Беше сънувала Ал-Гураб – малък мършав пустинен гарван със сини блестящи пера, който стоеше точно до нея на пясъка. Птицата беше наклонила глава и я гледаше любопитно с очите си, подобни на зрънца пипер, сякаш се чудеше какво правеше тя тук съвсем сама.
Всъщност не знаеше дали беше фантазия, или истински гарван беше решил да огледа по-отблизо безжизненото ѝ тяло.
Но истинска или не, птицата вече я нямаше – може би се бе изплашила от присъствието на мъжа?
Неговото завръщане можеше да означава само едно.
Тя се разсъни на мига – пулсът ѝ запрепуска към тъпанчетата.
Пое си дълбоко въздух, преди бавно да обърне глава по посока на мъжа.
Слънцето се отрази в предмета в ръката му, заслепи я и я накара инстинктивно да вдигне ръка над изгорялото си чело.
И в същия миг тя осъзна, че Играта беше приключила.
1 | Neverlands
С два бързи скока се озова върху нея.
Тя не успя дори да реагира, преди той да я изтръгне от стола. Гърбът ѝ беше опрян в стената, а едната му ръка стискаше гърлото ѝ в задушаваща хватка – толкова силно, че пръстите на краката ѝ се бяха отделили от мекия килим.
Изплашени викове и дрънчене на порцелан откъм останалите гости – но на него не му пукаше. Салонът беше на шестия етаж и на охранителите в хотела щяха да са им необходими поне три минути, за да стигнат дотам. Три минути бяха повече от достатъчни, за да успее да направи това, което бе принуден.
Тя се давеше, опитваше се трескаво да разхлаби хватката, но той стисна още по-силно и усети как съпротивата изтича от нея. Цветът на добре гримираното ѝ лице спадна от яркочервено до тебеширено бяло само за няколко секунди и внезапно се оказа в тон със светлото ѝ леко облекло.
Blond businesswoman – my ass!
Като че толкова проста маскировка можеше да го заблуди.
Той отпусна достатъчно, за да позволи умерена доза въздух да стигне до мозъка ѝ, докато със свободната си ръка опипваше за предмета на масата. Изведнъж посредствен ритник, насочен към чатала му, го накара да подскочи, но обувката ѝ бе паднала и без „Джими Чу“ шутът не беше достатъчно твърд, че той да я изпусне. Отново стегна ръка и притисна лицето си плътно до нейното. Ужасът в очите ѝ беше странно задоволителен.
– Как, по дяволите, ме намерихте? – изсъска той и вдигна мобилния пред погледа ѝ. Изчистен сребрист модел със стъклен сензорен екран.
Внезапно телефонът се съживи. Той инстинктивно го отмести малко встрани и за свое учудване откри собственото си лице на дисплея. Вторачен поглед, изпъкнали очи и зачервен и потен фейс. Телефонът явно имаше камера отпред, защото, щом завъртя дланта си, нейното ужасено пребледняло лице също влезе в кадър. Beauty and the fucking beast в podcast!
Напълно откачено!
Какво, по дяволите, правеше той всъщност?!
Трябваше да представлява супергерой, спасител на светове – но това тук? Да се нахвърли на някаква мацка?! Толкова ниско ли беше паднал?
Срещна погледа ѝ, но този път страхът в очите ѝ го накара единствено да се почувства празен.
Той не беше себе си.
Не беше...
Художник Любомир Пенов
Издателство Сиела (2015)
Тръпката в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар