Николай Гогол >> Мъртви души. Петербургски повести

Гогол мечтаел да види хората преродени, честни, благородни...

   За себе си гостът, както изглеждаше, избягваше да говори много, ако пък говореше, то с някакви общи думи, с видима скромност и в такива случай приказките му приемаха малко книжни обрати, че той бил незначителен червей на тоя свят и недостоен да се грижат много за него, че бил изпитал много в своя живот, пострадал на служба за права бога, имал много неприятности, които застрашавали дори живота му, че сега, желаейки да се успокои, търси да си избере най-после място за живеене и че като стигнал в тоя град, сметнал за положителен дълг да засвидетелствува почитта си на първите му чиновници. Ето всичко, що научиха в града за това ново лице, което много скоро след това не изпусна случая да се покаже на губернаторската вечеринка. Приготовленията му за тая вечеринка заеха повече от два часа време и тук гостът показа такава внимателност към тоалета, каквато дори рядко можеше да се види. Подир кратък следобеден сън той поиска да се измие и дълго търка със сапун двете си бузи, натиснати отвътре с езика; после взе от рамото на трактирния слуга кърпата и избърса с нея пълното си лице от всички страни, почвайки иззад ушите, като пръхна преди това два пъти в самото лице на трактирния слуга. Сетне тури пред огледалото нагръдника си, изскубна щръкналите от носа две косъмчета и непосредствено след това се изкуми във фрак с боровинков цвят на ситни точици. Така облечен, той се понесе със собствения си екипаж по безкрайно широките улици, озарени от немощното осветление на прозорците, които се мяркаха тук-там. Впрочем губернаторският дом беше осветен дори като за бал; каляски с фенери, двама стражари пред парадния вход, форейторски викове надалече – с една дума, всичко както му е редът. Като влезе в салона, Чичиков трябваше да зажуми за минута, защото блясъкът от свещите, лампите и дамските рокли беше страшен. Всичко беше заляно със светлина. Черни фракове се мяркаха и летяха поединично и на купчини ту тук, ту там, както летят мухи връз бяла сияеща рафинирана захар през горещо юлско лято, когато някоя стара икономка я счупи и дели на бляскави късчета пред отворен прозорец, всички деца гледат, натрупани наоколо, следейки любопитно движенията на коравите й ръце, които вдигат чука, а въздушни ескадрони мухи, понесени от лекия въздух, се втурват смело като пълни господари и възползувани от полуслепотата на бабичката и от слънцето, което безпокои очите ѝ, облепват сладките късчета, де поотделно, де на гъсти купчини. Наситени от богатото лято, което и без това на всяка крачка им предлага сладки гозби, те са долетели съвсем не с цел да ядат, а само да се покажат, да се поразходят насам-натам по захарната купчина, да потъркат едно о друго задните или предните си крачета или да се почешат с тях под крилцата, или пък, като протегнат предните си крака, да ги потъркат над главата си, да се връцнат назад и пак да прилетят в нови досадни ескадрони.
   Докато се озърне, Чичиков вече бе уловен под мишца от губернатора, който тутакси го представи на губернаторшата. Гостът и тук не се посрами: той каза някакъв комплимент, твърде подходящ за човек на средни години, с чин не много голям и не много малък. Когато съставилите се танцуващи двойки притиснаха всички към стената, той с ръце отзад ги гледа около две минути твърде внимателно. Много дами бяха хубаво облечени и по модата, други бяха облечени с каквото бог дал в губернския град. Мъжете тук, както и навсякъде, бяха два вида: едни тънички, които току се увиваха около дамите; някои от тях бяха такива, че човек мъчно можеше да ги отличи от петербургските, имаха също тъй много чисто, грижливо и с вкус вчесани бакенбарди или просто благовидни, много гладко обръснати лица, също тъй говореха френски и също тъй разсмиваха дамите, както и в Петербург. Другият род мъже бяха пълните или такива като Чичиков, тоест не дотам дебели, ала не и тънки. Те, напротив, гледаха изкриво и отбягваха дамите и току погледваха встрани дали губернаторският слуга не натъкмява някъде зелена маса за вист. Лицата им бяха пълни и обли, някои имаха дори брадавки, а някои бяха и сипаничави; не носеха косата си нито вчесана на перчем, нито на къдрици, нито на „дявол да ме вземе“, както викат французите; косата им беше или ниско остригана, или мазно загладена, а чертите на лицата им бяха позакръглени и здрави: това бяха почтените чиновници в града. Уви! На тоя свят дебелите по-добре от тънките умеят да нагаждат своите работи. Тънките служат повече за особени поръчки или само се числят на такива служби и миткат насам-натам; съществуването им е много леко, въздушно и съвсем несигурно. Пълните пък никога не заемат второстепенни места, а все първи, и щом веднъж седнат някъде, ще заседнат надеждно и здраво, тъй че по-скоро мястото ще затрещи и ще се огъне под тях, но те няма да изхвръкнат. Те не обичат вънкашния блясък; техният фрак не е тъй сръчно скроен, както на тънките, затова пък в ковчежетата им – благодат божия. На тънкия за три години не му остава ни една крепостна душа незаложена в заложната банка; а у дебелия – току-виж изникнали някъде накрай града друга къща, купена на името на жената, после на другия край друга къща, после близо до града — махала, а после и цяло село с всичките му имоти. Най-сетне пълният, след като послужи на бога и царя и спечели всеобщо уважение, напуща службата, прибира се, става руски помешчик, славен руски благородник, гостолюбец и живее, и хубаво живее. А подир него тънките наследници пропиляват, по руски обичай, с вратоломна бързина цялото бащино имане. Не може да се крие, че почти такъв вид размишления занимаваха Чичиков в туй време, когато разглеждаше обществото, и като последица от това бе, че той най-после се присъедини към пълните, дето срещна все познати лица: прокурора с твърде черни и гъсти вежди и с малко намигащо ляво око, тъй че сякаш думаше: „Хайде, драги, в другата стая, там ще ти кажа нещо“ – човек впрочем сериозен и мълчалив; началника на пощата, нисичък човек, но духовит и философ; председателя на палатата, твърде разсъдителен и любезен човек, и всички го приветствуваха като стар познайник, на което Чичиков се покланяше малко на една страна, ала не без удоволствие. Веднага той се запозна с твърде любезния и учтив помешчик Манилов и с малко недодялания наглед Собакевич, който още от първи път настъпи крака му, като каза: „Моля, извинете.“ Веднага му пъхнаха в ръцете една карта за вист, която той прие със също такъв вежлив поклон. Седнаха на зелената маса и вече не станаха до вечеря. Всички разговори се прекратиха съвсем, както става всякога, когато хората се залавят най-после за сериозна работа. Макар че началникът на пощата беше много приказлив, ала и той, щом улови в ръце картите, тутакси изобрази мислеща физиономия, покри с долната си устна с горната и запази това положение през цялото време на играта. Когато излизаше с фигура, той удряше силно масата с ръка и казваше, ако беше дама: „Хайде, дърта попадийо!“ Ако беше пък поп: „Хайде, тамбовски мужик!“ А председателят току бъбреше: „Аз него по мустаците! Аз нея по мустаците!“ Понякога като удряха картите по масата, изхвръкваха изрази. „Е, то се е видяло, като няма с какво, с каро ще захванем!“ или пък просто възклицанията: „Купи! Купите! Пикенция!“ или „Пикендрас! Пичурушчух! Пичура!“, или просто „Пичук!“ – имена, с които бяха кръстили в своята компания боите. Когато свършваха една игра, те спореха, както се полага, доста високо. Нашият гост също спореше ала някак извънредно изкусно, тъй че всички виждаха: спори, ала приятно спори. Той никога не казваше „вие играхте“, а „вие благоволихте да играете“; „аз имах чест да покрия вашата двойка“ и др. т. За да накара по-лесно своите противници да се съгласят за каквото и да е, той всеки път предлагаше на всички сребърната си емфиена кутия с емайл, на дъното на която забелязваха две теменужки, турени за миризма. Вниманието на госта бе заето особено от помешчиците Манилов и Собакевич, за които се спомена по-горе. Той тозчас събра сведения за тях, като още там повика малко по-настрана председателя и началника на пощата. Няколкото въпроса, които им зададе, показаха у госта не само любознателност, но и солидност; защото преди всичко той разпита по колко души селяни има всеки от тях и в какво положение се намират техните имения, а след туй вече поиска да узнае как ги викат по име и по баща. В късо време той успя съвсем да ги омае. Помешчикът Манилов, още съвсем не в напреднала възраст човек, който имаше сладки като захар очи и всеки път, когато се смееше, замижаваше, беше залудял по него. Той твърде дълго стиска ръката му и убедително го моли да му направи чест със своето посещение в село, което, според думите му, било само на петнадесет версти от градската бариера. На което Чичиков с твърде вежливо извеждане на главата, искрено стискане на ръката отговори, че не само на драго сърце е готов да направи това, но дори ще го смята за най-свещен дълг. Собакевич също му каза малко лаконично: „И у мене, моля“, като направи реверанс чрез провлачване на крак, обут с чизма от такъв исполински размер, за която надали може да се намери съответна нога, особено в сегашно време, когато вече и в Русия богатирите почват да изчезват.
   На другия ден Чичиков отиде на обяд и вечеря в полицейския началник, дето от три часа следобед заседнаха на вист и играха чак до два часа през нощта. Там, между другото, той се запозна с помешчика Ноздрев, около трийсетгодишен мъж, отворен човек, който след три-четири думи започна да му говори на „ти“. Ноздрев беше на „ти“ и с полицейския началник и прокурора и се отнасяше приятелски с тях: но когато седнаха да играят на големи суми, полицейският началник и прокурорът извънредно внимателно преглеждаха картите, които имаше, и следяха почти всяка карта, с която той излизаше. На следния ден Чичиков прекара вечерта у председателя на палатата, който приемаше в малко омазан халат гостите си, между които имаше две дами. После ходи на вечеря, у вицегубернатора, на голям обяд – у прекупчика, на малък обяд – у прокурора, който впрочем струваше за голям, на следчерковна закуска, дадена от кмета, която също струваше за цял обяд. Накъсо казано, ни един час не се случваше да остане у дома си и в хотела се връщаше само за да спи. Гостът умееше във всичко да бъде някак на мястото си и се показа като опитен светски човек. За каквото и да почвате разговор, той винаги умееше да го поддържа: ако беше дума за конски завод – той говореше и за конски завод; ако приказваха за хубави кучета, и тука правеше твърде сериозни бележки: когато разговаряха за някое следствие, извършено от държавната палата – той показваше, че не са му непознати и съдийските фокуси; ако разсъждаваха за билярдната игра – и за билярдната игра не грешеше, ако приказваха за добродетели – разсъждаваше и за добродетелите много хубаво, дори със сълзи на очи; за това как се прави горещо вино – и от горещо вино разбираше; за митнишките надзиратели и чиновници – и за тях съдеше тъй, като че сам беше чиновник и надзирател. Но забележително е, че на всичко това той умееше да придава някаква сериозност, умееше да се държи добре. Говореше нито високо, нито тихо, а съвсем тъй както трябва. С една дума, както и да го обърнеш, той беше твърде приличен човек. Всичките чиновници бяха доволни от пристигането на новото лице. Губернаторът се изказа, че той е благонамерен човек; прокурорът – че е сериозен човек; жандармският полковник каза, че е учен човек; председателят на палатата – че е знаещ и почтен човек; полицейският началник – че е почтен и любезен човек; жената на полицейския началник – че е прелюбезен човек. Дори и самият Собакевич, който рядко се отзоваваше за добрите качества на някого, когато се завърна доста късно от града и се съблече съвсем, и легна на кревата до мършавата си жена, каза ѝ: „Аз, душке, бях у губернатора на вечеря, а обядвах у полицейския началник и се запознах с колежкия съветник Павел Иванович Чичиков: един преприятен човек!“ На което съпругата му отговори: „Хм!“ – и го блъсна с крак.
   Такова твърде похвално мнение се състави за госта в града и то трая дотогава, докато една странна особеност и едно начинание на госта или, както казват в провинцията, един пасаж, за който читателят скоро ще узнае, не докара в пълно недоумение почти целия град...

Преводачи Димитър Подвързачов, Константин Константинов

Художник Петър Станимиров

Издателство Изток-Запад (2015)

А. П. Чехов >> Дамата с кученцето и други разкази

41 измежду най-хубавите Чехови разкази

   Казваха, че на крайбрежната улица се появило ново лице: дама с кученце. Дмитрий Дмитрич Гуров, който беше вече от две седмици в Ялта и бе свикнал с всичко тук, също беше започнал да се интересува от новите лица. Като седеше в павилиона на Верне, той видя как по крайбрежната улица мина млада дама, средна на ръст, блондинка, с барета; след нея тичаше бял шпиц.
   После започна да я среща по няколко пъти на ден в парка и градската градинка. Разхождаше се сама, все със същата барета и белия шпиц; никой не знаеше коя е, и я наричаха просто дамата с кученцето.
   „Ако е тук без мъжа си и без познати – размишляваше Гуров, – няма да е излишно да се запозная с нея“.
   Той нямаше още четиридесет години, но вече имаше дванадесетгодишна дъщеря и двама синове в гимназията. Оженили го бяха рано, още като студент във втори курс, и сега жена му изглеждаше почти два пъти по-възрастна от него. Беше висока, с тъмни вежди, изправена, важна, солидна и както сама се наричаше – мислеща жена. Четеше много, не пишеше в писмата си ъ, наричаше мъжа си не Дмитрий, а Димитрий, а той я смяташе за посредствена, ограничена, неизящна, страхуваше се от нея и не обичаше да стои вкъщи. Започна да ѝ изневерява много отдавна, изневеряваше ѝ често и сигурно затова почти винаги се изказваше лошо за жените и когато пред него говореха за тях, ги наричаше „низша раса!“
   Струваше му се, че има достатъчно горчив опит, за да ги нарича, както си иска, но все пак без „низшата раса“ не можеше да изкара и два дни. В мъжка компания му беше скучно, неловко, беше неразговорлив, сдържан, но когато се намираше сред жени, се чувстваше свободно и знаеше за какво да говори и как да се държи, не му тежеше дори да мълчи с тях. Във външността му, в характера, в цялата му природа имаше нещо привлекателно, неуловимо, което предразполагаше жените към него, привличаше ги; той знаеше това, а и самия него някаква сила го теглеше към тях.
   Многократният опит, всъщност горчивият опит, отдавна го беше научил, че всяка близост, която отначало така приятно разнообразява живота и изглежда мило и невинно приключение, у порядъчните хора, особено у московчаните, които не умеят да рискуват, нерешителни са, неизбежно се превръща в цял проблем, извънредно сложен, и най-накрая положението става тягостно. Но при всяка нова среща с интересна жена този опит се изплъзваше от паметта му, искаше му се да живее и всичко му се струваше толкова просто и забавно.
   И ето, веднъж привечер той се хранеше в парка, а дамата с баретата идеше бавно насам, за да заеме съседната маса. Изразът ѝ, походката, облеклото, прическата му подсказваха, че е от добра среда, омъжена, в Ялта е за пръв път и е сама, че ѝ е скучно тук... В историите за порочността на местните нрави имаше много лъжа, той ги презираше и знаеше, че такива истории се съчиняват в повечето случаи от хора, които сами на драго сърце биха съгрешили, стига да можеха; но когато дамата седна на съседната маса на три крачки от него, той си спомни тия истории за леки победи, за разходки из планината и съблазнителната мисъл за близка мимолетна връзка, за приключение с непозната жена, на която не знаеш името и презимето, изведнъж го завладя...

(Откъсът е по превода на Илиана Владова)

Преводачи Лиляна Минкова, Пенка Кънева
Издателство Фама (2015)

>> Великденски разкази

Седем разказа на петима руски класици: Нощта на Христос от Михаил Салтиков-Шчедрин, Птица и В навечерието на Великден на Николай А. Лейкин, През Страстната седмица и Студент на Антон П. Чехов, И зверовете на Зинаида Гипиус и Великденско посещение от Саша Чорни

   – Върви, вече бият камбаната. И гледай да мируваш, че Господ ще те накаже.

   Майка ми пъха в ръката няколко медни монети и тутакси, забравила за мен, тича с изстиналата ютия в кухнята. Прекрасно зная, че след изповедта няма да ми дадат нито да ям, нито да пия, и затова, преди да изляза от къщи, се насилвам да хапна крайче бял хляб; изпивам и две чаши вода. Навън е същинска пролет. Паважът е покрит със сиво-кафява каша, по която вече започват да се очертават бъдещите пътечки; покривите и тротоарите са сухи; под оградите през изгнилата ланска трева си пробива път нежна, млада зеленина. В канавките, като ромоли весело и се пени, струи мръсна вода, в която слънчевите лъчи се къпят, без да се гнусят. По водата бързо се носят клечки, сламки и слънчогледови шлюпки; въртят се в кръг като залепнали за мръсната пяна. Накъде, накъде плават тези клечици? Много е възможно от канавката да попаднат в реката, от реката – в морето, от морето – в океана... Искам да си представя този дълъг и опасен път, но фантазията ми се изтощава, преди да стигне до морето.

   Минава файтон. Кочияшът примлясква с уста, дърпа юздите и не забелязва, че покатерени отзад висят две момчета от улицата. Искам да се присъединя към тях, но си спомням за изповедта и започва да ми се струва, че момчетата са величайши грешници.

   На Страшния съд ще ги попитат: „Защо лудувахте и лъгахте бедния кочияш?“, мисля си аз. Те ще започнат да се оправдават, но нечистите сили ще ги хванат и ще ги помъкнат към вечния огън. Обаче ако слушат родителите си и дават на сиромасите по някоя копейка или парче козунак, Бог ще се смили над тях и ще ги пусне в рая...

Из През Страстната седмица

Преводач Огняна Иванова

Издателство Изток-Запад

Великденски разкази в Pimodo

Михаил Булгаков >> Колекция от долнопробни факти

Разкази и фейлетони

Големият творец е голям и в малките неща. Такива „малки“ неща са разказите и фейлетоните на Михаил Булгаков, писани през 20-те години на миналия век.

Има ли полза от алкохолизма, как възприема „Травиата“ неграмотен червеноармеец, докъде се развихрят бесовете и своеволията на съветската бюрокрация, може ли да се напие локомотив, как звучи псевдонаучният и неудържимо комичен жаргон на партсекретарите, как с помощта на Маркс и Троцки да опазиш жилището си от посегателствата на съветската власт...

В кратките си разкази Михаил Булгаков рисува уродливата картина на болшевишкия ред и на неговите строители и жертви – несретни, гротескни и убийствено смешни, с мозъци, промити от недоимък, водка и безумни лозунги. Сблъсъкът на личността с абсурдите на болшевишката система е тема, която преминава през цялото творчество на Булгаков – от разказите и фейлетоните до шедьовъра Майстора и Маргарита.

Издателство Фама

Колекция от долнопробни факти в Pimodo

Михаил Булгаков >> Дяволиада. Фаталните яйца

Той беше безподобен в присмеха и проявяваше докрай великолепното си презрение... Той беше гений! Анна Ахматова

В Дяволиада несправедливо уволненият деловодител Коротков, тъй нареченият „малък човек“, става жертва на съветската бюрократична машина, борбата с която във въображението му се превръща в стълкновение с дяволска сила.

Фаталните яйца е разказ за гениалния и ексцентричен зоолог професор Персиков, който открива лъча на живота, с чиято помощ организмите достигат невероятни размери и способност да се размножават. Но когато откритието попада в ръцете на овластени, но невежи хора, последва неизбежна катастрофа.

С неподражаем хумор, неочаквани обрати и магически елементи Булгаков пресъздава очевидната нелепост и несъстоятелност на съветския строй.

Издателство Фама

Дяволиада. Фаталните яйца в Pimodo

Гогол; Достоевски; Чехов >> Разкази за Рождество

Нощ срещу Рождество, Гогол, На елха при Христос, Достоевски и Момчета, Чехов

   Последният ден срещу Рождество отмина. Настъпи зимна, ясна нощ. Надникнаха звездите. Месецът се вдигна величаво в небето да посвети на добрите хора и на целия свят, та на всички да им бъде весело да коледуват и да славят Христа, Беше по-студено от сутринта, но толкова тихо, че скърцането на студа под ботушите се чуваше на половин верста. Нито една тайфа момци не беше се събрала още под прозорците на къщите; само месецът надничаше крадешком през тях, сякаш приканваше момите, които сега се гиздеха, да изтичат час по-скоро на скърцащия сняг. В това време през комина на една къща се вдигна пушек на кълба и заплува като облак по небето, а заедно с пушека излетя и една вещица, яхнала метла.
   Да беше минал по това време сорочинският заседател с шейна, впрегната в общински коне, с калпак с астраганена околожка също като уланските, със син кожух, подплатен с черен астраган, и с майсторски оплетен камшик, с който има навика да шиба коларя, той положително щеше да я забележи, защото от сорочинския заседател не може да се изплъзне нито една вещица на този свят. Той знае на пръсти на коя жена свинята колко прасенца опрасва и колко платно е скътала в раклата, и какво точно от дрехите и покъщнината ще заложи добрият човек неделен ден в кръчмата. Но сорочинският заседател не мина, пък и какво го е грижа за чуждите общини, той си има своя. А в това време вещицата се вдигна толкова високо, че едва се мяркаше горе като черно петънце. Но където се появеше петънцето, там звездите една след друга гаснеха. Скоро вещицата събра пълен ръкав звезди. Три или четири още блестяха. Изведнъж откъм противоположната посока се появи друго петънце, наедря, почна да се разтяга и вече не беше петънце. Късоглед човек, даже да си окичи на носа вместо очила колелата на комисарския кабриолет, пак не би различил какво е. Отпред — същински немец: длъгнестата муцунка, която непрекъснато се въртеше и душеше, каквото ѝ падне, завършваше, както и при нашите свине, с кръгла зурличка, краката бяха толкова тънки, че да имаше такива яресковският кмет, щеше да ги строши още при първия казачок. Но затова пък отзад беше същински губернски чиновник с мундир, защото му висеше опашка, остра и дълга като полите на сегашните мундири; може би само по козята брада под муцуната, по малките рогца, щръкнали на главата, и по това, че беше по-бял от коминочистач, човек можеше да се досети, че не е немец, нито губернски чиновник, а просто дявол, на когото беше останала тая последна нощ да се шляе по белия свят и да подсторва добрите хора да вършат грехове. Още на другата заран, щом ударят камбаните за утринната служба, той ще хукне презглава, подвил опашка, към своята бърлога.
   Сега дяволът се промъкваше крадешком към месечината и вече беше протегнал ръка да я хване, но изведнъж се дръпна като опарен, посмука си пръстите, пририта с крак, изтича откъм другата страна, пак отскочи и си дръпна ръката. Но въпреки всички несполуки хитрият дявол не изостави лудориите си. Затича се, сграбчи с две ръце месечината и като правеше гримаси и духаше пръстите си, прехвърляше я от ръка в ръка като селянин, извадил с голи ръце въгленче за лулата си; най-сетне я пъхна бързо в джоба и хукна пак, като че ли нищо не било.
   В Диканка никой не усети как дяволът открадна месечината. Наистина общинският писар, като излизаше на четири крака от кръчмата, видя, че месечината, кой знае защо, танцува по небето, и се вереше и кълнеше пред цяло село, че било така, но миряните клатеха глави и даже го взимаха на подбив. Но каква беше причината, за да се реши дяволът на такова беззаконие? Ами ето каква: той знаеше, че богатият казак Чуб е поканен у псалта на жито с мед и че там ще бъдат: кметът, пристигналият от архиерейския хор роднина на псалта, който ходи със син сюртук и има страшно нисък бас, казакът Свербигуз и още някои хора; че там освен жито с мед ще има и домашна ракия, шафранова водка и всякакви неща за хапване. През това време дъщеря му, първа хубавица в селото, ще си остане у дома, а при дъщерята сигурно ще дойде ковачът, здравеняк и юначага момък, който беше по-противен на дявола и от проповедите на отец Кондрат. В свободното си време ковачът се занимаваше с рисуване и се славеше като най-добър живописец в цялата околност. Лично стотникът Л...ко, който беше още жив тогава, го бе викал нарочно в Полтава да боядиса дървения стобор около къщата му. Всички паници, от които сърбаха борш диканските казаци, бяха нашарени от ковача. Ковачът беше набожен човек и зографисваше често образи на светци: и сега още може да се види в Т... черква неговият евангелист Лука. Но връх на неговото изкуство беше една картина, изографисана в черквата, върху стената на десния притвор, на която беше изобразил свети Петър в деня на Страшния съд с ключове в ръка, как пропъжда от ада злия дух; уплашеният дявол се мята на всички страни – предчувства гибелта си, а затворените доскоро грешници го бият и гонят с камшици, с цепеници, с каквото им падне. Докато живописецът се трудеше над картината и я рисуваше върху една голяма дъска, дяволът се мъчеше с всички сили да му пречи: буташе го невидим по ръката, вдигаше пепел от огнището в ковачницата и посипваше с нея картината; но въпреки всичко работата бе завършена, дъската внесена в черквата и взидана в стената на притвора и тогава дяволът се закле да отмъсти на ковача.
   Една само нощ му оставаше да се мотае на белия свят; но и тази нощ се мъчеше да измисли нещо, та да си изкара злобата върху ковача. Затова реши да открадне месечината, с надежда че старият Чуб е мързелив и тежка гемия, а до къщата на псалта не е много близо: пътят извива зад селото, минава край мелниците и край гробището, заобикаля дерето. Да грееше месечината, ракията и шафранената водка пак можеха да помамят Чуб, но в такава тъмнина едва ли някой би успял да го свлече от печката и да го измъкне от къщи. А ковачът, с когото отдавна не се погаждаха, докато той си е вкъщи, за нищо на света няма да събере кураж за отиде при дъщеря му, колкото и да е силен.
   Така че, щом дяволът скри в джоба си месечината, изведнъж в целия свят стана толкова тъмно, че не всеки би намерил пътя до кръчмата, та камо ли до псалта. Като се видя изведнъж на тъмно, вещицата извика. Тогава дяволът изприпка угодливо до нея, хвана я най-любезно подръка и зашепна на ухото ѝ все същото, дето го шепнат обикновено на ухото на целия женски род. Чудно е устроен този наш свят! Всичко живо, без изключение, се сили да подражава, да се представя за това и онова, та да не остане случайно по-назад. На времето в Миргород само съдията и градоначалникът ходеха зиме с кожуси със синьо сукно отгоре, а цялото дребно чиновничество си носеше най-обикновени кожуси; сега и заседателят, и данъчният се изхвърлиха, та си ушиха нови кожуси от решетиловски астраган, отгоре със сукно. Деловодителят и общинският писар си купиха по-миналата година синя коприна от по шест гривни аршинът. Клисарят си уши за през лятото нанкинови шалвари и жилетка от памучен плат на ивици. С една дума всичко живо иска да става човек! Кога хората ще престанат да бъдат суетни! Бас държа, на мнозина ще им се стори чудно, че дяволът и той гледа да не изостане. Най-досадното е, че той, изглежда, се мисли за красавец, а фигурата му е – да плюеш и да бягаш. Муцуната му, дето вика Фома Григориевич, гадна и прегадна, ама и той задиря жените! Но на небето и под небето стана толкова тъмно, че не можеше вече да се види какво става по-нататък между тях.
   – Та ти, куме, още ли не си гостувал на псалта в новата му къща? – питаше казакът Чуб, излязъл на прага, един мършав, висок селянин с късо кожухче и толкова брадясал, че, види се, повече от две седмици не беше похващал парчето коса, с което селяните обикновено се бръснат, защото си нямат бръсначи. – Сега там ще падне хубаво пиене! – продължи Чуб и лицето му се разля в усмивка. – Само да не закъснеем.
   При тези думи Чуб си оправи пояса, пристегнал здраво кожуха му, нахлупи по-ниско калпака и стисна в ръка камшика – за страх и ужас на заядливите псета; но като погледна нагоре, спря... – По дяволите! Я виж! Я виж, Панасе!...
   – Какво? – рече кумът и също вдигна глава.
   – Как какво? Месечината я няма.
   – Брей, да се не види! Наистина я няма месечината.
   – Там е работата я, че я няма – каза Чуб малко ядосан на неизменното равнодушие на кума. – А тебе май хич не те е еня.
   – А че какво да правя?
   – Биваше ли баш сега – продължи Чуб, като си изтриваше мустаците с ръкава – да се навре някакъв дявол, да му се не види макар, псето му с псе, да му приседне утре водката дано!... Същинска подигравка, знаеш... Седя си аз вкъщи и като нарочно поглеждам през прозореца: една нощ – чудо! Светло, снегът блести на месечината. Всичко се виждаше, като денем. И докато да изляза на прага – на, тъмно като в рог!...

(Откъсът е по превода на Лиляна Минкова)

Преводачи Константин Константинов и Огняна Иванова

Художник Петър Станимиров

Издателство Изток-Запад

Разкази за Рождество в Pimodo

Иван Тургенев >> Първа любов

От всички мои женски образи най-любим ми е този на Зинаида. ИСТ

Владимир е на шестнайсет и прекарва лятото в семейната крайградска вила, където среща красивата и обаятелна княгиня Зинаида Засекина. Юношата се влюбва от цялото си сърце в младата жена, при все че тя е заобиколена от множество кандидати, домогващи се до нейното внимание. Чувствата на Владимир не срещат взаимност, Зинаида, едновременно своенравна и ранима, се държи покровителствено с младежа. Едва след време Владимир ще открие кой е щастливият му съперник, спечелил любовта на Зинаида, и това ще остави у него следа за цял живот...

Издателство Фама

Първа любов в Pimodo

Ф. М. Достоевски >> Бесове

За паденията и възходите на човешкия дух

   А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; и бесовете Го молеха да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна се стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околностите. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав ум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им как се спаси бесният.

Евангелие от Лука, 8, 32–36

   Пристъпвайки към описанието на тия толкова странни събития, станали неотдавна в нашия с нищо незабележителен досега град, съм принуден поради неумението си да почна малко отдалече, а именно с някои биографични подробности за талантливия и многоуважаван Степан Трофимович Верховенски. Нека тия подробности послужат само за увод към предлаганата хроника, а историята, която възнамерявам да опиша, тепърва ще дойде.
   Казвам го направо: Степан Трофимович постоянно играеше сред нас една особена и тъй да се каже, гражданска роля и страстно я обичаше тая си роля – дотам, че ми се струва, без нея просто не би могъл да живее. Не че го приравнявам чак до театрален актьор: пази боже, още повече, лично аз го уважавам. Всичко може би се дължеше на навика или, по-добре да се каже, на останалата му от дете благородна склонност към приятния блян за своята красива гражданска позиция. Той например извънредно много обичаше положението си на „подгонен“ и тъй да се каже, на „въдворен“. В тия двете думички има своего рода класически блясък, който веднъж завинаги го бе съблазнил и после, извисявайки го постепенно в собствените му очи в течение на много, много години, го бе покачил в края на краищата на един твърде висок и ласкаещ самолюбието му пиедестал. В един сатиричен английски роман от миналото столетие някой си Гъливер, като се върнал от страната на лилипутите, където хората нямали и педя на ръст, дотам свикнал да минава сред тях за великан, че и по улиците на Лондон, без да ще, викал на минувачите и на файтоните да отбиват встрани и да се пазят, та да не би случайно да ги стъпчел, въобразявайки си, че той все още е великан, а те – мъничета. Та за тия му работи го осмивали и хокали, а грубияните файтонджии дори шибали великана с камшиците; но справедливо ли е било? Какви ли не ни ги погажда навикът? Навикът бе довел до почти същото и Степан Трофимович, но в още по-невинна и безобидна форма, ако можем да се изразим тъй, защото той беше превъзходен човек.
   Аз даже си мисля, че накрая всички и навсякъде го бяха забравили; но пък и не може да се каже, че по-рано е бил съвсем неизвестен. Безспорно, че известно време и той е бил един от прочутата плеяда на славните ни дейци от някогашното поколение, а по едно време – впрочем само за миг, за един много кратичък миг – мнозина от припрените тогавашни хора са произнасяли името му едва ли не наред с имената на Чаадаев, Белински, Грановски и на току-що изгряващия тогава в странство Херцен. Но дейността на Степан Трофимович бе свършила почти в мига, когато бе започнала – тъй да се каже, пометена от „вихъра на обстоятелствата“. И какво излиза впоследствие? Излиза, че е нямало не само „вихър“, но дори „обстоятелства“ — поне в дадения случай. Аз чак сега, буквално тия дни, за голяма моя изненада, но затова пък с пълна достоверност, научих, че Степан Трофимович не само че не е бил „въдворяван“ в нашата губерния, както бе прието да се смята, ами никога не му е бил упражняван дори надзор. Какво нещо било значи силата на собственото въображение! Самият той през целия си живот искрено беше вярвал, че в известни сфери постоянно се опасяват от него, че всяка негова крачка се знае и се брои и че всеки от тримата губернатори, които се смениха у нас през последните двайсет години, още потегляйки насам да управлява губернията и най-вече при приемането ѝ, вече си е имал едно наум за неговата персона, една внушена му от горе грижа. Да беше го убедил някой тогава с неопровержими доказателства, че опасенията му са от край до край напразни, извънредно честният Степан Трофимович непременно би се обидил. А беше между другото човек и умен, че и даровит, човек на науката дори, тъй да се каже, макар впрочем в науката... ами, с една дума, не бе направил кой знае какво в науката и май че съвсем нищо не беше направил. Но нали пък у нас, в Русия, с хората на науката това се случва под път и над път.
   Върна се от странство и блесна като лектор на университетската катедра вече в самия край на четирийсетте години. Успя да изнесе всичко на всичко само няколко лекции и май като да беше за аравитяните; успя също да защити блестяща дисертация относно започналото сякаш да покълва гражданско и комерсиално значение на немското градче Ханау в епохата между 1413 и 1428 година, а също така и за ония особени и неясни причини, поради които това значение тъй и не покълнало. Тая дисертация майсторски и болезнено бе жегнала тогавашните славянофили и едно на ръка, му бе създала сред тях многобройни и яростни врагове. После – впрочем вече след като загуби катедрата – успя да напечата (тъй да се каже, напук и да видят кого са загубили) в месечното и прогресивно списание, което превеждаше от Дикенс и проповядваше Жорж Санд, началото на едно крайно дълбокомислено изследване – май за причините за необикновеното нравствено благородство на някакви рицари от не знам коя си епоха[4] или нещо от тоя род. Във всеки случай прокарваше се някаква висша и необикновено благородна мисъл. Разправяха отпосле, че продължението на изследването било скоропостижно забранено и дори че прогресивното списание си било изпатило за напечатаната първа половина. Твърде възможно и тъй да е било, защото какво ли не ставаше тогава! Но най-вероятно в дадения случай нищо не е имало и че самия автор го е домързяло да си завърши изследването. А лекциите си за аравитяните беше прекратил, защото някой казвал някому, че било заловено (вероятно от ретроградните му врагове) някакво писмо до някого, в което се излагали някакви „обстоятелства“, вследствие на което някой бил поискал от него някакви обяснения. Не знам вярно ли е, но се твърдеше, че тъкмо тогава в Петербург било разкрито някакво огромно противоестествено и противодържавно съдружие от тринайсет души, което насмалко не разклатило основите. Разправяха, че ония уж се канели да превеждат едва ли не самия Фурие. И сякаш нарочно по същото това време в Москва залавят и поемата на Степан Трофимович, написана отпреди шест години в Берлин, на най-млади години, която се разнасяла и разпространявала в преписи измежду двама любители и един студент. Тая поема е сега в чекмеджето ми; получих я още миналата година собственоръчно и прясно-прясно преписана от самия Степан Трофимович и подвързана с разкошна подвързия от червена кожа и с автограф. Впрочем не й липсва поезия, а донякъде и известен талант; една такава особена, но тогава (сиреч по-точно през трийсетте години) честичко пописваха тъй. Да разкажа сюжета, се затруднявам, тъй като, право казано, самият аз нищичко не разбирам. Туй е някаква алегория в лирико-драматична форма, напомняща втората част на „Фауст“. Сцената се отваря с хор на жените, следва хор на мъжете, после – на някакви сили, и най-накрая – хор на душите, още неживели, но на които страшно им се иска да поживеят. Всичките тия хорове пеят за нещо крайно неопределено, повечето за нечие проклятие, но с намеци за най-изискан хумор. Но сцената изведнъж се сменя и настъпва някакъв „Празник на живота“, на който пеят даже насекомите, появява се костенурка с някакви сакраментални латински реплики и доколкото помня, дори един минерал, тоест досущ неодушевен предмет, пропя нещо. И изобщо всички непрекъснато пеят, а ако ли говорят, то само едни неопределени хули, но пак с намеци за висш смисъл. Накрая сцената пак се сменя и се появява един див пущинак, а сред канарите броди някакъв цивилизован младеж, който къса и смуче някакви треви и на въпроса на феята: защо ги смуче тия треви? – отговаря, че просто пращял от изблик на жизнени сили, та търсел забрава и я намирал в сока на тия треви; но че главното му желание било час по-скоро да си загубел ума (може би и излишно желание). След това внезапно пристига неописуемо красив юноша на черен кон и подире му върви ужасното множество на всички народи. Юношата изобразява смъртта, а народите жадуват за нея. И накрая, вече в най-последната сцена, внезапно се появява Вавилонската кула и някакви атлети, които най-сетне уж я завършват с песента за новата надежда и когато вече са я изкарали до върха, владетелят, да речем, на Олимп избягва по един комичен начин, а опомнилото се човечество заема мястото му и започва нов живот с ново проникновение в нещата. Та тая поема, значи, я бяха намерили тогава за опасна. Аз миналата година предлагах на Степан Трофимович да я напечатим поради пълната й в наше време безобидност, но той отклони предложението ми с явно недоволство. Идеята за пълната безобидност на поемата не му хареса и аз дори приписвам тъкмо на това известната студенина към мен, продължила цели два месеца. И какво става? Най-неочаквано, и то почти по същото време, когато предлагах да я напечатим тук – нашата поема я печатат там, тоест в странство, в един от революционните сборници, и изобщо без знанието на Степан Трофимович. Отначало беше се изплашил, хукна при губернатора и написа най-благородно оправдателно писмо до Петербург, два пъти ми го чете и не го изпрати, тъй като не знаеше кому да го адресира. С една дума – цял месец вълнения и тревоги; но аз съм сигурен, че в потайните кътчета на сърцето си беше поласкан необикновено. Само дето не спеше с екземпляра на сборника, който му бяха намерили, денем го криеше под дюшека и дори не даваше на слугинята да му оправя кревата, и макар всеки божи ден да чакаше някаква депеша, гледаше отвисоко. Не дойде никаква депеша. Тогава той се сдобри и с мен, което свидетелства за изключителната доброта на неговото кротко и незлобиво сърце...

Преводач Венцел Райчев

Издателство Захарий Стоянов

Бесове в Pimodo

Борис Пастернак >> Доктор Живаго

Всеотдаен егоист, предан прелюбодеец, отдаден на поезията прагматик

   Вървяха и вървяха и пееха „Вечная памят“, а когато спираха, все едно по инерция продължаваха да я пеят краката им, конете, повеите на вятъра.
   Минувачите правеха път на шествието, брояха венците и се кръстеха. По-любопитните се присъединяваха към процесията, питаха: „Кого погребват?“ Отговаряха им: „Живаго“. „А, него. Ясно.“ – „Не, не него. Нея.“ – „Все едно. Царство є небесно. Богато погребение.“
   Отлитаха последните минути, броени, безвъзвратни. „Господня земля и исполнение ея, вселеная и вси живущие на ней.“ Свещеникът стори кръст с ръка и хвърли шепа земя върху Мария Николаевна. Запяха „Со духи праведних“. Нататък го претупаха. Затвориха ковчега, заковаха го, спуснаха го. Забарабаниха буците пръст, четири лопати припряно затрупаха гроба, отгоре се вдигна могилка. Десетгодишно момче се покатери на нея.
   Само в състояние на затъпяване и безчувственост, както става в края на големи погребения, можеше да се помисли, че малкият иска да държи реч на майчиния си гроб.
   Той вдигна глава и празният му поглед обиколи от възвишението есенната пустош и кубетата на манастира. Чипоносото му лице се сгърчи. Той проточи вратле. Ако с такова движение беше вдигнало глава вълче, щеше да е ясно, че ще започне да вие. Закривайки лицето си с длани, момчето заплака. Полетелият насреща му облак го зашиба през ръцете и лицето с мокрите камшици на студения дъжд. До гроба се доближи човек в черно, с басти на тесните опънати ръкави. Беше братът на покойната и вуйчо на ридаещото момче – разпопеният по собствено желание свещеник Николай Николаевич Веденяпин. Той пристъпи към момчето и го изведе от гробищата...

Преводач София Бранц

Издателство Труд

Доктор Живаго в Pimodo

Сергей Есенин >> Изповед на хулигана

Животът е една измислица, но нищо ново и в смъртта

Цветята ми шептят – прости,
главичките си ниско свеждат,
че вече няма да поглеждам
в лицето ѝ и в родна шир.

Любима, е какво! Какво пък!
Видях ги аз, видях земята
и трепета с гробовен дъх
приемам като ласка свята.

Което е постигнато от мен
в живот, преминал със усмивка,
аз ще разказвам всеки ден,
че пак ще се повтаря всичко.

И все едно – ще дойде друг,
тъга за мен не ще го гложди,
дошлият, скъп, ще бъде чут,
той песни по-добри ще сложи.

И, чули песен в тишина,
любимата със друг любими
ще спомнят и за мен тогаз
като за цвят неповторими.

27 октомври 1925

(Стихотворението е в превод на Мария Шандуркова)

Издателство Касиопея – Б. Д.

Изповед на хулигана в Pimodo

Лев Толстой >> Война и мир

„Война и мир – това е нещо като Илиадата на Омир“ Лев Толстой

   ... Откак законът на Коперник е открит и доказан, само установяването, че не слънцето, а земята се движи, унищожи цялата космография на древните народи. Можеше, като се опровергае законът, да се запази старото гледище за движението на телата, но без да се опровергае то, не можеше сякаш да продължи изучаването на Птоломеевите светове. Но и след откриването закона на Коперник Птоломеевите светове дълго още се изучаваха.
   Откак първият човек е казал и доказал, че броят на ражданията или на престъпленията се подчинява на математически закони и че известни географски и политико-икономически условия определят един или друг начин на управление, че известни отношения на населението към земята пораждат движенията на народите, оттогава бяха унищожени в същината си основите, върху които се градеше историята.
   Можеше, като се опровергаят новите закони, да се запази старото гледище за историята, но без да се опровергаят, не можеше сякаш да продължи изучаването на историческите събития като дело на свободната воля на хората. Защото, ако се е установил еди-какъв начин на управление или е станало еди-какво движение на народа поради еди-какви си географски, етнографски или икономически условия, волята на хората, които ние смятаме, че са установили начина на управлението или възбудили движението на народа, вече не може да се разглежда като причина.
   А всъщност изучаването на предишната история продължава заедно със законите на статистиката, географията, политическата икономия, сравнителната филология и геологията, които направо противоречат на нейните положения.
   Във физическата философия дълго и упорито се води борба между старото и новото гледище. Богословието бе на стража в защита на старото гледище и обвиняваше новото в разрушаване на откровението. Но когато истината победи, богословието се изгради също тъй здраво и на новата почва.
   Също тъй дълго и упорито се води в сегашно време борба между старото и новото гледище за историята и също тъй богословието стои на стража в защита на старото гледище и обвинява новото в разрушаване на откровението.
   Както в единия, така и в другия случай борбата предизвиква и в двете страни страсти и заглушава истината. От една страна се явява борбата на страха и жалостта за цялото издигнато от вековете здание; от друга – борбата на страстта към разрушение.
   На хората, които се бореха с раждащата се истина на физическата философия, им се струваше, че признаят ли тая истина – разрушава се вярата в Бога, в сътворението на твърдта, в чудото на Исус Навин. На защитниците на Коперниковите и Нютоновите закони, като например на Волтер, им се струваше, че законите на астрономията разрушават религията; и като средство срещу религията Волтер употребяваше законите за земното привличане.
   Точно същото изглежда и сега: достатъчно е само да се признае законът на необходимостта и ще се разруши понятието за душа, за добро и зло и всичките издигнати върху това понятие държавни и църковни учреждения.
   Точно така и сега, както на времето си Волтер, неканените защитници на закона на необходимостта употребяват закона на необходимостта като средство срещу религията; а пък също както законът на Коперник в астрономията законът на необходимостта в историята не само не унищожава, но дори затвърдява почвата, върху която се градят държавните и църковни учреждения.

   Както тогава във въпроса за астрономията, така и сега във въпроса за историята цялата разлика в гледищата се основава върху признаването или непризнаването на абсолютната единица, която служи за мерило на видимите явления. В астрономията това беше неподвижността на земята; в историята – независимостта на личността – свободата.
   Както за астрономията мъчнотията да се признае движението на земята се състоеше в отказване от непосредното чувство за неподвижност на земята и също такова чувство за движението на планетите, така и за историята мъчнотията да се признае подчинението на личността на законите на пространството, времето и причините е в отказване от непосредното чувство за независимостта на своята личност. Но както в астрономията новото гледище казваше: „Наистина ние не усещаме движението на земята, но като допуснем, че е неподвижна, стигаме до безсмислица; а като допуснем движението, което не усещаме, стигаме до закони“, така и в историята новото гледище казва: „Наистина ние не усещаме нашата зависимост, но като допуснем, че сме свободни, стигаме до безсмислица; а като допуснем зависимостта си от външния свят, от времето и причините, стигаме до закони.“
   В първия случай трябваше да се откажем от съзнанието за несъществуващата неподвижност в пространството и да признаем неусещаното от нас движение; в настоящия случай – също тъй е необходимо да се откажем от несъществуващата свобода и да признаем неусещаната от нас зависимост.

Преводач Константин Константинов

Издателство Труд

Война и мир в Pimodo

Марина Цветаева >> Живот в огъня

Изповеди

   Пише Ви човек в отчаяно положение.

   Днес сме 27 август, а от 1-ви аз и синът ми, с целия ни багаж и с цяла библиотека ще бъдем на улицата, защото в стаята, която наемахме временно, се връщат нейните стопани.

   Ще започна от начало.

   На 18 юни 1939 г., преди малко повече от година, се върнах в Съветския съюз с четиринадесетгодишния си син и се настанихме в Болшево, в селището Новий бит, в едната половина на вилата, където живееше семейството ми, пристигнало две години по-рано. На 27 август (днес става една година) дъщеря ми беше арестувана в същата вила, а на 10 октомври – и мъжът ми. Със сина ми останахме съвсем сами, все още там, топлехме се със съчки, които събирахме в градината. Обърнах се към Фадеев за помощ. Той отвърна, че няма нито метър. На вилата стана наистина нетърпимо, ние просто замръзвахме и на 10 ноември, след като заключихме (NB! никой не ни е вземал жилището, бях регистрирана там заедно със сина си върху площта на моя мъж) – и тъй, заключихме вратата и заминах със сина си при наша роднина в Москва, където цял месец спахме в коридор без прозорци, върху сандъци, а през деня обикаляхме, защото нашата роднина даваше уроци по дикция и ние ѝ пречехме.
   После Литфондът ни настани в Почивния дом на писателите в Голицино, всъщност живеехме близо до Почивния дом, там само столувахме. За стаята, освен първите два месеца, плащахме сами – по двеста и петдесет рубли на месец, за една малка стая, с шперплатова преграда, която не стигаше тавана. Синът ми, несвикнал с такъв климат, непрекъснато боледуваше, боледувах и аз, като напролет вече храчех кръв. Животът беше много тежък и мрачен, с газени лампи, които не горяха, с мъкненето на вода от кладенеца и пробиването на леда в него, с безкрайните черни нощи, с вечното боледуване на сина ми и вечните нощни страхове. Не спах цяла зима, скачах на всеки половин час, мислейки (надявайки се!), че вече е утро. Имаше прекалено много стъкло (всичките тези остъклени тераси), чернота и тъга. Не пътувах до града, а когато отивах – веднага се втурвах обратно от страх да не изтърва влака. Тази зима остана в паметта ми като полярна нощ. Всички почиващи от дома ме съжаляваха и ободряваха...
   През цялата зима превеждах. Преведох две английски балади за Робин Худ, три поеми на Важа-Пшавела (повече от две хиляди стиха), редица стихотворения на Лермонтов от руски на френски, и вече по-късно, през лятото, голяма поема на Бехер от немски на френски, както и редица български стихотворения. Работих непрекъснато – без нито ден почивка.
   През февруари дадохме от Голицино обява във Вечерняя Москва, че търсим в града стая под наем. Обади се една гражданка, взе ни седемстотин и петдесет рубли за шест месеца напред, и вече от шест месеца ни предлага стая след стая, без да ни покаже нито една, давайки ни фалшиви адреси и имена.(През това време тя ни „предложи“ четири стаи, но ни показа само една, в която така ѝ не ни пусна, защото там живеят нейни роднини.) Все се оправдаваше със „специална площ“, която се опитва да издейства, но е ясно, че е мошеничка.

–––––––

   Нататък.

   Ако не се лъжа, в края на март се възползвах от първите топли дни и пристигнах във вилата в Болшево (където бях оставила домакинство, книги и мебели) – да проверя какво става, и открих, че вилата е разбита и в моите стаи (две, едната – деветнадесет квадратни метра, другата – седем квадратни метра) се е настанил началникът на местния селсъвет. Тогава се обърнах към НКВД и заедно със сътрудниците отново отидох във вилата, но когато пристигнахме се оказа, че един от самонастанилите се – и по-точно началникът на милицията – се е обесил, и ние заварихме ковчега му и него – в ковчега. Цялата ми покъщнина липсваше, оцелели бяха само книгите, а мебелите до ден днешен се ползват от разбивачите, защото няма къде да ги отнеса.
   Не мога да разчитам, че отнетата ми от разбивачите жилищна площ, ще бъде възмездена: вилата премина към Експортлес, изобщо и докато живеехме там, беше нещо спорна, неизвестно – чия, сега съдът я присъди на Експортлес.
   Така се приключи с жилищната ми площ в Болшево.

–––––––

   Нататък.

   През юни синът ми, въпреки непрекъснатото си боледуване (възпаление на дробовете, грипове и най-различни зарази), завърши много добре седми клас на училището в Голицино. Пренесохме се в Москва, в квартирата на професор Северцов (в Университета) за три месеца, до 1 септември. На 25 юли след разпореждане на НКВД най-после получих целия си багаж, много голям, който стоя почти година арестуван в митницата, защото беше изпратен на името на дъщеря ми (когато заминавах от Париж, не знаех къде ще живея и дадох нейния адрес и име). Всички дрехи, съдове, завивки, целия ми литературен архив и цялата ми огромна библиотека. Всичко това е сега при мен, в една стая, която на 1 септември трябва да напусна с всичките си неща. Страшно много неща подарих, хвърлих, опитах се да продавам книгите, обаче една вземат, двадесет не вземат, – ако щеш ги носи на улицата! – книгите са пет сандъка, изобщо – голям товар, защото в Съветското консулство в Париж ми разрешиха да откарам цялото си имущество, а аз живях в чужбина – седемнадесет години.
   И тъй, аз буквално съм на улицата, с всичките си вещи и книги. Тук където живея (в Университета), вече не искат да ме регист­рират, и вече две седмици живея без регистрация.
   На 1 септември синът ми ще тръгне в 167-мо училище – откъде?
   Частната помощ на приятелите и всичките им усилия не доведоха до нищо.
   Положението е безизходно.
   Няма да замина извън града, защото там ще умра – от страх и от тъмнина и от пълна самота. (А с такъв багаж – и ще ме заколят.)
   Не съм истеричка, аз съм напълно здрав, обикновен човек, може да попитате Борис Леонидович Пастернак.
   Обаче животът – през тази година – ме съсипа напълно.

   Не виждам изход.

   Викам за помощ.

Марина Цветаева

(из писмо на Марина Цветаева до писателя Пьотр Павленко)

Съставител Цветан Тодоров

Преводач от френски и руски Валентин Корнилев

Издателство Изток-Запад

Живот в огъня в Pimodo

Михаил Лермонтов >> Герой на нашето време

Взех от масата, както сега помня, асо купа и я хвърлих нагоре: всички затаиха дъх...

   Тази книга неотдавна изпита върху себе си нещастната доверчивост на някои читатели и дори списания към буквалното значение на думата. Някои ужасно се обидиха, и то не на шега, че им дават за пример такъв безнравствен човек като Герой на Нашето Време; други пък твърде тънко забелязваха, че съчинителят е нарисувал своя портрет и портретите на своите познати... Стара и жалка шега! Но явно е, Русия така е сътворена, че всичко в нея се обновява, с изключение на подобни нелепости. И най-вълшебната от вълшебните приказки у нас едва ли ще избегне упрека в опит за оскърбяване на личността.
   Герой на Нашето Време, уважаеми господа, е наистина портрет, но не на един човек: това е портрет, съставен от пороците на цялото наше поколение в пълното им развитие. Вие пак ще ми кажете, че човек не може да бъде толкова лош, а аз ще ви кажа: щом вярвате във възможността да съществуват всички трагични и романтични злодеи, защо тогава не вярвате в действителността на Печорин? Щом се любувате на измислици, много по-ужасни и уродливи, защо тогава този характер, дори като измислица, не намира у вас пощада? Може би затова, че в него има много повече истина, отколкото бихте желали?
   Ще кажете, че нравствеността не печели от това. Извинявайте. Твърде много хранихме хората със сладкиши; стомахът им се развали от това: трябват горчиви лекарства, остри истини. Но да не си помислите, че авторът на тази книга е имал някога гордата мечта да унищожи хорските пороци. Избави го, боже, от такова невежество! Нему просто беше весело да рисува съвременния човек, както той го разбира, и за негово и ваше нещастие твърде често го е срещал. Достатъчно е, че болестта е открита, а как ще се излекува – това вече господ знае.

Михаил Лермонтов (по превода на Христо Радевски)

Преводач Здравка Петрова

Художник Борис Праматаров

Издателство Сонм

Герой на нашето време в Pimodo

Фьодор М.Достоевски >> Бели нощи

Никой няма по-големи заслуги за създаването на модерната проза. Джеймс Джойс

Главният герой в повестта Бели нощи е романтичен млад мъж, който живее в свят на фантазии. Прекалено затворен, той прекарва времето си в четене, бленуване и самотни разходки по улиците на Санкт Петербург, докато съдбата не го среща с красива непозната, в която се влюбва. Но дали любовта е такава, каквато я описват книгите?

Отвратителна история е сатиричен разказ за злочестите приключения на един чувствителен държавен служител, който ратува за по-хуманни отношения между богати и бедни, началници и подчинени – възгледи, които в действителност се оказват изненадващо наивни.

Издателство Фама

Бели нощи в Pimodo

Николай В. Гогол >> Петербургски повести

Шинел, Нос, Каляска, Портрет...

   ... Съвсем глупави неща стават по света. Понякога съвсем неправдоподобни: изведнъж същият тоя нос, който се разхождаше с чин на статски съветник и вдигна толкова шум в града, се озова, като че нищо не е било, отново на мястото си, тоест тъкмо между двете бузи на майор Ковальов. Това се случи още на седми април. Като се събуди и се погледна неволно в огледалото, той видя: имаше нос! Пипна с ръка – вярно, имаше нос!
   – Ехе! – рече Ковальов и както си беше бос, от радост едва не подкара из цялата стая казачок, но Иван, който влезе, му попречи.
   Той веднага заповяда да му донесе да се измие и като се миеше, пак погледна в огледалото: имаше нос! Като се избърсваше с кърпата, отново погледна в огледалото: имаше нос!
   – Я виж, Иване, струва ми се, че на носа ми май има пъпчица – каза той, а през това време си мислеше: „Ами какво ще бъде, ако Иван рече: Не, господарю, не само пъпчица, ами и носът го няма!“
   Ала Иван каза:
   – Нищо, няма никаква пъпчица, носът е чист!
   „Добре е, дявол да го вземе!“ – рече си майорът и щракна с пръсти. В това време през вратата надникна бръснарят Иван Яковлевич, но тъй страхливо, като котка, току-що набита задето е откраднала сланина.
   – Казвай първо: чисти ли ти са ръцете? – извика му отдалеч Ковальов.
   – Чисти.
   – Лъжеш!
   – Бога ми, господарю, чисти са.
   – Хайде, но да внимаваш!
   Ковальов седна. Иван Яковлевич го обви с кърпа и за миг превърна с четката си брадата и част от бузата му в крем, какъвто поднасят на търговските именни дни. „Гледай ти!“ – каза си Иван Яковлевич, като зърна носа и след това изви глава и го погледна от другата страна.
   – Ей на! Като помислиш, наистина той е! – продължаваше Иван Яковлевич и дълго гледа носа.
   Най-сетне лекичко, с невероятна предпазливост дигна два пръста, за да го хване за крайчеца. Такава беше системата на Иван Яковлевич.
   – Ей, ей, внимавай! – извика Ковальов. Иван Яковлевич отпусна ръце, вцепени се и като никога се обърка. Най-сетне почна предпазливо да го глади с бръснача под брадата и макар че никак не му беше удобно и трудно можеше да бръсне, без да държи оная част от тялото, с която човек мирише, все пак, като опираше как да е власатия си голям пръст в бузата и в долния му венец, най-сетне преодоля всички пречки и го избръсна.
   Когато всичко бе готово, Ковальов побърза да се облече, взе файтон и отиде право в сладкарницата. Още с влизането си викна отдалеч:
   – Момче, чашка шоколад! – и в същия миг се погледна в огледалото: имаше нос.
   Той се обърна весело назад и със сатирически израз погледна малко прижумял двамата военни, единият от които имаше нос, не по-голям от копче на жилетка. След това тръгна за канцеларията на онова министерство, дето се опитваше да получи вицегубернаторска служба, а в случай на несполука – екзекуторска. Минавайки през приемната, погледна в огледалото: имаше нос. След това отиде при друг един колежки асесор или майор, голям шегаджия, на когото често казваше в отговор на закачливите му забележки: „Знам те аз теб, ти си шило!“ Из пътя мислеше: „Ако и майорът не се пукне от смях, като ме види, това вече ще е сигурен знак, че всичко си е на мястото.“ Но колежкият асесор не каза нищо. „Добре е, добре е, дявол да го вземе!“ – помисли си Ковальов. Из пътя срещна щабофицершата Подточина заедно с дъщерята, поклони им се и беше посрещнат с радостни възклицания – значи нищо не му липсваше. Разговаря с тях доста време, като извади нарочно табакерката си, дълго пълни двете дупки на носа си с емфие, като си повтаряше наум: „Виждате ли сега, женоря, кокоши народ! За дъщеря ти все пак няма да се оженя. Тъй просто, par amour – ще има да вземаш!“ И от тоя ден нататък майор Ковальов се разхождаше, като че нищо не е било, и по Невския проспект, и в театрите, и навсякъде. И носът му, като че нищо не е било, беше на лицето му, без дори да напомня, че се е отделял от него. След това виждаха майор Ковальов винаги в добро настроение, усмихнат, преследващ абсолютно всички хубавички дами, а веднъж дори спря пред едно дюкянче в Безистена, за да купи някаква лента за орден, неизвестно по какви причини, защото сам не беше кавалер на никакъв орден.
   Ето каква история се случи в северната столица на нашата обширна държава! Едва сега, като вземем предвид всичко, виждаме, че в нея има много неправдоподобни неща. Необяснимо е например как тъкмо от това чудновато свръхестествено отделяне на носа и от неговото появяване на различни места в образа на статски съветник Ковальов не бе разбрал, че не бива да дава обявления за носа си чрез вестникарската агенция. Споменавам за това не в смисъл, че ми се струва скъпо да се плаща за обявлението: това е дребна работа и аз съвсем не съм користолюбив човек. Но е неприлично, неудобно, не е хубаво! И още – как носът се бе озовал в печената питка и как самият Иван Яковлевич?... Не, това съвсем не мога да разбера, решително не мога да разбера! Но най-странно, най-необяснимо от всичко е как могат авторите да вземат такива сюжети. Признавам, че това е съвсем неразбираемо, това е наистина... Не, не, съвсем не разбирам. Първо, няма абсолютно никаква полза за отечеството, второ... но и от второто пак няма никаква полза. Просто не зная какво е това... Ала въпреки всичко, макар, разбира се, че може да се допусне и едното, и другото, и третото, може дори... че къде ли пък няма несъобразности? И все пак, като поразмислиш, във всичко това има наистина нещичко. Кой каквото ще да казва, но такива произшествия се случват по света – рядко, но се случват.

Издателство Захарий Стоянов

Петербургски повести в Хеликон

Петербургски повести в Books.bg