Алекс се появи, възкръснал от мъртвите, но някак изроден, преобразен в чудовище, като онези от историите за призраци, които си разказвахме като деца, и миналото се завърна. При най-малко невнимание от моя страна то подава главата си през пукнатините на съзнанието ми и протяга хищни пръсти към мен.
През целия ми съзнателен живот са ме предупреждавали за това: за тежестта в гърдите, за кошмарните сънища, които те следват дори и когато не спиш, ако не се излекуваш.
“Предупреждавах те”, казва леля Каръл в главата ми.
“Казвахме ти”, поклаща глава Рейчъл.
“Трябваше да останеш.” Това е Хана, гласът є достига до мен през времето, през плътните слоеве на паметта ми и протяга безплътна ръка към сърцето ми, докато потъвам бавно в тъмните води на подсъзнанието си.
След прехода от Ню Йорк Сити до северните части на страната от нас оцеляха около двайсетина души: Рейвън, Так, Джулиан, Дани, Гордо и Пайк, плюс петнайсет други, готови да си мълчат и да изпълняват командите на първите.
И Алекс. Но не моят, а друг, непознат Алекс, Алекс, който никога не се усмихва, не се шегува, дори не говори.
Останалите, онези, които използваха склада до Уайт Плейнс за база, се разпиляха на юг и на запад. Складът беше опразнен и изоставен. Сега вече никъде не е безопасно за нас. Не и след спасяването на Джулиан. Джулиан Файнман е символ на свободния от делириум свят, затова е много важен за тях. Зомбитата ще го преследват, докато го хванат. Искат да му източат кръвта, за да дадат урок на останалите.
Затова трябва да си отваряме очите на четири, да не се отпускаме нито за миг.
Групата знае, че Ловеца, Брам, Лу и още няколко души от старата база в Рочестър ще ни чакат малко пљ на юг от Покипси, ето защо бързаме натам. Отнема ни почти три дни да покрием разстоянието, защото се налага да заобикаляме пет-шест града на валидните.
Но ето че гората неочаквано свършва и ние се оказваме на ръба на огромно бетонно пространство, насечено от дебели пукнатини, по което все още личат призрачно бледите линии на отделните паркоместа, и това му придава вид на бяла паяжина. По него все още могат да се видят ръждясали коли, лишени от различни неща – гуми, врати и други метални части. От това разстояние ми изглеждат дребни, дори смешни, като захвърлени детски играчки.
“Предупреждавах те”, казва леля Каръл в главата ми.
“Казвахме ти”, поклаща глава Рейчъл.
“Трябваше да останеш.” Това е Хана, гласът є достига до мен през времето, през плътните слоеве на паметта ми и протяга безплътна ръка към сърцето ми, докато потъвам бавно в тъмните води на подсъзнанието си.
След прехода от Ню Йорк Сити до северните части на страната от нас оцеляха около двайсетина души: Рейвън, Так, Джулиан, Дани, Гордо и Пайк, плюс петнайсет други, готови да си мълчат и да изпълняват командите на първите.
И Алекс. Но не моят, а друг, непознат Алекс, Алекс, който никога не се усмихва, не се шегува, дори не говори.
Останалите, онези, които използваха склада до Уайт Плейнс за база, се разпиляха на юг и на запад. Складът беше опразнен и изоставен. Сега вече никъде не е безопасно за нас. Не и след спасяването на Джулиан. Джулиан Файнман е символ на свободния от делириум свят, затова е много важен за тях. Зомбитата ще го преследват, докато го хванат. Искат да му източат кръвта, за да дадат урок на останалите.
Затова трябва да си отваряме очите на четири, да не се отпускаме нито за миг.
Групата знае, че Ловеца, Брам, Лу и още няколко души от старата база в Рочестър ще ни чакат малко пљ на юг от Покипси, ето защо бързаме натам. Отнема ни почти три дни да покрием разстоянието, защото се налага да заобикаляме пет-шест града на валидните.
Но ето че гората неочаквано свършва и ние се оказваме на ръба на огромно бетонно пространство, насечено от дебели пукнатини, по което все още личат призрачно бледите линии на отделните паркоместа, и това му придава вид на бяла паяжина. По него все още могат да се видят ръждясали коли, лишени от различни неща – гуми, врати и други метални части. От това разстояние ми изглеждат дребни, дори смешни, като захвърлени детски играчки.
Паркингът несъмнено е стар, бетонната му основа се лее като сива вода във всички посоки, опирайки в голяма конструкция от стомана и стъкло – очевидно някогашен търговски център, пред който има нацвъкан от птиците знак. На него пише със силно наклонени букви: МОЛ ЕМПАЙЪР СТЕЙТ ПЛАЗА.
Щом зърваме нашите, аз, Так и Рейвън хукваме към тях, полудели от радост. Брам и Ловеца също се затичват към нас и ни пресрещат по средата на паркинга.
Скачам в прегръдките на Ловеца и започвам да се смея, да пищя от радост. Той ме вдига във въздуха и ме завърта в прегръдките си. Всички се смеем като луди, викаме, крещим и говорим възбудено един през друг.
Ловеца ме пуска на земята, но аз оставям едната си ръка на врата му, да не би да ми изчезне пак. Другата ми ръка се протяга и прегръща Брам, който в този момент стиска ръката на Так, и не знам как става, но в един миг всички се накачулваме един върху друг и се завъртаме с преплетени на слънцето тела.
Щом зърваме нашите, аз, Так и Рейвън хукваме към тях, полудели от радост. Брам и Ловеца също се затичват към нас и ни пресрещат по средата на паркинга.
Скачам в прегръдките на Ловеца и започвам да се смея, да пищя от радост. Той ме вдига във въздуха и ме завърта в прегръдките си. Всички се смеем като луди, викаме, крещим и говорим възбудено един през друг.
Ловеца ме пуска на земята, но аз оставям едната си ръка на врата му, да не би да ми изчезне пак. Другата ми ръка се протяга и прегръща Брам, който в този момент стиска ръката на Так, и не знам как става, но в един миг всички се накачулваме един върху друг и се завъртаме с преплетени на слънцето тела.
– Брей, брей, брей! Я виж какво ни донесе котаракът! – чуваме някой да казва...
Преводач Маргарита Терзиева
Издателство Enthusiast
Реквием в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар