главичките си ниско свеждат,
че вече няма да поглеждам
в лицето ѝ и в родна шир.
Любима, е какво! Какво пък!
Видях ги аз, видях земята
и трепета с гробовен дъх
приемам като ласка свята.
Което е постигнато от мен
в живот, преминал със усмивка,
аз ще разказвам всеки ден,
че пак ще се повтаря всичко.
И все едно – ще дойде друг,
тъга за мен не ще го гложди,
дошлият, скъп, ще бъде чут,
той песни по-добри ще сложи.
И, чули песен в тишина,
любимата със друг любими
ще спомнят и за мен тогаз
като за цвят неповторими.
27 октомври 1925
(Стихотворението е в превод на Мария Шандуркова)
Издателство Касиопея – Б. Д.
Изповед на хулигана в Pimodo
