Това ми каза моят дядо, преди да преживее своята Случка и да изчезне завинаги. Мисля, че съм единствената, на която го е споменавал. Аз самата не съм го споменавала на никого. Така ми се стори по-разумно.
По природа не съм от най-доверчивите Уъгморти. Малцина от нас са такива.
Бях още Младок, когато дядо изрече тези думи, а малко по-късно го сполетя Случката. Трябва да призная, че тогава не бях сигурна какво има предвид. Не съм съвсем сигурна и сега. Съгласна съм, че едно място може да е кошмарно ужасно, но кое е толкова сбъркано, колкото сбърканото изобщо е възможно?
Дядо ми разправяше още и за падащите звезди. Казваше, че всеки път, щом видиш една от тях да прорязва стремглаво небосклона, в живота на някой Уъгморт настъпва промяна.
Интересна идея за място, където никога нищо не се променя – като Горчилище.
После задрямвах, за да се пробудя още на разсъмване, недоспала след поредния усилен ден.
И тогава, естествено, настъпваха виденията.
Отначало в главата ми цареше непрогледен мрак. От неговите дълбини, преди да видя каквото и да било, неизменно извираше писъкът. Толкова силен и ужасяващ, сякаш се разнасяше досами ухото ми. Той пронизваше черепа ми като куршум от морта и правеше мозъка ми на пихтия. Имах чувството, че откъсва нещо от мен – нещо, което някога съм притежавала, но съм изгубила безвъзвратно. Само че нямах представа какво е то. Как тогава изобщо си го спомнях?
След звука идваше образът – синева, наситена синева. Тя се стелеше по земята като мъгла, обгръщаше съзнанието ми, изтиквайки оттам всички мисли, всички спомени. Когато накрая се разсейваше, заедно с нея си отиваше и объркването ми. И все пак неизменно оставах с усещането, че нещо липсва, нещо от изключителна важност.
Сега рязко се изправих върху площадката сред клоните на моето Дърво. Видението вече се бе изпарило,заедно с последните останки от съня. Изгревът често ме заварваше тук – сред гъстата, бухнала корона на моята сигурна, права като стрела топола. Двайсет къси летви, заковани за ствола ѝ, оформяха пътя ми нагоре.Осем широки, напукани дъски бяха моят под. А къс непромокаемо зебло, което сама бях намазала с катран и завързала здраво с парчета крадено въже, образуваше покрива ми. Но сега не мислех за тези неща, защото писъкът още звънтеше в ушите ми – и това не бе обичайният писък от синята мъгла.
Надвесих се през ръба на площадката и се взрях надолу към земята. Реалните писъци все така се разнасяха оттам, вече придружени и от лая на кучета стръвници. Звуците разкъсваха покоя на дрезгавото утро.
Уъгмортите по принцип нямат обичая да пищят по разсъмване, нито по което и да било друго време на деня и нощта.
Спуснах се бързо по летвите, заковани за дънера на моето Дърво. Щом подметките ми удариха в земята, се озърнах наляво и надясно. Трудно беше да се прецени откъде идват писъците и лаят. Тук, сред гората, всеки звук отекваше, носейки се сякаш от всички страни.
В мига, в който видях какво ме приближава, се обърнах и си плюх на петите. Кучето стръвник връхлетя откъм гъстака с оголени зъби и запенени хълбоци, свидетелстващи за усърдието,което влагаше.
Като за Женска Уъгмортка ме биваше в краката, но няма Уъг, бил той Мъжки или Женски, който да може да надбяга куче стръвник. Вече подготвях кожата и костите си за щракването на неговите челюсти,когато то ненадейно се стрелна покрай мен и удвои усилията си, изгубвайки се скоро от погледа ми. Очевидно не бях неговата нарочена жертва за деня.
Обърнах глава наляво и видях нещо тъмно да се мярка между две дървета. Черна туника.
Съветът се беше размърдал. Тези кучета стръвници явно бяха насъскани от него.
Но по каква причина? Съветът, само с едно изключение, се състоеше от Мъжки Уъгове, повечето на преклонна възраст. Те рядко се показваха навън – творяха своите закони, наредби и други укази, които всички Уъгове трябваше да спазват, но инак всички си живеехме мирно и свободно, макар и не в особен разкош.
А ето че сега бяха навън, в гората и преследваха нещо със своите кучета. Или може би някого? Първото, което ми хрумна, бе, че е беглец от Валхал, нашия затвор. Но досега никой Уъг не беше бягал оттам. А дори да избягаше, надали членовете на Съвета щяха да тръгнат да го гонят. Те си имаха други начини да прибират лошите.
Продължих да тичам, следвайки лая и забързаните стъпки на преследвачите, и скоро осъзнах, че те ме отвеждат опасно близо до Мочурището – непроницаемата преграда, обградила като примка нашето Горчилище. Това бе всичко под слънцето – селото и Мочурището, което никой не бе прекосявал, защото то гъмжеше от свирепи зверове, способни да те разкъсат за секунди. А тъй като отвъд него нямаше нищо, в селото никога не бе стъпвал посетител. Едно просто съществуване, което носеше покой на повечето Уъгове. Но аз не спадах към тяхното число.
Приближих края на ужасното място, което всеки от нас, още от Младок, бе учен да избягва. Забавих крачка и спрях на няколко метра от него. Сърцето блъскаше в гърдите ми и дишах учестено – не само заради тичането, но и заради факта, че се намирах толкова близо до пределите, носещи единствено смърт на онези, проявили достатъчно глупост да навлязат в тях.
Лаят и стъпките на преследвачите бяха утихнали. Скоро забелязах силуетите на кучетата и членовете на Съвета, взиращи се в дебрите на Мочурището. Не можех да видя лицата им, но си представях, че са също така изпълнени с трепет, както и моето. Дори страховитите хрътки бяха подвили опашки и прискимтяваха.
Поех си дълбоко дъх и в този миг дочух пропукване на съчка вдясно от себе си. Погледнах тъкмо навреме, за да мярна нечия фигура, изчезваща сред преплетените храсталаци и усукани дървета, издигащи се като стена по границите на Мочурището. И в един потресаващ миг осъзнах, че това е Уъг, когото добре познавам.
Обърнах се да видя дали членовете на Съвета и кучетата също са го забелязали, но явно не бяха. Секунда по-късно силуетът изчезна и аз се зачудих дали просто не съм си въобразила. Никой Уъг не би влязъл доброволно в това ужасно място.
Тъкмо тогава нещо ме докосна по рамото и аз едва не изпищях. Всъщност дори щях да се срина на земята, но нещото, което се оказа ръка, ме удържа.
– Вега Джейн? Така се казваше, нали?
Над мен се бе надвесило красивото лице на Джурик Кроун – висок и силен, на възраст към четирийсет и пет Сесии, той бе един от големците в селото.
– Да, така се казвам – успях да промълвя.
– Какво правиш тук? – Във въпроса му нямаше строгост, само любопитство.
– Бях горе на Дървото си и се готвех да тръгвам към Комините. Чух писъци и кучешки лай. Видях Уъгове в черни туники да тичат, затова... и аз също се затичах.
– Ясно – кимна Кроун. – Видя ли и нещо друго? Освен черните туники?
Взрях се към мястото, където се бе изгубил познатият ми Уъг.
– Видях Мочурището.
Пръстите му стиснаха по-здраво рамото ми.
– Само него ли? И нищо повече?
Опитах да запазя спокойствие. Всъщност изразът върху лицето на бягащия Уъг преди да изчезне в гъсталака, ме бе поразил като блясък от светкавица.
– Не, нищо повече.
Той ме пусна и отстъпи крачка назад, тъй че вече можех да го огледам в цял ръст. Черната туника прилягаше добре на широките рамене и яките му гърди.
– Какво преследвахте? – попитах.
– Това е работа на Съвета, Вега – отвърна той. – А сега си върви. Не е безопасно да се намираш толкова близо до Мочурището. Връщай се в Горчилище. Хайде, не се бави. За твое добро е...
Преводач Деян Кючуков
Издателство Сиела
Довършителката в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар