сега съм тук, при родителите си. Жално ми е да ги гледам как бедно живеят. И като си помисля, че и моят живот може да бъде същият, ужасявам се. Вярвай ми, аз не бих могъл да живея като тях и не искам. А ето че не зная какво да правя. Какъв път да хвана...
   Калчо се взираше в дълбоките умни очи на приятеля си, които при тия думи ставаха тъжни, и не знаеше какво да му каже.
   – Не, аз трябва да науча нещо – казваше Ян Бибиян след дълго мълчание. – Трябва да науча някой занаят. Жално ми е, че не мога да следвам в училище. Но занаят мога да науча. Кажи ми, Калчо, какъв занаят да изуча?
   – Стани грънчар като мене – каза наивно Калчо. – Тогава двамата заедно ще си отворим работилница и никога няма да се делим.
   – Не ми харесва тоя занаят – рече искрено Ян Бибиян. – Нещо друго ме влече, какво – и аз не зная... Когато вечерно време легна да спя у нас на чардака, очите ми се отправят към звездното небе... Каква далечина, какъв простор!... Душата ми отива там. А когато изгрее Луната, пълна, закръглена, вижда ми се толкова близка и позната, като че ли там съм роден, и нещо ме тегли там да отида. И като се увлека в мисли, това нещо не ми се вижда невъзможно. И знаеш ли какво, Калчо? – Един ден аз ще отида там. Нещо ми казва, че ще отида.
   Калчо гледаше приятеля си, неговия замислен вид, неговата решителна мисъл, която даваше блясък на челото му, и се усмихваше блажено. Той му вярваше и затова му каза дружески:
   – Ян Бибиян, ако ти решиш да идеш на Луната, заведи и мене.
   – Би ли дошъл? – запита сериозно Ян Бибиян, като хвана ръката на приятеля си.
   – С тебе навсякъде, Ян Бибиян! – отговори Калчо и после попита: – А как мислиш да отидем там? Да намерим пак дяволчето Фют, то може би ще ни помогне.
   – Не искам вече да имам работа с дяволчета, Калчо. Аз мечтая да изобретя някаква особена хвърчаща машина, не балон, не самолет, а нещо друго, по-силно и по-бързо.
   – Как ще я направиш, Ян Бибиян? Ти би трябвало да бъдеш техник.
   – Да – каза Ян Бибиян, – бих желал да стана техник.
   Очите му светнаха. Ян Бибиян и Калчо до тъмно седяха на любимото си място и приказваха. По високия небесен свод наизскачваха звезди, замигваха, затрептяваха. Скоро на изток се подаваше лунният кръг и заливаше с мека синкава светлина цялата околност. Планината се изправяше като черно видение на някакво гигантско чудовище, а над нея почваше да се издига Луната. Наставаше чудна тишина.
   Ян Бибиян протягаше ръка нататък към небето и казваше:
   – Ето я, Калчо... Там ще те заведа. Там сигурно има живот и хора като на нашата Земя, която е родна сестра на Луната. Ще бъде интересно, нали!
   Калчо се притискаше до приятеля си и подплашен и удивен пред великата гледка на обсипаното със звезди небе, едвам продумваше:
   – Да...

Издателство Скорпио

Ян Бибиян на Луната в Pimodo