Трябва да призная, че когато се запознах с Чарлс Стрикланд, не забелязах нито за миг нещо необикновено в него. Днес обаче малцина са тези, които ще отрекат, че той бе велик. Тук не става дума за величието на преуспелия политик или прославения воин. То е отличителна черта по-скоро на заеманото положение, отколкото на самия човек, и всяка промяна в обстоятелствата го свежда до съвсем незабележими размери. Твърде често излиза, че един свален министър-председател не е бил нищо повече от помпозен оратор, а генералът, останал без армия – безобиден пазарен герой. Величието на Чарлс Стрикланд бе истинско. Може и да не харесвате творбите му, но едва ли ще можете да му откажете да ги почетете с интереса си. Той тревожи и завладява. Мина времето, когато му се присмиваха, и вече не е признак на ексцентричност да го защищаваш, нито на извратеност да го величаеш. Недостатъците му се приемат като неизбежно допълнение към неговите достойнства. Би могло още да се спори за мястото му в изкуството – възхвалите на почитателите му са вероятно също тъй изменчиви, както и пренебрежението на неговите хулители, но едно не ще подлежи никога на съмнение и то е, че той бе гениален. За мен най-интересното нещо в изкуството е личността на твореца; ако тя е неповторима, склонен съм да простя хиляди недостатъци. Предполагам, че Веласкес е бил по-добър художник от Ел Греко, но традицията охлажда възторга ни от него, докато критянинът, чувствен и трагичен, принася тайнството на душата си като една постоянна жертва. Всеки човек на изкуството – художник, поет или музикант, със своето творчество, възвишено или красиво, задоволява естетическите ни потребности; ала това по своята първичност се доближава до половия инстинкт, защото художникът неизменно ни поднася един още по-голям дар – самия себе си. Проникването в неговата тайна крие нещо от очарованието на детективския роман. Това е една загадка, която дели с вселената достойнството да няма отговор. И най-незначителните творби на Стрикланд разкриват една личност странна, сложна и изтерзана, и точно това не позволява дори и на онези, които не харесват картините му, да останат безразлични към тях; точно това разпали такъв дълбок интерес към неговия живот и личността му.
Едва четири години след смъртта на Стрикланд Морис Юре написа онази статия в „Mercure de France“, която спаси неизвестния художник от забрава и прокара дирята, поета от повече или по-малко верни на автора последователи. Дълго време във Франция никой друг критик не се бе радвал на такъв неоспорим авторитет – твърденията на Юре грабнаха публиката; на пръв поглед те изглеждаха екстравагантни, ала по-късно оценката му се потвърди. И сега славата на Чарлс Стрикланд твърдо се крепи на онези редове, които написа Морис Юре. Изгревът на тази слава е едно от най-романтичните явления в историята на изкуството. Ала аз смятам да се занимавам с творчеството на Стрикланд само дотолкова, доколкото то засяга личността му. Все пак не мога да се съглася с художниците, които надменно твърдят, че любителят не разбирал нищо от живопис и най-добре можел да изрази своята почит към творбите им чрез мълчание и чекова книжка. Нелепо заблуждение, според което изкуството е само занаят, понятен единствено за своя майстор; не – изкуството е израз на чувство, а чувството говори на език, разбираем за всички. Ще призная обаче, че критикът, който няма практически познания за техниката, рядко може да оцени истинската художествена стойност на едно произведение. А моето невежество по отношение на рисуването е изключително. За щастие не се налага да поемам подобен риск, тъй като приятелят ми Едуард Легат, способен писател и възхитителен художник, е разгледал изчерпателно делото на Чарлс Стрикланд в една малка книга, прелестен образец на стил, какъвто в Англия не владеят тъй добре, както във Франция.
В прочутата си статия Морис Юре направи сбито изложение на живота на Стрикланд, достатъчно добре премерено, за да изостри интереса на любознателните, В своята безкористна страст към изкуството той искрено желаеше да насочи интереса на посветените към един изключително оригинален талант; но като добър журналист той знаеше, че „жаждата за сензации“ ще му помогне да постигне по-лесно своята цел. И когато хора, общували със Стрикланд в миналото – разни писатели, познавали го от Лондон, художници, срещали го в монмартърските кафенета, – откриха с изненада, че са имали работа не с един от многобройните неуспели художници, а с истински гений, във френските и американските списания започнаха да се появяват една след друга статии: ту спомени на един, ту възхвали на друг, които допринесоха за известността на художника и подхранваха любопитството на публиката, без да го задоволят докрай. Темата бе благодатна и усърдният Вайтбрехт-Ротхолц в своята внушителна монография успя да представи забележителен списък от имена на специалисти, писали за Стрикланд.
Склонността към създаване на митове е дълбоко присъща на човека. Той ненаситно се вкопчва във всички изненадващи или загадъчни събития от живота на онези, които са изпъкнали по някакъв начин над своето обкръжение, и си сътворява легенда, в която след това сам фанатично започва да вярва. Това не е нищо друго освен бунта на романтизма срещу баналното в живота. Събитията в тази легенда се превръщат в най-сигурния паспорт на героя за безсмъртие. Ироничният философ размишлява с усмивка, че сър Уолтър Рали е по-дълбоко запечатан в паметта на човечеството с това, че е постлал плаща си, за да мине по него кралица Елизабет I, отколкото с това, че е наложил името на Англия в неоткрити дотогава земи, Чарлс Стрикланд водеше затворен живот. Той си печелеше повече врагове, отколкото приятели. Ето защо онези, които пишеха за него, трябваше да допълнят оскъдните си спомени с живо въображение, а очевидно в малкото, което се знае за този човек, има достатъчно храна за романтични писания; в живота му са се случвали много странни и ужасни неща, в самия него се таеше нещо свирепо, а съдбата му бе покъртителна. Мина време и се появи легенда, и то толкова обстоятелствена, че мъдрият историк би се поколебал да я оспори.
Само че преподобният Робърт Стрикланд най-малко би могъл да се нарече мъдър историк. Той написа биографията, както сам твърди, „за да отстрани някои погрешни схващания“, свързани с по-късния период от живота на баща му, които бяха „причинили голяма болка на още живи хора“.
Очевидно много от онова, което се разпространяваше за живота на Стрикланд, можеше да смути едно почтено семейство. Прочетох книгата и доста се позабавлявах, а после поздравих самия себе си за търпението, защото тя беше всъщност скучна, безцветна. Мистър Стрикланд е нарисувал портрета на един отличен съпруг и баща, човек с благ нрав, трудолюбив и строго морален. Изучавайки науката, наречена, доколкото си спомням, ехе-gesis, този съвременен духовник е придобил изумителната способност да разбира и обяснява всичко, но изкусността, с която той не пропуска да „изтълкува“ тъкмо онези факти от живота на своя баща, които могат да се окажат изгодни за един предан син, ще го нареди сигурно, когато му дойде времето, сред най-почитаните сановници на църквата...
Издателство Хермес
