Роджър Зелазни >> Джак от Сенките

В Здрача, между Светлината и Мрака

   Това се случи, когато Джак, чието име чуваха сенките, пристигна в Иглес, в земите на Здрача, за да посети Адските Игри. Тъкмо там го видяха за първи път, докато разглеждаше замислено Адския Пламък.

   Всъщност Адския Пламък е изящно гравирана урна от сребристи огньове, върху чиито сияещи пръсти се крепи рубин с размер на юмрук. Пръстите стискат рубина с невероятна сила, което не му пречи да озарява околността с хладна червеникава светлина.
   През този ден Адския Пламък бе изваден на показ, за да му се любуват всички присъстващи, ала самият факт, че бяха видели Джак край него, бе причина за известно безпокойство. Току-що пристигнал в Иглес, отпърво го зърнаха да се скита по озарените от опушени фенери коридори, сред многолюдните тълпи зяпачи, които се носеха като мудна река към изложбения павилион. Двамината, които го разпознаха, се наричаха Смадж и Квазер, дошли тук на свой ред да си съперничат за този безценен трофей. Те незабавно потърсиха Разпоредителя на Игрите, за да го уведомят за случката.
   Смадж пристъпваше от крак на крак и придръпваше нервно мустаци, докато очите му се наляха със сълзи и започна да премигва. Едва тогава ги втренчи в своя спътник Квазер – коса, очи, плът все в еднакъв сив оттенък, – за да избегне пронизващия поглед на Бенони, Разпоредителя на Игрите, чиято воля бе закон по тези места.
   – Какво искате вие двамата? – попита ги той.
   Смадж продължи да го зяпа и да си дърпа мустаците. Накрая Квазер реши да вземе нещата в свои ръце.
   – Трябва да ви съобщим нещо – каза той.
   – Това го чух. Казвай нататък.
   – Разпознахме един, чието присъствие тук е особено обезпокоително.
   – Кой?
   – Преди да ви кажа, трябва да отидем на някое осветено място.
   Разпоредителят на Игрите завъртя глава и втренчи кехлибарените си очи първо в единия, после в другия.
   – Ако това е някаква шега... – поде той.
   – Не е – прекъсна го Квазер, без да мигне.
   – Добре, тогава. Последвайте ме. – Той въздъхна, завъртя копринената си оранжево-зелена пелерина, обърна се и пое към ярко осветената палатка.
   Вътре отново ги погледна.
   – Тук достатъчно светло ли ви е?
   Квазер се огледа.
   – Да – кимна той. – Той няма да ни чуе тук.
   – За кого говорите? – настоя Разпоредителят на Игрите.
   – Познавате ли един, когото наричат Джак и който винаги чува името си, ако е произнесено в сенките?
   – Джак от Сенките? Крадецът? Да, чувал съм много истории.
   – Тъкмо затова пожелахме да разговаряме на някое ярко осветено място. Той е тук. Само преди няколко минути двамата със Смадж го видяхме. Разглеждаше Адския Пламък.
   – О, божичко! – възкликна уплашено Разпоредителят на Игрите. – Той ще го открадне!
   Смадж престана да суче мустаци и кимна няколко пъти.
   – А пък ние дойдохме да го спечелим – изръмжа той. – Няма да можем, ако го открадне.
   – Трябва да го спрем – заговори Разпоредителят на Игрите. – Какво според вас да направя?
   – Думата ви е закон тук – рече Квазер.
   – Вярно... Може би не е зле да го прибера в някоя килия, докато свършат Игрите.
   – В такъв случай – подметна Квазер – постарайте се мястото да е лишено от всякакви сенки. Казват, че било изключително трудно да бъде задържан – особено в присъствието на сенки.
   – Но тук навсякъде има сенки!
   – Така е. Това е основната пречка да бъде заловен и затворен.
   – В такъв случай нито ярките светлини, нито пълната тъмнина са подходящо решение.
   – Ако всички светлини не бъдат нагласени под строго определен ъгъл – произнесе Квазер, – той пак ще може да създаде сенки, от които да се възползва. В мрака пък му е достатъчна съвсем слаба светлинка, за да се сдобие с каквото му е нужно.
   – И каква сила черпи от сенките?
   – Не зная това да е известно някому.
   – Той е обитател на Тъмната страна, нали? Не е човек.
   – Според някои идва от Здрача, но близо до Мрака – там, където винаги има сенки.
   – Все си мисля дали няма да е най-добре, ако го изпратим на пътешествие в Торните Ями на Гливе.
   – Страховито – каза Смадж и се изкиска зловещо.
   – Елате да ми го посочите – нареди им Разпоредителят на Игрите.
   Тримата напуснаха палатката. Небето над тях бе сиво, на изток се променяше в сребристо и ставаше съвсем черно на запад. Звездите пронизваха мрака над веригата от сталагмитни планини. Облаци нямаше.
   Пресякоха озарения от светлините на факлите тунел и свърнаха право към павилиона на Адския Пламък. За миг далеч на запад, в граничните земи, където пустеят светилищата на безпомощните богове, проблесна светкавица...

Издателство Бард (2015)

Роджър Зелазни >> Създания от светлина и мрак

Египетските богове на сайбърпънка...

   Мъжът следва пътя си във ВЕЧЕРТА на своята Хилядна година в Дома на мъртвите. Ако можехте да огледате огромната зала, през която той върви, нямаше да видите нищо. Тя е прекалено тъмна, за да послужат очите.
   В това мрачно време ще го наречем просто „мъжа“.

   Има две причини, за да постъпим така.
   Първата е, че той отговаря на общото и общоприетото описание на същество от немодифициран модел на човек от мъжки пол, а именно: върви изправен, палците му противостоят на другите пръсти и той притежава останалите типични белези на себеподобните си. Втората причина е, че някога името му било отнето.
   Няма смисъл да бъдем по-обстойни на този етап.
   В дясната си ръка мъжът носи жезъла на своя Господар, който го води в тъмнината. Притегля го ту в една, ту в друга посока. Жезълът изгаря ръката му, пръстите и противостоящия им палец, ако кракът му се отклони дори само на една крачка от предопределения път.
   Когато мъжът стига до някакво място посред тъмнината, той изкачва седем стъпала до каменен подиум и леко почуква три пъти по него с жезъла.
   Появява се съвсем слаба и мъждива оранжева светлина, която се скупчва в ъглите. Тя очертава краищата на огромната, отчасти изпълнена зала.
   Той обръща жезъла и го завърта в някаква вдлъбнатина в камъка.
   Ако имахте уши в тази зала, щяхте да чуете нещо като шум от хвърчащи насекоми, които обикалят около вас, отдалечават се и се връщат.
   Единствено мъжът ги чува. Тук има повече от две хиляди души, но всички те са мъртви.
   Те се появяват в просветващи правоъгълници, очертани по пода; появяват се бездиханни и немигащи, положени хоризонтално върху невидими отворени катафалки на височина от шейсет сантиметра, като одеждите и кожите им са във всички цветове, а телата им са на всякаква възраст. Ето че някои са с крила, а други имат опашки; някъде се виждат рога, а другаде – дълги нокти на хищни птици. Известна част от тях разполагат с всичко споменато, в някои са вградени машинни части, а при други липсват. Мнозина изглеждат като мъжа, защото са немодифицирани.
   Мъжът носи жълти панталони и риза без ръкави със същия цвят. Коланът и наметалото му са черни. Застанал е до светлеещия жезъл на своя Господар и гледа мъртвите под себе си.
   – Станете! – извиква той. – Всички вие!
   Думите му се смесват с жуженето във въздуха и се повтарят отново и отново, но не като ехото, което заглъхва, а са постоянно и периодично повтарящи се като звъна на електрически алармен сигнал.
   Въздухът се изпълва със суматоха. Чува се пъшкане и скърцане на крехки стави, след което започва движение.
   С шумолене, прищракване и разтриване те се надигат, а след това се изправят.
   После движенията и звуците стихват, а те застават като незапалени свещи до откритите си гробове.
   Мъжът слиза от подиума, спира за миг пред него, след което казва:
   – Следвайте ме!
   И тръгва обратно по пътя, по който е дошъл, като оставя жезъла на своя Господар да вибрира в сивия въздух.
   По пътя си стига до една жена, която е висока, златна и самоубийца. Той поглежда в невиждащите ѝ очи и пита: „Познаваш ли ме?“. Оранжевите устни, мъртвите устни, сухите устни помръдват и тя прошепва: „Не“. А той продължава да гледа и пита: „Познавала ли си ме?“. Думите му не спират да звънтят във въздуха, докато тя отново казва: „Не“, и той я отминава.
   Пита двама други – мъж, който отдавна е бил стар и в лявата му китка е вграден часовник, както и едно черно джудже с рога, копита и козя опашка. И двамата казват: „Не“, а после го последват извън огромната зала, за да влязат в друга, под чийто каменен под лежат още мнозина, които всъщност не вярват, че ще бъдат повикани да излязат за неговата Вечер на Хилядната му година в Дома на мъртвите.
   Мъжът ги води. Той води мъртвите, които е призовал и върнал към движение, а те го следват. Следват го през коридори, галерии и зали, нагоре по широки и прави стълби и надолу по тесни и вити стълби, докато най-сетне стигат до Голямата зала в Дома на мъртвите, където неговият Господар се разпорежда в своя съд.
   Той седи на черен трон от полиран камък, а от лявата и дясната му страна има метални гърнета с огън. На всяка от двестата колони, наредени в редици в неговата Голяма зала, свети и примигва по един факел, пушекът от който, пронизан от искри, се вие и кълби нагоре, за да стане най-сетне част от сивия диплещ се облак, изцяло покриващ тавана.
   Той не помръдва, а гледа мъжа, приближаващ през Залата с пет хиляди мъртви зад себе си, и червените му очи се спират върху него, когато мъжът излиза напред.
   Мъжът се просва в краката му и не помръдва, докато не чува за себе си следното:
   – Можеш да ме поздравиш и да станеш.
   Всяка от дрезгавите думи е като остро пробождане посред едно ясно доловимо издишване.
   – Привет, Анубис , Господарю на Дома на мъртвите! – казва мъжът и се изправя.
   Анубис навежда малко черната си муцуна и кучешките му зъби белеят в нея. Езикът му се стрелва напред и се прибира обратно в устата му като червена светкавица. После се изправя и сенките плъзват надолу по голото му тяло с човешка форма.
   Той повдига лявата си ръка и жужащият звук изпълва Залата и разнася думите му сред играещата светлина и пушека.
   – Вие, които сте мъртви – казва той, – ще се забавлявате тази вечер за мое удоволствие. Храна и вино ще минават през мъртвите ви уста, но няма да долавяте вкуса им. Мъртвите ви стомаси ще ги задържат в себе си, докато вашите мъртви нозе ще отмерват такта на танца. Мъртвите ви устни ще изричат думи, които не ще имат никакво значение за вас, и вие ще се прегръщате един друг без удоволствие. Ще пеете за мен, ако го поискам. И отново ще легнете по местата си, когато аз поискам.
   Повдига и дясната си ръка.
   – Нека пирът да започне – казва той и плясва...

Преводач Александър Бояджиев

Издателство Бард (2015)

Роджър Зелазни >> Хрониките на Амбър [ Том 2 ]

Ръката на Оберон. Царството на хаоса. Козовете на съдбата. Кръвта на Амбър

   Захвърлих ръкохватката на меча, след като острието му се счупи. Стоманата беше безсилна срещу синьото море на стената, а аз бях търсил умишлено най-тънката ѝ част. Само няколко малки парченца от камъка лежаха в краката ми. Взех две от тях и ги разтърках между пръстите си. Така нямаше да успея да се измъкна. Изглежда единственият изход беше през мястото, откъдето бях влязъл, но сега то беше също тъй непристъпно.
   Върнах се обратно в покоите си, т.е. в оная ниша, където бе импровизираното ми легло. Седнах върху плътния кафяв чувал, издърпах корковата тапа на една бутилка с вино и отпих от нея. Доста се бях поизпотил, докато налагах стената.
   Фракир се раздвижи на китката ми, разви се наполовина и се плъзна към дланта ми, за да се увие там около двете парченца от синия камък, които все още държах. Примката ѝ се затегна, тя увисна заедно с тях и се залюля като махало на часовник. Оставих бутилката и се загледах. Фракир описваше дъга, успоредна на тунела, който водеше насам. Тя продължи да се люлее така може би около минута, след това се издигна отново нагоре, спря, когато достигна дланта ми, остави парченцата в основата на средния ми пръст и отново зае невидимата си позиция около китката ми.
   Вперих поглед в камъчетата. Вдигнах трепкащата газена лампа и ги разгледах. Цветът им...
   Да.
   На фона на кожата ми, цветът им изглеждаше приблизително като този на камъка върху пръстена, който Люк бе оставил в „Ню Лайн Мотел“ преди известно време. Съвпадение? Или по-скоро нещата бяха свързани? Дали моята удушваческа корда не се опитваше да ми каже нещо? И къде още бях виждал такъв камък?
   На ключодържателя на Люк. Точно така, той представляваше парче метал, в което бе инкрустиран кристал... Дали не бях виждал подобен кристал и на друго място?
   Пещерата, в която бях затворен, успяваше някак да блокира Картите и силата на Логрус. Щом Люк носеше камъни като този, от който бяха стените тук, сигурно си имаше сериозна причина за това. Какви ли бяха другите качества на синия кристал?
   Опитвах около час да разбера нещо за структурата му, но той успешно устояваше на силата на Логрус. Накрая се предадох, хапнах мрачно няколко залъка хляб със сирене и отпих отново от виното.
   След това се изправих и обиколих още веднъж мястото, като проверявах навсякъде капаните си. Бях затворен, както ми се струваше, от повече от месец. Бях обходил всички тунели, коридори и ниши в търсене на изход. Никъде не бях открил нещо, което да ми даде поне малка надежда. Понякога тичах като откачен из пещерата и разранявах кокалчетата на юмруците си до кръв в студените ѝ стени. Друг път пък се движех едва-едва и проверявах за пукнатини и дефекти в кристала. На няколко пъти безуспешно се бях опитвал да отместя камъка, който препречваше входа. Беше като закован за мястото си, а беше невъзможно да го повдигна. По всичко изглеждаше, че престоят ми тук ще е продължителен.
   Моите капани...
   Те бяха до един непокътнати, точно както ги бях оставил последния път — големи камъни, които природата небрежно бе поставила на високи и удобни за мен места, където беше достатъчно само някой да се препъне леко в добре прикритата опаковъчна тел, свалена от сандъците в склада, за да се прекатурят от ръба.
   Някой?
   Люк, разбира се. Кой друг? Нали точно той ме бе затворил тук. И ако се върнеше – не, когато се върнеше – моите тайни капани щяха да го чакат. Той беше въоръжен. Ако просто застанех под входа при неговото появяване, това щеше да му даде още едно предимство. Как ли пък не. Аз нямаше да съм там, а това щеше да го накара да влезе вътре. И тогава...
   Леко разтревожен, аз се върнах в нишата със спалния чувал.
   Там легнах, скръстих ръце зад главата си и се заех отново да обмисля плана си. Капаните можеха да убият Люк, а аз не го исках. Това нямаше нищо общо с чувствата ми към него, макар до съвсем скоро да го бях смятал за свой добър приятел. Всъщност до мига, в който узнах, че той е убил чичо ми Кейн и освен това възнамерява да изтреби до крак останалата част от роднините ми в Амбър. Причината за това беше фактът, че моят чичо Кейн бе убил бащата на Люк – Бранд, нещо, което който и да е от останалите би направил с удоволствие. Да, Люк – или по-скоро Риналдо – беше мой братовчед и разполагаше със солиден повод, за да подхване поредната вътрешносемейна вендета. И все пак това, че бе решил да си отмъсти на всички до един, си беше доста пресилено от негова страна.
   Но не приятелски чувства, нито пък роднинската привързаност ме накараха да обезвредя капаните си. Исках го жив, защото все още имаше твърде много неща, с които не бях наясно и които вероятно никога нямаше да ми се изяснят, ако той се споминеше просто така. Джасра... Козовете на Съдбата... начинът, по който ме бе проследил толкова лесно през Сенките... цялата история с връзката между Люк и окултиста Виктор Мелман... всичко, което можеше да знае за Джулия и нейната смърт...
   И така, започнах отново от нулата и измислих план, който се базираше на нещо, за което – поне така се надявах – Люк нямаше никаква представа.
   Преместих спалния чувал в един тунел на крачка от нишата, на чийто таван се намираше блокираният вход и пренесох там част от хранителните си запаси. Бях твърдо решен да прекарвам на това място възможно най-много време.
   Новият капан беше с по-прост замисъл – директен и почти непредотвратим. Единственото нещо, което трябваше да направя, беше да седя там и да чакам. И да кроя планове. Трябваше да предупредя останалите. Трябваше да направя нещо с моя Дяволски Чекрък. Трябваше да разбера какво знае Мег Девлин. Трябваше да... направя още доста неща.
   И аз зачаках. Мислех си за Бурите на Сенките, за сънищата си, за странната Дама от Езерото. Магията на бездействието успя не след дълго да пренасели ежедневието ми. Единствената ми грижа беше евентуалното разминаване на тукашния времеви поток с този на останалите места, които бяха от значение за мен в момента. Моят месец, прекаран тук, може би се равняваше на един ден в Амбър, а може би дори на по-малко. Ако успеех да се измъкна от това място сравнително бързо, следите, които ме интересуваха, вероятно щяха да се окажат все още свежи...

Преводач Ивелин Иванов
Издателство Бард

Хрониките на Амбър [ Том 2 ] в Pimodo

Роджър Зелазни >> Хрониките на Амбър [ Том 3 ]

Знакът на хаоса. Рицар на сенките. Принц на хаоса

   Виж една коронация и все едно че си ги видял всичките. Звучи цинично и вероятно е точно така, особено ако коронованият крал е най-добрият ти приятел, а кралицата – нереализираната ти любовница. Все същата процесия, съпровождана от протяжна музика, същите неудобни, шарени одежди, същите ласкателства, речи, молитви, звънът на камбаните. Коронациите се досадни, провеждат се обикновено в най-горещите дни на годината и изискват онова лицемерно съпричастие, което се налага да разиграваш на сватби, окривания на учебната година или тайни церемонии.
   И тъй, Люк и Корал станаха законни владетели на Кашфа в същата църква, в която само преди няколко часа се бях бил – за съжаление не до смърт – с откачения си брат Джърт. Като единствен, макар и неофициален пратеник на Амбър, аз се озовах в непосредствена близост до бъдещата кралска двойка и привлякох не един и два любопитни погледа. Устата ми се разтегна от служебни усмивки. Не е изключено някои от тях да са се получили малко по-иронични. Това сигурно би поразсърдило Рандъм, макар че той така и не благоволи да ме изпрати в Кашфа като свой официален представител.
   Равносметката ми след първия час беше болки в краката, схванат врат и прогизнали от пот официални дрехи. Но шоуто трябваше да продължи. Винаги е така. Двамата с Люк бяхме минали заедно през какво ли не – от схватките в залата за фехтовка, състезанията на лекоатлетическата писта и посещенията на галериите до пътуванията през Сенките. Затова стоях там, пържех се в собствен сос и се чудех какао ли ще стане с него след като надене короната. Подобна промяна бе превърнала моя чичо Рандъм от безгрижен, вятърничав и безотговорен музикант в далновиден и мъдър монарх – стига, разбира се, коментарите на рода ми в Амбър да отговаряха на истината. Осъзнах, че никак не ми се иска Люк да се промени чак толкова. Нали той все пак беше доста по-различен от Рандъм, да не говорим, че беше и доста по-млад. Не е ли странно как годините променят хората? Аз лично едва тогава започвах да осъзнавам колко съм се променил под натиска на събитията, при това за доста кратко време.
   Корал успя да ми пробута някаква бележка на фона на заключителния химн на църковната служба. Оказа се, че иска да се видим. Беше уточнила мястото и часа и дори бе прибавила малка карта. Някакъв апартамент в задната част на двореца. Същата вечер се срещнахме и останахме заедно до сутринта. Оказа се, че двамата с Люк били оженени още като деца като част от споразумението на Джасра с представителите на Бегма. Споразумението пропаднало – поне дипломатическата му част. За уговорения брак също било забравено, докато последните събития не опреснили паметта на някои от действащите лица. Корал и Люк не се бяха виждали от години, но според документите принцът бе женен. И макар че бракът подлежеше на анулиране, от друга страна, Корал можеше да стане кралица. Особено, ако Кашфа успее да спечели от това.
   А определено имаше какво да се спечели. Еринор. Една бегманска кралица на трона на Кашфа би могла да заглади недоразуменията около спорната територия. Поне така смятала Джасра, както научих от Корал. Люк пък бил склонен да се съгласи с нея сега, когато липсвали каквито и да е гаранции от Амбър, а и споразумението за Златния Кръг вече не било в сила.
   Прегърнах я. Корал не се чувстваше съвсем добре, въпреки че вече се възстановяваше с изумително темпо. Дясното ѝ око бе прикрито с черна превръзка. Тя реагираше болезнено всеки път, когато плъзнех неволно ръка към него и дори когато погледът ми се спреше малко по-дълго върху превръзката. Не можех дори да гадая какво бе накарало Дуоркин да постави там Рубина на Справедливостта. Може би бе решил, че на това място ще е недостъпен за Лабиринта и Логрус. Разбира се, моите знания в тази област се свеждаха до нулата. След като най-после се запознах с дребничкия маг, аз се убедих, че той съвсем не е луд. Само дето това заключение не ми помагаше особено при разгадаването на загадъчните способности, които древният мъдрец явно притежаваше.
   – Какво е усещането? – попитах аз.
   – Доста странно – отвърна Корал. – Не точно болка. Има нещо общо с чувството, което изпитвам при контакт чрез Картите. Само че го долавям непрекъснато, а не само в определени случаи. Все едно съм застанала пред някаква врата. Силите се движат около и през мен.
   Мигом се озовах в центъра на сивия пръстен с неговото колелце от червеникав метал и безбройните ефирни нишки. Почувствах се като паяк в средата на огромна паяжина. Една ярка пулсираща линия привлече вниманието ми. В другия ѝ край, на някаква далечна Сянка, открих могъща сила, която можеше да бъде използвана за проучване. Насочих я внимателно към прикрития кристал в очната кухина на Корал.
   Не усетих някакво съпротивление. Всъщност не усетих абсолютно нищо. Все пак в съзнанието ми се появи видение – една огнена завеса. Проникнах отвъд завесата и усетих как енергийната нишка забави постепенно своя ход и накрая спря. После трепна, сякаш се бе озовала на ръба на някаква празнота. Усещането не беше като при настройването към Рубина, поне така както си го представях аз, и слава Богу, тъй като не ми се искаше да привличам точно сега вниманието на Лабиринта. Тласнах отново нишката и усетих прилив на ужасяващ студ, който неутрализира призованите от мен сили.
   Все пак моята собствена енергия остана непокътната. Проникнах още по-дълбоко и забелязах бледо петно светлина, подобно на далечна мъглявина върху основа в наситено червено, червено като портвайн. Приближих се към светлината и тя се превърна в сложна триизмерна конструкция, която ми се стори полупозната. Това трябваше да е пътеката, която адептът следва при настройването към Рубина, поне така ми я бе описал баща ми. Добре, значи бях проникнал в Кристала. Замислих се дали да не си опитам късмета.
   – Не продължавай нататък – каза един непознат глас, който идваше от Корал. Тя като че ли бе изпаднала в транс. – Няма да бъдеш допуснат по-навътре.
   Изтеглих нишката си. Нямах никакво желание да си търся белята с излишно нахалство. Чрез своето Логрус-зрение, което поддържах още от последните бурни събития в Амбър, установих, че Корал е обгърната и проникната от излъчването на по-висшата версия на Лабиринта.
   – Защо? – попитах простичко.
   Не бях удостоен с отговор. Корал трепна, после тръсна глава, погледна ме и попита:
   – Какво стана?
   – Ти задряма – отвърнах аз. – Нищо чудно, след приумиците на Дуоркин и целия стрес...
   Корал се прозина и отново се отпусна в леглото.
   – Да – промърмори тя едва чуто и след това наистина заспа.
   Свалих ботушите и по-неудобната част от облеклото си. Опънах се на леглото до нея и дръпнах завивката върху двама ни. И аз бях уморен. Освен това ми се искаше да прегърна някого...

Издателство Бард

Хрониките на Амбър [ Том 3 ] в Хеликон

Хрониките на Амбър [ Том 3 ] в Books.bg