Високите духовни мащаби на Първоучителите, Светите Отци – Съпокровители на Европа, са продължени с духовните еталони на Златния век на българската култура. Разбира се, азбуката, както и първопреведените богослужебни книги все още не са литература в собствения смисъл. Но те вече са диалог със света, словесно сечиво, способно още в мига на създаването си да стане проводник на християнството, да изпълни епохалната мисия старобългарският „язик“ да е общославянски духовен посредник! Когато ятаганът посича Българско и слънцето на книжовността помръква в земите ни, то все пак изгрява другаде във великото подвижничество на духовници като Григорий Цамблак и св. Киприан Болгарин, издигнал се до сан на всерусийски митрополит.
Сред знаковите образци на българските духовни приноси в европейската култура са Лондонското, Асеманиевото и Реймското евангелие, апокрифната книжнина, надгробните паметници на богомилите и Босненското евангелие от XIV век. Ръкописът на авва Доротей от XIV век, една част от който се пази в Националния литературен музей (НЛМ), друга – в Русия, е христоматиен пример на странстваща литература. (Тук се изкушавам да отворя една скоба. Удивително изглежда, че ръкописи-пътешественици откриваме и в XX век. Например Вапцаровият пътепис „Ключът на Суец“, считан десетилетия за загубен, неочаквано се завръща в България през 1954 г. благодарение на журналиста Алберт Бени от Израел.) Да, ръкописите не горят, те странстват и сеят благодат. А човеците? Народопсихолози твърдят, че българинът е уседнал, съдбовно вкоренен в земята. Това звучи вярно – та нали ние нямаме мореплаватели. Но писателите? От първите поклоннически пътеписи от Божи гроб, през Алеко – Откривателя на Новия свят в литературата ни, на Борис Шивачев и Светослав Минков – на Другата Америка, Вазовите и Величковите Рим и Цариград, без да пропускаме първия „женски“ пътепис за същия град от Евгения Марс, нито Бретан и „жаждата по петте континента“ на Багряна, „Бляновете край Акропола“ на Димитър Шишманов, „едрите звезди на Фамагуста“ на Вапцаров, забравения Дерижан, който в книгата си „Светът в сонети“ не е пропуснал дори имагинерната Атлантида, та до космополита, всесветски пътешественик и поет Ами Бакалов, чиято единствена книга „Земно кълбо“ е напълно изличена от литературоисторическата ни памет. Факт е: тръпката на духовното пътешественичество у българския писател е осезаема и могъща, защото той е любознателен човек от Балканите, умеещ да се вписва в другостта, да води диалози (не само войни) с чуждите култури, да мисли многоезично. Не се бои да потегля към нови светове. Дори когато става дума за явна икономическа принуда, безспорно е, че писатели-скитници като Матвей Вълев са се впускали в опасните си презокеански емиграции, ръководени в равна степен и от духовен глад, и от духа на Колумб. А може би и от древния порив на орфическия ни тракийски ген?
Безспорно, българската култура е кръстопътна. Точно затова са важни и западните, и източните отпечатъци върху многопластовата ѝ идентичност. Убедени в престижността на европейското, трябва да сме справедливи и към сатириконите, и към изящните плетеници от източните мотиви, които откриваме у някои класически пера: у двамата Славейковци, Стоян Михайловски, Николай Райнов, Гео Милев, Димитър Подвързачов. Интересни и многопосочни са темите в необятното диалогично поле на България и света: първите междукултурни мостове – духовни градежи на пионерите в усвояването на чуждите култури, първите учебници, преводи и побългарявания на вечните и класически заглавия, най-ярките фигури на кул- турни полиглоти – като Вазов и Величков със знаменитата им „Българска христомания“ от 1884 г., или съперниците им баща и син Славейкови. Когато мислим за Пенчо Славейков, трябва да се съгласим с проф. Стоян Каролев, който твърди: „Той е първият писател „европеец“, и да се възхитим на приносните му текстове – преводни и есеистични, не само от/за германските творци като Ницше, Ленау, Лилиенкрон, Щорм, Демел, но и за славянските класици Пушкин, Мицкевич, Чехов, за революционния певец на Унгария Шандор Петьофи, за английските поети Тенисън, Шели, Бърнс и великия драматург Шекспир, за французина Проспер Мериме, за американеца Лонгфелоу, за обичаните у нас скандинавци Якобсен, Ибсен, Брандес, както и за азербайджанеца Мирза Шафи. Българският Олимпиец е първият ярък пример за всестранно диалогичен със света писател, който накрая слага поантата с думите на своето алтер его от „Острова на блажените“: Разрешил съм земната си задача – събрал съм достатъчно злато на чужбина и мога да правя благодеяния у дома си...“...
Сред знаковите образци на българските духовни приноси в европейската култура са Лондонското, Асеманиевото и Реймското евангелие, апокрифната книжнина, надгробните паметници на богомилите и Босненското евангелие от XIV век. Ръкописът на авва Доротей от XIV век, една част от който се пази в Националния литературен музей (НЛМ), друга – в Русия, е христоматиен пример на странстваща литература. (Тук се изкушавам да отворя една скоба. Удивително изглежда, че ръкописи-пътешественици откриваме и в XX век. Например Вапцаровият пътепис „Ключът на Суец“, считан десетилетия за загубен, неочаквано се завръща в България през 1954 г. благодарение на журналиста Алберт Бени от Израел.) Да, ръкописите не горят, те странстват и сеят благодат. А човеците? Народопсихолози твърдят, че българинът е уседнал, съдбовно вкоренен в земята. Това звучи вярно – та нали ние нямаме мореплаватели. Но писателите? От първите поклоннически пътеписи от Божи гроб, през Алеко – Откривателя на Новия свят в литературата ни, на Борис Шивачев и Светослав Минков – на Другата Америка, Вазовите и Величковите Рим и Цариград, без да пропускаме първия „женски“ пътепис за същия град от Евгения Марс, нито Бретан и „жаждата по петте континента“ на Багряна, „Бляновете край Акропола“ на Димитър Шишманов, „едрите звезди на Фамагуста“ на Вапцаров, забравения Дерижан, който в книгата си „Светът в сонети“ не е пропуснал дори имагинерната Атлантида, та до космополита, всесветски пътешественик и поет Ами Бакалов, чиято единствена книга „Земно кълбо“ е напълно изличена от литературоисторическата ни памет. Факт е: тръпката на духовното пътешественичество у българския писател е осезаема и могъща, защото той е любознателен човек от Балканите, умеещ да се вписва в другостта, да води диалози (не само войни) с чуждите култури, да мисли многоезично. Не се бои да потегля към нови светове. Дори когато става дума за явна икономическа принуда, безспорно е, че писатели-скитници като Матвей Вълев са се впускали в опасните си презокеански емиграции, ръководени в равна степен и от духовен глад, и от духа на Колумб. А може би и от древния порив на орфическия ни тракийски ген?
Безспорно, българската култура е кръстопътна. Точно затова са важни и западните, и източните отпечатъци върху многопластовата ѝ идентичност. Убедени в престижността на европейското, трябва да сме справедливи и към сатириконите, и към изящните плетеници от източните мотиви, които откриваме у някои класически пера: у двамата Славейковци, Стоян Михайловски, Николай Райнов, Гео Милев, Димитър Подвързачов. Интересни и многопосочни са темите в необятното диалогично поле на България и света: първите междукултурни мостове – духовни градежи на пионерите в усвояването на чуждите култури, първите учебници, преводи и побългарявания на вечните и класически заглавия, най-ярките фигури на кул- турни полиглоти – като Вазов и Величков със знаменитата им „Българска христомания“ от 1884 г., или съперниците им баща и син Славейкови. Когато мислим за Пенчо Славейков, трябва да се съгласим с проф. Стоян Каролев, който твърди: „Той е първият писател „европеец“, и да се възхитим на приносните му текстове – преводни и есеистични, не само от/за германските творци като Ницше, Ленау, Лилиенкрон, Щорм, Демел, но и за славянските класици Пушкин, Мицкевич, Чехов, за революционния певец на Унгария Шандор Петьофи, за английските поети Тенисън, Шели, Бърнс и великия драматург Шекспир, за французина Проспер Мериме, за американеца Лонгфелоу, за обичаните у нас скандинавци Якобсен, Ибсен, Брандес, както и за азербайджанеца Мирза Шафи. Българският Олимпиец е първият ярък пример за всестранно диалогичен със света писател, който накрая слага поантата с думите на своето алтер его от „Острова на блажените“: Разрешил съм земната си задача – събрал съм достатъчно злато на чужбина и мога да правя благодеяния у дома си...“...
Издателство Изток-Запад
Знаменити. Забравени. Забранени в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар