Новелата, вдъхновила Хичкок и още седем истории с неочакван край
Той обърна внимание на ябълковото дърво едва три месеца след смъртта ѝ. Разбира се, знаеше за съществуването му. То си растеше редом с другите дървета на ливадата пред къщата, а нагоре отвъд склона се ширеше полето. Ала никога преди не бе забелязвал, че точно това дърво е по-различно от останалите – всъщност то бе просто третото отляво и стоеше малко встрани от другите, наведено към терасата.
Беше ранна пролет и утрото бе свежо и ясно. Той се бръснеше до отворения прозорец и когато с насапунисано лице и бръснач в ръката се наведе навън да вдъхне от уханието на въздуха, погледът му се спря на ябълковото дърво. Дали не бе просто измама, шегичка някаква на слънцето, което се показа иззад гората и лъчите му точно в този миг огряха дървото, ала приликата беше очевидна.
Остави бръснача на перваза на прозореца и се загледа. Дървото беше изпосталяло и угнетително тънко, нямаше и помен от чепатата здравина на заобикалящите го събратя. Редките му клони, които растяха високо на ствола като тесни рамене на източено тяло, се простираха с мъченическо примирение, сякаш бяха измръзнали от свежия утринен въздух. Телта, която ограждаше дървото от основата докъм средата на ствола, приличаше на сива карирана пола, покрила кльощави крайници; а най-високият клон, макар и щръкнал над другите, бе леко увиснал и напомняше клюмнала глава на изтощен човек.
Колко често бе виждал Мидж да стои така – унила. Където и да беше – в градината, в къщата или дори когато пазаруваше в града, – тялото ѝ имаше все тази изгърбена стойка, която трябваше да подскаже, че животът е суров към нея, че тя е избрана измежду себеподобните си да носи някакъв непосилен товар, ала въпреки това ще издържи докрай, и то, без да се оплаква. „Мидж, изглеждаш преуморена, за бога, седни и си почини!“ Но тези думи се приемаха с неизбежно свиване на раменете, последвано от въздишка: „Някой все пак трябва да върши всичко това.“ Сетне отново се заемаше със скучните еднообразни и никому ненужни задължения, които сама си налагаше. И тъй ден след ден, безкрайни, с нищо не променящи се години.
Той продължи да се взира в ябълковото дърво. Мъченическата стойка, наклоненият връх, няколкото изсъхнали листа, които вятърът и дъждът на отминалата зима не бяха отнесли и сега потрепваха от пролетния ветрец като рядка коса – с всичко това дървото като че ли кореше собственика на градината като че ли искаше да му каже: „Изглеждам така заради теб, заради твоето нехайство.“
Той се извърна от прозореца и продължи да се бръсне. Нямаше смисъл да дава воля на въображението си и да съчинява разни измислици точно сега, когато най-сетне започваше да живее свободно. Изкъпа се, облече се и слезе долу да закуси. На котлона цвърчеше бекон с яйца. Отнесе тигана в трапезарията, където на масата бяха сложени прибори за него. Сгънат, непипван още, го очакваше и броят на „Таймс“. Докато Мидж беше жива, той по навик даваше вестника най-напред на нея. Тя му го връщаше след закуска, преди да е влязъл в кабинета си, ала страниците бяха винаги разбъркани и небрежно сгънати, така че част от удоволствието да прегледа новия вестник му биваше отнета. А и новините вече му се струваха остарели, защото тя бе свикнала да чете на глас най-неподходящите пасажи, като при това винаги добавяше по някоя пренебрежителна забележка.
Родеше ли се в семейство на познати дъщеря, тя цъкаше с език, поклащаше глава и казваше: „Горките хора, защо им е момиче – само да се мъчи!“ Ако пък беше син, заявяваше: „Няма да им е лесно, днес не е шега работа да дадеш образование на едно момче.“ Тъй като самите те бяха бездетни, отначало той смяташе, че злъчта и към всеки появил се на белия свят е психологически обяснима, но с течение на времето Мидж започна да се отнася така към всичко светло и весело, сякаш по принцип в жизнерадостното настроение се гнездеше някакво лошо начало.
„Тук пише, че тази година е имало незапомнен брой курортисти. Да се надяваме, че са прекарали хубаво, това е най-важното.“ Но думите ѝ не звучаха добронамерено, а пренебрежително. После, след закуската, тя отместваше стола назад и с въздишка казваше: „Е, няма как...“ Никога не завършваше изречението, но-въздишката, свиването на раменете, мъчителната стойка на издълженото сухо тяло, когато се навеждаше да прибере чиниите от масата – смяташе, че по този начин облекчава труда на прислужницата, – съдържаха в себе си непрестанния ѝ укор към него, който бе помрачавал живота им в продължение на години.
Мълчаливо, педантично ѝ отваряше вратата, за да отиде към кухнята, а тя минаваше с отруден вид покрай него, наведена под тежестта на пълната със съдове табла, която въобще нямаше защо да носи, и след малко той чуваше шуртенето на водата в мивката. Тогава се връщаше обратно на мястото си и сядаше, а смачканият „Таймс“, изцапан с конфитюр от портокали, лежеше подпрян на поставката за препечените филийки; и отново, с неизменна настойчивост, в съзнанието му се набиваше въпросът: „Какво съм сторил?“ Не че натякваше. Не бе от свадливите жени – тези съпруги, свекърви или тъщи, с които се шегуват в оперетите. Той не можеше да си спомни Мидж да е загубвала някога самообладание или да се е карала. Просто неизречените упреци, примесени с достойно носено страдание, помрачаваха атмосферата на дома му и пораждаха у него чувството, че се спотайва, че е виновен за нещо.
Веднъж, когато валеше, реши да се усамоти в кабинета. Реотаните на електрическата печка светеха, димът от лулата, която бе запалил след закуска, изпълваше малката стая и седнал на бюрото си, той се преструваше, че пише писма. Всъщност просто искаше да се скрие, да усети уюта и сигурността на четирите стени, в които бе затворен един негов собствен свят. Ала много скоро на вратата се появи Мидж – обличаше шлифера си, нахлупила широкопола филцова шапка ниско над челото си. Тя спря за миг и сбърчи нос с отвращение.
– Пфу! Отвратителна миризма.
Той не каза нищо, а се размърда леко на стола и премести лакътя си, за да скрие романа, който от нямане какво да прави бе взел от лавицата.
– Ще ходиш ли в града? – попита го Мидж.
– Нямах такова намерение.
– Е, нищо тогава. – Тя тръгна обратно към вратата.
– Защо, има ли нещо, което искаш да свърша?
– Само рибата за обяд. Нали знаеш, че в сряда няма доставки по домовете. И аз мога да ида, ако си зает. Просто си помислих...
Излезе от стаята, без да довърши изречението.
– Не се тревожи, Мидж – провикна се той. – Ще се кача на колата и ще отида. Няма смисъл да се мокриш.
Реши, че може да не го е чула, и надникна във вестибюла. Тя стоеше на дъжда пред отворената входна врата. Носеше продълговата кошница с плоско дъно и си слагаше чифт градинарски ръкавици.
– Тъй или инак, ще се намокря – каза Мидж. – Виж тези цветя, всичките са полегнали. Трябва да се завържат. След като ги оправя, ще ида за рибата.
Нямаше смисъл да спори, щом бе решила. Той затвори входната врата и се върна в кабинета си. Стаята не му се струваше вече така уютна, а когато малко по-късно вдигна глава към прозореца, видя, че Мидж отново се е забързала нанякъде – шлиферът ѝ не бе закопчан до долу, полите му се развяваха, в периферията на шапката ѝ се бе насъбрала вода, която се стичаше пред лицето ѝ, а градинската кошница бе пълна с увехнали хризантеми. Почувствува, че съвестта го гризе, наведе се и изключи единия реотан.
Имаше и други случаи – през пролетта или, да речем, през лятото. Той се разхожда гологлав из градината, с ръце в джобовете, с едничката цел да усети топлината на слънцето по гърба си и да зарее поглед отвъд, към гората, към полето и бавно лъкатушещата река, и изведнъж, без да ще, наостря слух. От спалнята горе се чува как прахосмукачката започва да се задъхва, пронизителният ѝ вой заглъхва и най-сетне замира. Той стои на терасата, а Мидж се провиква отгоре.
– Имаш ли намерение да правиш нещо? – пита го тя.
Не, той няма такова намерение. Просто дъхът на пролетта или ранното лято го е накарал да излезе в градината. Приятно му е да се наслаждава на мисълта, че сега, като е пенсионер и не ходи на работа в Сити, времето е нещо без значение, което може да пилее както пожелае.
– Не – отговаря ѝ той, – в такъв прекрасен ден не ми се прави нищо! Защо питаш?
– Е, само тъй – казва тя. – Мислех си, че оная водосточна тръба, дето извива под кухненския прозорец, пак е извън строя. Съвсем се е запушила. Така е, като никой не се сеща да я погледне навреме. Следобед ще се опитам да я отпуша сама.
Лицето ѝ изчезва от прозореца. Чува се познатото гъргорене, което постепенно преминава във вой, и прахосмукачката пак поема работата си. Колко е нелепо, всъщност, че подобна дреболия може да помрачи хубостта на деня. Причина за това не бе, че от него искат нещо, нито самата работа – да прочистиш една водосточна тръба, е дори забавно, просто ровиш с ръце в тинята като хлапе, – а нейното изпито и бледо лице, надвесено над сгряната от слънце тераса, ръката, която се вдига изтощено да дръпне назад падналия кичур, и неизбежната ѝ въздишка, преди да се отдалечи от прозореца, неизреченото: „И аз бих искала да имам време да си стоя така на слънце и да не правя нищо. Е, няма как...“
Веднъж се бе осмелил да попита защо е необходимо да се чисти толкова много къщата. Защо трябва стаите непрекъснато да се преобръщат, столовете да се поставят един връз друг, килимите да се навиват и украшенията да се струпват върху вестник. И най-вече защо коридорът на горния етаж, и то незастланата му част отстрани, където никой никога не минава, трябва да се лъска усърдно на ръка, при което Мидж и прислужницата обикновено се редуваха, пълзейки на колене по цялата му безкрайна дължина подобно на някогашните роби.
Мидж впери неразбиращ поглед в него.
– Та ти пръв ще започнеш да се оплакваш, ако къщата се превърне в кочина – каза му тя. – Обичаш удобството си.
Живееха в различни светове, между които нямаше допирни точки. Така ли е било винаги? Тъй и не можеше добре да си спомни. Бракът им просъществува почти двадесет и пет години, но докрай си останаха просто двама души, които по силата на навика живеят под един покрив...
Издателство Плеяда
