Елин Пелин Ян >> Бибиян на Луната

– Научи французки, Ян Бибиян!
– Да, ще науча. Ще видиш, че ще науча.
– Ами ще ходим ли на Луната, Ян Бибиян?
– Ще ходим, Калчо. Бъди сигурен...

   Ян Бибиян се завърна в родния си град, може да се каже, вече възмъжал. Той бе навършил петнадесета година. Приключенията, които преживя, изпитанията, които превъзмогна, бяха го направили по-мъдър и по-сериозен.
   Той се прибра с неизказана радост под бащината си сиромашка стряха и обилните сълзи на майка му очистиха душата му.
   С плач Ян Бибиян поиска прошка от родителите си за мъките и страданията, които им е причинил, и даде клетва, че занапред ще стане най-добрият човек в тяхното градче.
   Той се облече в чисти прилични дрехи, почна да причесва гладко косата си и престана да ходи бос и гологлав, както по-рано.
   Още в първите дни след пристигането си той се зае да помага на стария си баща. Двамата ходеха с магарето в гората и носеха дърва, които продаваха на пазара. Трудът му се услади и работата му беше приятна.
   Всички от града, които познаваха Ян Бибиян като палаво и лошо момче, като го гледаха сега, не можеха да му се начудят. Никой не знаеше за неговите приключения. Всички мислеха, че той е бил в някой далечен град на работа, или пък в някое училище.
   Ян Бибиян беше станал весел, жизнерадостен, почиташе всички и се отнасяше много любезно както с познати, така и с непознати. Скоро всички жители на града го обикнаха и почнаха да го сочат за пример. Ян Бибиян спечели много приятели между връстниците си и им стана нещо като главатар.
   Най-добрият приятел на Ян Бибиян беше Калчо. Той също беше пораснал колкото Ян Бибиян и работеше в грънчарницата на баща си. Той не дружеше много с другите момчета. Дори ги избягваше. Затова пък много обичаше да излизат двама с Ян Бибиян там някъде в околностите на града, да седнат на някоя поляна под сянката на някое дърво и да си приказват. Там Ян Бибиян надълго и нашироко му разправяше за приключенията, които бе преживял.
   – Да, Калчо, много преживях и много научих, Станах друг. Сега съм тук, при родителите си. Жално ми е да ги гледам как бедно живеят. И като си помисля, че и моят живот може да бъде същият, ужасявам се. Вярвай ми, аз не бих могъл да живея като тях и не искам. А ето че не зная какво да правя. Какъв път да хвана...
   Калчо се взираше в дълбоките умни очи на приятеля си, които при тия думи ставаха тъжни, и не знаеше какво да му каже.
   – Не, аз трябва да науча нещо – казваше Ян Бибиян след дълго мълчание. – Трябва да науча някой занаят. Жално ми е, че не мога да следвам в училище. Но занаят мога да науча. Кажи ми, Калчо, какъв занаят да изуча?
   – Стани грънчар като мене – каза наивно Калчо. – Тогава двамата заедно ще си отворим работилница и никога няма да се делим.
   – Не ми харесва тоя занаят – рече искрено Ян Бибиян. – Нещо друго ме влече, какво – и аз не зная... Когато вечерно време легна да спя у нас на чардака, очите ми се отправят към звездното небе... Каква далечина, какъв простор!... Душата ми отива там. А когато изгрее Луната, пълна, закръглена, вижда ми се толкова близка и позната, като че ли там съм роден, и нещо ме тегли там да отида. И като се увлека в мисли, това нещо не ми се вижда невъзможно. И знаеш ли какво, Калчо? – Един ден аз ще отида там. Нещо ми казва, че ще отида.
   Калчо гледаше приятеля си, неговия замислен вид, неговата решителна мисъл, която даваше блясък на челото му, и се усмихваше блажено. Той му вярваше и затова му каза дружески:
   – Ян Бибиян, ако ти решиш да идеш на Луната, заведи и мене.
   – Би ли дошъл? – запита сериозно Ян Бибиян, като хвана ръката на приятеля си.
   – С тебе навсякъде, Ян Бибиян! – отговори Калчо и после попита: – А как мислиш да отидем там? Да намерим пак дяволчето Фют, то може би ще ни помогне.
   – Не искам вече да имам работа с дяволчета, Калчо. Аз мечтая да изобретя някаква особена хвърчаща машина, не балон, не самолет, а нещо друго, по-силно и по-бързо.
   – Как ще я направиш, Ян Бибиян? Ти би трябвало да бъдеш техник.
   – Да – каза Ян Бибиян, – бих желал да стана техник.
   Очите му светнаха. Ян Бибиян и Калчо до тъмно седяха на любимото си място и приказваха. По високия небесен свод наизскачваха звезди, замигваха, затрептяваха. Скоро на изток се подаваше лунният кръг и заливаше с мека синкава светлина цялата околност. Планината се изправяше като черно видение на някакво гигантско чудовище, а над нея почваше да се издига Луната. Наставаше чудна тишина.
   Ян Бибиян протягаше ръка нататък към небето и казваше:
   – Ето я, Калчо... Там ще те заведа. Там сигурно има живот и хора като на нашата Земя, която е родна сестра на Луната. Ще бъде интересно, нали!
   Калчо се притискаше до приятеля си и подплашен и удивен пред великата гледка на обсипаното със звезди небе, едвам продумваше:
   – Да...

Издателство Скорпио

Ян Бибиян на Луната в Pimodo

Елин Пелин >> Приказки

Пълно издание

   Едни пътници вървели край една река, дето няколко моми белели платно.
   Един от пътниците рекъл шеговито на другарите си:
   – Кой от вас може да познае коя мома е луда?
   – Ха-ха-ха – изсмяла се високо една от момите, – ако те тресна с бухалката по главата, ще ти кажа коя мома е луда! Що си не вървиш по пътя!
   – Ето – казал един от пътниците на другаря си, – ти за лудото не питай, то само се обажда.

Издателство Скорпио

 Елин Пелин. Приказки в Pimodo

Елин Пелин >> Тримата глупаци

Елин Пелиновите глупаци са толкова нашенски, родни, сякаш са част от самите нас, от нашето собствено минало...

   Едно време имало троица глупаци. Те тръгнали по печалба. Вървели, вървели три дни и три нощи. Намерили на пътя една тиква. Събрали се над нея, па се чудят и се маят:
   – Бре, що ли е това, нане?
   – Трябва да е нещо за ручане!
   – Ка-ще да е за ручане... То е за игране, за търкаляне...
   – А, сетих се, това е камилско яйце. Хайде да го измътим.
   И захванали тримата глупаци да клечат на яйцето един подир друг, да клечат – да го измътят.
   Мястото било стръмно и не знам как, тиквата се изтърколила, та тука, та тамо, та блъс – в един храст.
   Из храста изскочил заек, свил уши, вдигнал опашка и побягнал.
   – Камилче, камилче!... Измъти се! – завикали тримата глупаци и хукнали подир заека да го гонят, да го хванат.
   Било поле – свършило се. Свил заекът в гората, свили простаците по него.
   Гората била гъста и заекът се скрил.
   – Ха сега де! Какво да правим? – казал най-умният. – Да се върнем, да вземем секирите, па да дойдем да сечем, да отсечем гората, да хванем камилчето.
   Речено-сторено.
   Върнали се тримата глупаци, взели секирите си, наточили ги хубаво и тръгнали да секат гората.
   – Както съм наточил секирата, веднъж да замахна, сто дървета ще отсека – похвалил се единият.
   – А пък аз, както съм наточил моята... веднъж да замахна, половин гора ще падне! – казал вторият.
   – Е-хе – присмял им се третият, – пък аз моята да повдигна и цялата гора ще падне...
   Препирали се, препирали се, докато се скарали. Насреща им иде един поп с кобила и жребче.
   – Защо се карате, юнаци?
   – Те – за това и това. Молим ти се, дядо попе, присъди чия секира е по-остра.
   – Добре – рекъл попът, – дайте секирите да ги турим в дисагите, па да препусна кобилата. Чиято секира най-напред просече дисагите, тя е най-остра.
   Събрали тримата простаци секирите, турили ги на попа в дисагите с острието нагоре, той препуснал кобилата и ги отнесъл.
   Като разбрали тримата простаци каква е работата, хванали на попа жребчето и рекли:
   – Чакай, сваляйте си, братя, дрехите – да го натоварим, да го натоварим, та жилите му да се изкинат.
   Тримата глупаци се съблекли, натоварили всичките си дрехи на жребчето и го ударили с една пръчка… То подскочило веднъж-дваж и избягало с дрехите.
   – Ха, видите ли как му се вдигат задните крака – изкинаха му се жилите!…
   Трьгнали тримата глупаци голи като соколи. Къде да идат, какво да правят?!...
   Стигнали до една планина. Зад нея захождало слънцето и позлатявало с лъчите си едно малко облаче над самия връх.
   – Гледайте, гледайте – парче злато над планината! – Отде ли се е зело?...
   – От небето трябва да е... Чувал съм от баба, че на баба ѝ баба ѝ казвала на баба ѝ…
   – Що бре?...
   – Че небето е пълно със злато...
   – Така ли?...
   – Така...
   – Тогава да се качим на планината – рекъл най-умният, – да пробием в небето дупка, да източим златото.
   Речено-сторено.
   Вдигнали се тримата простаци, голи като соколи, та навръх планината.
   Ала небето било високо и непостижимо. Спали, треперяли през нощта, на другия ден станали, гледат – около планината бяла гъста мъгла, нищо се не види...
   – Бре, що ли е това?...
   – Това е прясно сирене за ручане.
   – Това не е прясно сирене за ручане, ами е бял памук за търкаляне.
   – Хайде да се тьрколим у него, да се стоплим!
   – Хайде!
   Тримата глупаци наскачали в дола и се изтрепали.

Издателство Захарий Стоянов

Тримата глупаци в Хеликон

Тримата глупаци в Books.bg

Елин Пелин >> Нане Стоичковата върба

... вълшебник на словото, който ни позволява да съзрем всяка жива светлина и да разберем всеки интимен звук на природата...

Добавете надпис

   В сиромашкия двор на нане Стоичко беше израснала чудна върба. Още от земята тя се разклоняваше на пет здрави и еднакво дебели братя. Всеки от тях широко разтваряше върха си и всички заедно правеха грамадна китка, която се издигаше високо над къщите и плевниците и привечер хвърляше сянка като някой баир върху широката поляна, просната от нане Стоичковите палати чак до другото село.

   В клоните на тая чудна върба от край време имаше дванадесет щъркови гнезда и всяка пролет в тях идеха и мътеха дванадесет чифта щъркели – най-многобройната жива стока на нане Стоичко.
   Какво радостно събитие беше, когато тия дългокраки гости пристигаха от дългия път в родните гнезда! Още при първия живителен лъх на пролетта, току-що напъпят овошките, току-що затичат децата боси по стоплената, още влажна земя, току-що се очисти небето, ето че през улиците и дворищата на селото премине бърза сянка, мерне се пред краката ти, удари на срещната стена, оттам на покрива и изчезне. Вдигнеш глава и какво? – Над тебе лети щърк. Бавно, спокойно и празнично той се вие над селото, вдига се високо, спуща се ниско, обикаля над познатите пътища и дворове, стрелне се над ливадите и прави първите си посещения над познатите родни кътчета. После се завърти бързо и се спусне върху гнездото си на нане Стоичковата върба. Децата наизскачат радостни, затичат по боклучавия двор, дето магарето в сладки размишления се пече на първото топло слънце, заскачат и завикат:
   – Мамо – щърк! Мамо – щърк!
   И като подрипват от крак на крак, почнат да напяват:
   

   Щърк клечи – аз хвърча!
   Щърк клечи – аз хвърча!

   Кокошките, подплашени от шума и от ненадейната сянка на щърка, се разбягват и разкудкудякват тревожно. Петелът от бунището дава успокоителен сигнал, качва се бързо на колата и застава нащрек.
   Изненадана от суматохата навън, от къщната врата се подава стрина Стоичковица с тестени ръце, с брашнен сукман, проточва с любопитство глава под ниската стряха и завиква с глас, който се чува по цялото село:
   – Какво се дерете бре, проклетници проклети! Но като съглежда щърка, застанал на гнездото, че обръща шията си и разглежда родината си по всички посоки, тя застава умилено и продумва галено:
   – Божичко мили – гости ни дошли, добре ни дошли!
   Тогава някъде изпод прихлупените навеси излиза и домакинът нане Стоичко. По дрехите му и по оскубаната му капа, оплескана на главата, висят дълги сламки, Той върви лениво и безучастно поглежда жена си.
   – Стоичко – щърк! – вика булката, възбудена от празничната картина на техния сиромашки двор, и сочи с ръка върха на върбата.
   – Тате – щърк! – викат лудо децата. Нане Стоичко се прави на глух пред изблика на детската радост и се мъчи на скрие любопитството под навеса на веждите си. Той е твърдоглав и проклет човек. Душата му от нищо се не разклаща и леността му го е направила спокоен като добиче и равнодушен като камък към радостите и скърбите на околния свят. По цели дни той не похваща нищо, върти се с тегота из двора, влачи се из кръчмите, слуша злостно разговорите и шегите и се връща в къщи лют като арнаутска чушка и намръщен като облак. Тежко на децата му, ако не беше работливата булка Стоичковица.
   Но колкото нане Стоичко и да е безучастен към всичко наоколо, неговата душа се пробужда от веселия вик на децата. Той сваля капа, вдига глава към щръкльовите гнезда, мърда дълго косматите си вежди, които падат над очите му като сламени стрехи, и гледа с примижал поглед.
   – Това е Змияра – казва важно.
   – Не – това е Жабара – казва булката.
   –– Какъв ти Жабар! Не виждаш ли жълтото пръстенче над коляното му. Жабара няма. Клисара има, само че на левия крак под коляното.
   – Е, може да е и Змияра, миличкия – съгласява се примирително булката.
   От тоя ден в къщата на нане Стоичко настава радост, в селото – празник. Голямата върба се оживява. Дванадесет влюбени чифта заклепват на дванадесетте гнезда.
   Честитата върба като че ли това е чакала – отведнаж цяла се разлиства и във всяко гнездо почва живот. По цял ден щъркелите хвъркат, отлитат, долитат, любят се, мъкнат клечки, парцали, слама, нареждат домакинството си и се радват на живота в мир и сговор със Стоичковата челяд. Те стават близки с нея и се разхождат по двора, дето лежи кучето, окапало от мързел и одрипавяло като господаря си.
   Веднаж нане Стоичко дялкаше нещо на дръвника сред двора. Слънцето печеше силно и нане Стоичко беше захвърлил вечното кожухче, с което се не разделяше ни зиме, ни лете. Кълчищната му риза беше мокра от пот. До себе си в треските беше захвърлил оскубаната си капица, прогнила от пот и мазна като баница.
   Наоколо се разхождаше Змияра, търсеше клечки и сламки и с грижа разглеждаше из боклуците. Като видя капата, той се спря до нея, удари я два-три пъти с човката и понеже му хареса, грабна я и я отнесе на гнездото си. За ядене ли, за постилка ли, там негова си работа.
   Стоичко, като видя, че капата му се възнася, скокна бързо, грабна шепа трески и ги захвърли по крадеца. Но щъркът беше вече на гнездото и биеше капата с червения си клюн.
   – Пшът!… Хей, гадино проклета, дай ми капата – извика Стоичко и почна да псува.
   „Так… так“ – удари щъркът по нея с усилие да откъсне нещо.
   Стоичко кипна, наведе се, грабна камък и го запопрати из широките клони на върбата. Подплашени, щърците от дванадесетте гнезда объркано се разхвъркаха. Змията остави капата в гнездото и избяга. Разгневен повече, нане Стоичко почна да търси камъни из двора и да замеря върбата, над която се виеха щърците, разтревожени и уплашени за съдбата на яйцата си. Но ето че Змияра се върна пак отнякъде, кацна на гнездото и пак удари капата с човката си.
   – Чакай, сине майчин, ще те науча аз тебе! – извика Стоичко, грабна брадвата и удари няколко пъти по ствола на върбата. Щъркът остана спокоен. И като напук, пак почна да чука капата с клюн, като я застъпи с един крак.
   Стоичко избухна, завика, зашътка, но щъркът, залисан в работа около капата, не побягна. Тогава Стоичко, разлютен още повече, грабна брадвата и почна да сече върбата. Децата надойдоха отнякъде, заскачаха из двора и почнаха да викат весело.
   – Змияра взе на тате капата! Змияра взе на тате капата.
   – Махнете се оттук – изкрещя Стоичко и ги подгони. Веждите се свиха над очите му и ушите му зашаваха от яд.
   Децата се разпръснаха и изпокриха кое де свари.
   Стоичко пак завъртя брадвата. Острието се забиваше бързо и дълбоко в мекото тяло на върбата. Бели сочни трески се разхвърчаха надалече. Могъщото тяло на дървото се разтресе от болки и петте грамадни разклонени братя притрепераха в предсмъртни мъки.
   Щърците се разхвърчаха ужасени. Те бързо-бързо отлитаха някъде, изчезваха и се връщаха пак, като водеха със себе си цели орляци техни другари. Над Стоичковия двор се зави тъмен облак от разтревожени и изплашени щърци и с ужас се завъртя над треперящите върхове на върбата, дето тръпнеха и се разглобяваха от сътресението дванайсет гнезда.
   А разгневеният Стоичко с дива наслада продължаваше да върти брадвата.
   Скоро грамадното дърво се залюля страшно и се наведе. Разтрепераха се смъртно клоните му и дънерът изпращя, сякаш извика от болки. Убитото дърво се наклони бавно и падна на поляната с трясък и проклятие. Крехките му съчки се изпочупиха с плач. От разрушените гнезда се вдигна прах.
   Стоичко отскочи назад и отмъстително изръмжа. После се завря в клоните, намери капата си, която бе отскочила от гнездото, опуха я от коляното си, нахлупи я над очи и се упъти към портата, като сумтеше нещо.
   Стоичковица, като чу шума от падналото дърво, изскочи уплашена от къщи. Тя застана смаяна на прага и изплака с глас:
   – Стоичко, Стоичко, на сто парчета да те насекат! Ка не бе те грях, господ да те убие!
   – Млък! – изхвуча Стоичко, като се обърна свирепо.
   Булката побягна в къщи и приклопи вратата. Стоичко отиде в кръчмата.
   Щърците се виха над срутените си гнезда цели два дена.

Издателство Захарий Стоянов

Нане Стоичковата върба в Хеликон

Нане Стоичковата върба в Books.bg

Елин Пелин >> Ветрената мелница

Повестите "Гераците" и "Земя", разкази, биографията на Елин Пелин...

   На хълма сред село Подгоре, до китка стари брястове, се белееше нова черква и на поляната около нея се трупаше народ, облечен празнично. Камбаната биеше непрекъснато и нейният меден глас на вълни, на вълни се носеше над селото и се разстилаше на отсечки по цялото поле. Из черквата се изнесоха хоругви и се наведоха благославяще. Свещеникът в среброткан хитон тръгна напред, народът по него, и по хълма надолу се спусна пъстро шествие, което на дълга върволица потъна в зеленината на селото. Скоро копринените алени хоругви се показаха накрай село, излязоха на шосето и поведоха дългата върволица селяни. Пъстротата от новите премени се посипа като цветя по сивия друм и заигра ярко на слънцето, което вече силно печеше.
   Беше първата неделя след Гергьовден. Два месеца не беше валяло дъжд и селяните от Подгоре излизаха да правят молебен над полето.
   Камбаната биеше все така бързо и непрестанно, както от сутринта, и към дългата върволица на шествието, което цяло се източи на широкия друм, прииждаха и последните закъснели жени и деца. Попът вървеше бавно и пееше проточено молитвите, които старият клисар, като носеше книгата отворена, канерваше със задавения си глас. Хоругвите плаваха бавно и се носеха леко, като че на тях бяха кацнали невидими ангелчета.
   Наоколо по вълнообразната равнина се разстилаха зелените посеви, немощни от дългата суша, и обнадеждено се вслушваха в дългите молитвени припеви на стопаните, които вървяха гологлави в шествието. Пролетта беше още в началото. По полянките край пътя и под сенчестите дървета още се виждаха ситни червени черупки от великденски яйца. Лятото беше далече. Имаше надежда. Стига един дъждец да падне и всичко отведнаж ще се обнови. За три деня ще вретенят нивите... Земя

Издателство Захарий Стоянов

Ветрената мелница в Хеликон

Ветрената мелница в Books.bg

Елин Пелин >> Ян Бибиян

Първият български фантастичен роман за деца

В едно малко градче, при една висока планина, при една голяма река имаше едно хлапе. Но то не приличаше на другите деца от градчето. То беше малко по-друго. Първо, то никога не вчесваше косата си и затова тя стоеше на главата му чорлава на челото и смачкана отстрани, прилична на изгоряла от слънцето трева, през която е минала цяла черда телци. Върху нея никога не бе поставяна шапка, защото това дете, което другарите ми, кой знае защо, наричаха Ян Бибиян, не можеше да търпи шапка на главата си, а и никаква шапка не можеше търпеливо да стои на една такава глава. Колкото пъти и да попадаше някаква шапка върху чорлавите коси на Ян Бибиян, тя не стоеше там повече от една минута, падаше или отхвръкваше сама и никой вече не можеше да я намери...

Издателство Захарий Стоянов

Ян Бибиян в Хеликон

Ян Бибиян в Books.bg