четвъртък, 12 март 2015 г.

Дейвид Духовни >> Мамка му... и крава!

Крава, чела Омир, пуйка – пилот на самолет, и прасе, което говори перфектно иврит

   Повечето хора мислят, че кравите не могат да мислят. Моля? Ще перифразирам. Повечето хора мислят, че кравите не могат да мислят и нямат чувства. Пак моля. Аз съм крава, името ми е Елси. Да, да. Знам. Не са глупости. Виждате ли? Ние можем да мислим, да се шегуваме... поне повечето от нас. Елси, пралеля ми, чието име нося, няма чувство за хумор. Ама никакво. Искам да кажа, нула. Дори не харесва вицове за хора, които правят глупави неща. Като онзи за двамата човеци, които влезли в една плевня и... Стига. Може да се окаже, че нямам много време тук, та по-добре да не се разсейвам.
   Просто опитвам да изясня определени неща. Я да видим, сигурна съм, че ще се чудите как пиша това, като нямам пръсти? Не мога да държа писалка. Повярвайте ми, опитвах. Грозна работа. Не че останаха много писалки де, при всичките тези компютри. И макар да можем да мислим и да сме забавни, не умеем да говорим. Поне не с човеци. Имаме това, което вие, хората, някога наричахте „устна традиция“. Приказки и мъдрости се предават от майка крава на дъщеря крава и от поколение на поколение. До голяма степен както вие предавате вашите одисеи и илиади. Дори песни. Съжалявам, че подхвърлям имена. Омир. Туп! Ще почакам да го вдигнете.
   Всички животни могат да разговарят помежду си със сумтене, подсвиркване, лаене и универсално квичене, нещо като животинско есперанто – лъв с агне, птица с куче, мишка с котка – само дето на кого всъщност му е притрябвало да води продължителни разговори с котка? Много нарцистични са. Обаче ние, животните, нямаме думи или това, което вие наричате език. И, да – знам, че не беше граматически издържано, но го използвам за емфаза. Не съм двуутробно. Двуутробните са известни с неспособността си да разбират граматическите правила (Да сте опитвали някога да водите диалог с кенгуру? Почти неразбираемо, дори и да успееш да проникнеш в онзи австралийски акцент, пич). И кой, по дяволите, знае какво си говорят рибите? Обаче се отклоних. Много говеждо от моя страна. Отклонения и отклонения. Така правим. Ние, кравите, имаме много време върху копитата си, за да предъвкваме, така да се каже. Стоим, ядем, разговаряме, може да намерим и буца сол за близане. Всичко това е добро.
   Поне беше добро. Допреди около две години. Тогава горе-долу започна историята, която разказвам. Животът ми дотогава беше повече или по-малко идиличен. Родена съм в малка ферма в северната част на щата Ню Йорк, в Съединените щати. Кланът Бовари е там от началото на времето. И моята майка, и нейната майка, и майката на нейната майка и т.н. Бащите в кравешките семейства до голяма степен отсъстват. Татко ми Фердинанд (знам) е идвал от време на време и предполагам, че така са се родили братята и сестрите ми. През повечето време обаче момчетата се държат отделно от момичетата. Обичат да ни зяпат през оградата. Понякога е някак страховито, честно казано. Като че ли момчетата са други животни, но не ги съдя. Ако съм научила нещо през последните две години, то е да не съдя. Предполагам, че от началото на цивилизацията момчетата и момичетата се държат отделно, така че не очакваме нищо по-различно. Това го знам, така че не тъгувам, задето баща ми не е бил наблизо.
   Хората ни обичат. Или поне така си мислех. Всички така си мислехме. Обичат нашето мляко. Ако ме питате, струва ми се странно едно животно да пие млякото на друго. Нали не си представяте, че мога да отида при някоя госпожа, която току-що е родила, и да ѝ кажа: „Ей, може ли да ти опитам млякото?“. Странно, нали? Не може да се случи. Някак гадно е. Обаче заради това ни обичате. Доброто старо мляко. Leche. Всекиму своето, струва ми се. И нашите момичета израстват с мисълта, че всяка сутрин фермерът ще идва и ще им взема млякото. Което е някакво облекчение, защото се подуваме и може да се почувстваш някак възвишено и във форма след добро доене. Да, не сме безразлични към външния си вид. И не ни е ¬приятно, когато вие, хората, наричате някоя от вашите „крава“, ако решите, че е дебела. И прасетата не са особено щастливи заради приказките за „прасе“ и „свиня“, и кокошките не са доволни от „кокошка“ (което тайно ме радва, защото петлите са най-голямата досада, създавана някога от Бога).
   О, да, вярваме в Бог. Във формата на крава. Не бе. Ама ви изкарах акъла, нали? Вярваме обаче, че нещо е направило всичко на света – всички животни, животинки, растения, камъни и души. И дали този създател, или каквото е там, прилича на крава, на прасе, на персона, на амеба или на Джери Гарсия, всъщност не ни интересува особено и ни е все едно. Просто вярваме, че там някъде има сила на живота и съзиданието. Най-близкото до представите, които имат хората, е Майката земя. Обаче това е само приближение. А и ние не само вярваме в тези неща – знаем ги със сигурност. С костите си и с костите на предците си, които лежат някъде из нивите на този свят.
   Ох, наистина съм отнесена крава. Ще трябва да свикнете с това. И Омир доста се е отнасял, нали? Значи има прецедент. Преди да ви разкажа какво се случи, нека ви дам малко повече допълнителна информация, да ви обясня какъв беше животът ми преди Събитието. Така го наричам – Събитието, Откровението, Деня, когато акото удари вентилатора. Нека опиша обстановката. Да почувствате аромата.
   Живот във ферма. Доста ужасно. Прекарвах много време на пасището с най-добрите ми приятелки до гроб, биковете ни хвърляха космати погледи. Откъм нашата страна тревата е зелена, казваше майка ми винаги. Беше страхотна майка, обаче един ден изчезна, както изчезват всички кравешки майки. Учат ни да го приемаме. Че майка ти не е завинаги и че ако един ден, след като си е свършила работата да те отгледа от теле, си тръгне, без да каже довиждане, това не значи, че не те обича. Обаче, както знам, че „нещата са такива“ и „винаги е било така“, неизменно ми засяда буца в гърлото, щом си спомня за мама.
   Беше красива – големи кафяви очи, чудесно чувство за хумор. Никога не се е отделяла от мен преди деня, когато го направи. Обаче ще стигна до това по-късно. Дайте ми минутка, когато си спомням за майка ми. Чувствата идват и си отиват, освен ако не ги чувстваш. А могат и да се задържат, да заемат формата на круша и да станат странни. Така че, когато ние, кравите, имаме чувство, чувстваме го, докато премине. След това, мууу, продължаваме нататък. Бам. Не го очаквахте, нали?
   Спомням си дните на моето детство през тревнозелените очила на носталгията. Сега това изглежда толкова далечно и толкова съвършено! Всички дни бяха слънчеви, дори и дъждовните. Имахме трева и храна, място за спане и добри приятелки и винаги се разразяваха драми с другите животни, но нищо сериозно. Йерархията в една ферма е много обтекаема. Не знам дали бихте го нарекли демокрация. Мисля, че е по-добре да се каже: „Живей и остави другите да живеят“, освен ако наоколо няма пилета. Тогава всички залози отпадат. Не знам дали сте чели „Животинската ферма“. Май това е книга, която всички човешки деца трябва да прочетат. Аз лично предпочитам „Паяжината на Шарлот“, при все че паяците могат да са опасни. (И имат осем крака? Сериозно? Два или четири – това е добрият брой крака, всеки го знае. Може би пет, може би. Осем ми се струва отчаяно или нерешително, разточително дори. Нали така?)...

Издателство Бард


Няма коментари:

Публикуване на коментар