Казуо Ишигуро >> Погребаният великан

Забравата, затрупваща спомените и потребното пътешествие към тях...

   – Чудно дете си – рекъл Аксел, когато тя дотичала с подскоци при него. – Не те ли е страх от тъмното? От вълците и орките?

   – Страх ме е – усмихнала се тя. – Но знам как да се пазя от тях. Дано родителите ми не са ме търсили. Миналата седмица така ми се накараха...

   – Да не са те търсили ли? Разбира се, че те търсиха! Цялото село те търси. Чуй гълчавата само. Всичко е заради теб, дете.

   Марта се засмяла.

   – Престанете, господине! Сигурна съм, че не съм им липсвала. А и много добре мога да чуя, че не за мен се карат.

   Аксел си дал сметка, че момичето е право, вътре се карали не заради него, а за съвсем друго. Привел се към входа на дупката, за да чува по-добре, и с всяка доловена дума започнал да си припомня каква е работата, за овчарите и за орела мушитрънче. Зачудил се дали да не обясни на Марта, но изведнъж тя се промушила покрай него и влязла.

   Той я последвал, очаквал да зърне облекчението и радостта, предизвикани от намирането ѝ. А и честно казано, му било минало през ума, че като се появи заедно с нея, може да си присвои част от заслугите за благополучното ѝ завръщане. Само че в голямата зала селяните все още се разправяли за историята на овчарите и малцина си направили труда да обърнат глави към тях. Майката на Марта се отделила от тълпата колкото да нахока дъщеря си:

   – Ето те най-сетне! Да не си посмяла да изчезваш пак така! Колко пъти да ти повтарям?
   След това отново насочила вниманието си към вихрещия се около огъня спор. Марта се усмихнала на Аксел, сякаш го питала: „Видяхте ли? Какво ви казах, а?“, и се изгубила в сенките да потърси приятелите си.

   В стаята било станало по-светло. Тъй като се намирала от най-външната страна на дупката, тя имала малко прозорче, което обаче било твърде високо и човек можел да погледне през него само ако се качи на стол. В момента то било покрито с парче плат, ала изгревът надничал изпод крайчеца и един лъч огрявал заспалата Биатрис. Аксел зърнал някаква мушица, уловена в него и увиснала във въздуха над главата на жена му. Всъщност не било мушица, а паяк, който, окачен на невидима нишка, се спускал плавно пред очите му. Аксел станал тихо, прекосил малката стая, прокарал ръка над спящата Биатрис и хванал паяка в шепа. След това замрял за миг и се вгледал в жена си. В съня на лицето ѝ се бил изписал покой, какъвто напоследък рядко се виждал, когато тя била будна, и тази гледка пробудила у Аксел такава радост, че чак сърцето го присвило. Вече бил сигурен, че решението му е непоколебимо, и отново му се приискало да я събуди, за да ѝ съобщи новината. Само че си давал сметка колко себично би било това, а и нямало как да бъде сигурен как ще откликне тя. Затова в крайна сметка се върнал тихо до стола и пак седнал, спомнил си за паяка и нежно отворил шепа...

Преводач Владимир Молев

Издателство Лабиринт

Погребаният великан в Pimodo