Антон Страшимиров >> Диктаторът

Животът на Стефан Стамболов

   Покойният политик и литератор Димо Кьорчев обичаше афоризмите. Той говореше често:
   – В нашата нова история Стефан Стамболов се очертава като единствен самороден държавник. През освободителната Руско-турска война той един между всички се държи настрана, не се поддава на общото войнствено увлечение, пази си главата, чака да се освободи България, че да я управлява.
   При сегашните нрави и настроения тоя афоризъм може да мине за духовит. Но той не подхожда за хората от онази епоха. И не покрива действителния натюрел на голямата историческа фигура, която характеризира.
   Все пак афоризмът на Димо Кьорчев не е случаен. Той подчертава някаква сдържаност у Стамболов през освободителната война – известното негово стоене настрана, което трябва да се обясни. Тогава стихийният човек наистина проявява гражданска студенина – не постъпва в българското опълчение, макар да е 22-годишен младеж. Защо е това държане? Не чака ли, наистина, той да се освободи България, че да я управлява?...

Издателство Изток-Запад

Диктаторът. Животът на Стефан Стамболов в Хеликон

Диктаторът. Животът на Стефан Стамболов в Books.bg

Антон Страшимиров >> Хоро

В изданието са включени романът "Хоро", разкази и "Книга за българите"

   Белите нощи по Дунава и в Загорието, по Странджа и над Лома, край Марица и по Огоста… белите септемврийски нощи!
   Легнала е сребърна светлина в дълбокия двор на обущарите Капанови, прелива полусрутените дворни огради и открива далеч натурени камъни за преходи от двор в двор! Ех, предателски нощи, съвсем предателски! Мяркат се като самодиви женски фигури по стоборите. Учителките ще да са, разбира се. Няма да патаксат. Толкова човешки жертви, толкова кръв и пак. Млади, та щури. Луди глави, луди, това си е.
   – Защо бе, дядо Предо?
   – Не е редно жените да гинат.
   – Нека гинат. Да гинат, ти казвам. Такъва време дошло. Редно ли е пък да скръстим ръце, когато ни зверовете разкъсват. На какво би замязал животът.
   – Е, и аз не думам нещо.
   – Ха тъй. Виж, повиках те, че ще трябва да укрием за повечко време човек един, та у тебе ще е, къде другаде?
   – И-их, пак ли бела бре, момче.
   – Е, бела. Ха побързай, разчисти скривалището.
   – Сега.
   Старецът се издаде из мрака на Капановия сенник и заслиза по спуснатата към Сакъзлийчина двор стълбичка. Скоро прегърбената му фигура се замярка по полусрутените преходи на дворищата. Поникваха изневидяло дългокоси глави, упътваха стареца и втъваха пак в сенките...

Издателство Захарий Стоянов

Хоро в Хеликон

Хоро в Books.bg