Показват се публикациите с етикет дебютен роман. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет дебютен роман. Показване на всички публикации

петък, 23 януари 2015 г.

Ан Леки >> Правдата на Торен

Космическа опера

   Тялото лежеше по очи, голо, със сивкавия цвят на смъртта, пръски кръв шареха снега около него. Температурата на въздуха беше минус петнайсет градуса по Целзий, поредната буря бе утихнала само преди часове. Снегът се стелеше гладък под умърлушената светлина на изгрева и нищо не нарушаваше повърхността му освен няколко разровени пътечки към една постройка от ледени блокове наблизо. Кръчма. Или каквото минаваше за кръчма в този град.
   Имаше нещо влудяващо познато в проснатата ръка, в линията от рамото до хълбока. Но нямаше начин да познавам човека. Не познавах никого тук, в този вледенен заден двор на една студена и изолирана планета, далече от радчайските представи за цивилизация. Дошла бях тук, в този град, на тази планета, защото имах спешни лични дела. Труповете по улиците не бяха моя грижа.
   Понякога не знам защо правя едно или друго. Мина толкова време, а още не мога да свикна с липсата на информация, на заповеди, които да следвам. Затова не мога да обясня защо спрях и повдигнах с върха на ботуша си голото рамо, колкото да зърна лицето.
   Беше замръзнала, пребита и окървавена, но въпреки това я познах. Казваше се Сейварден Вендаай и преди много време беше служила като моя офицера, младша лейтенанта, повишена по-късно в капитана и преместена на друг кораб. Мислех, че е мъртва от хиляда години, но ето че беше тук, съвсем неоспоримо.
   Клекнах до нея и потърсих пулс, следа от дихание.
   Още беше жива.
   Сейварден Вендаай вече не беше моя грижа, не беше моя отговорност. А и докато служеше при мен, не беше сред любимите ми офицери. Бях изпълнявала заповедите ѝ, разбира се, а и тя никога не бе злоупотребявала с поддържащите системи, нито бе наранявала мой сегмент (което други офицери се бе случвало да правят). Нямах причина да ѝ имам зъб. Напротив, правила ми бе впечатление на образована и възпитана издънка на добро семейство. Не че маниерите ѝ ме засягаха – аз не бях човек, а оборудване, корабна част. Но и никога не ми е била по сърце.
   Станах и тръгнах към кръчмата. Помещението беше тъмно, пластове мръсотия криеха бялото на ледените стени. Миришеше на алкохол и повръщано. Зад високия бар стоеше местна – ниска и дебела, с бледа кожа и големи очи. Три клиенти мързелуваха около мръсна маса. Въпреки студа бяха облечени само с панталони и подплатени ризи – в това полукълбо на Нилт беше пролет и трите явно се наслаждаваха на затоплянето. Не поглеждаха към мен, все едно ме няма, макар че несъмнено ме бяха видели на улицата и знаеха защо съм влязла. По всяка вероятност имаха пръст в нападението – една от тях, или и трите. Сейварден едва ли лежеше отдавна навън, иначе щеше да е мъртва.
   – Искам шейна под наем – казах. – Ще купя и един хипотермичен комплект.
   Една от клиентите зад мен се изкиска и рече подигравателно:
   – Смело момиче.
   Обърнах се да я погледна. По-висока от повечето нилтийци, но дебела и бледа като всичките. Телесната ѝ маса надвишаваше моята, но аз бях по-висока и значително по-силна, отколкото изглеждах. Представа си нямаше в какво се забърква. Вероятно беше от мъжки пол, ако се съдеше по ъгловатия рисунък на шевовете, които кръстосваха като лабиринт подплатената ѝ риза. Не бях сигурна обаче. Ако бяхме в космическото пространство на Радч, това не би имало значение. Радчаите слабо се интересуват от половата принадлежност, а езикът им – моят първи език – не използва родови маркери. Но езикът, който говорехме в момента, имаше родове и можех да си навлека неприятности, ако използвах неправилна форма. Не можех да разчитам и на другите, невербални сигнали, които подсказваха половата принадлежност, защото те варираха според географията, понякога драстично, и аз рядко успявах да ги разчета.
   Реших да не казвам нищо. След няколко секунди тя сякаш откри нещо интересно върху плота на масата. Можех да я убия на място, при това без особено усилие. Идеята ми допадаше. Но в момента основният ми приоритет беше Сейварден. Обърнах се към барманата.
   Подпряла небрежно лакът на бара, тя каза, все едно не са ни прекъсвали:
   – Какво е това място според теб?
   – Място – отвърнах аз, здраво стъпила на езикова територия, която не изискваше родови маркери, все още, – където мога да взема шейна под наем и да си купя хипотермичен комплект. Колко?
   – Двеста шени. – Най-малко два пъти над обичайната цена, без съмнение. – За шейната. Отзад е. Ще трябва да си я вземеш сама. Още сто за комплекта.
   – Искам пълен – казах аз. – Да не е втора ръка.
   Тя бръкна под бара и извади един комплект, печатът изглеждаше непокътнат.
   – Приятелчето ти отвън не си плати сметката.
   Може да лъжеше. А може и да не лъжеше. Във всеки случай сумата щеше да е пълна измишльотина.
   – Колко?
   – Триста и петдесет.
   Сигурно имаше начин да заобиколя езиково пола на барманата. Или можех да рискувам. Така де, шансът беше петдесет на петдесет.
   – Много си доверчив – рекох, залагайки на мъжки пол, – щом си допуснал такъв голтак да натрупа подобен дълг. – Тук не можех да сбъркам, знаех, че Сейварден е от мъжки пол. Барманата не каза нищо. – Шестстотин и петдесет покрива ли всичко?
   – Ми да – каза тя. – Повече или по-малко.
   – Не. Всичко. Искам да сме наясно. Защото ако някой тръгне след мен да иска още или се опита да ме обере, умира.
   Мълчание. После чух как някоя зад мен изсумтя:
   – Радчайски боклук.
   – Не съм радчаи. – Съвсем вярно. Трябва да си човек, за да си радчаи.
   – Той обаче е – каза барманата и кимна към улицата. – Ти може и да не говориш с техния акцент, но иначе вониш на Радч.
   – Вонята е от помията, която сервираш на клиентите си. – Трите около масата зад мен взеха да дюдюкат. Бръкнах в джоба си, извадих шепа чипове и ги хвърлих на бара. – Задръж рестото. – И се обърнах към изхода.
   – Дано по сметката ти има пари.
   – Дано шейната е там, където каза. – И си тръгнах.
   Първо хипотермичният комплект. Обърнах Сейварден по гръб. Разкъсах печата, откъснах една таблетка от картата и я пъхнах в разкървавената ѝ полузамръзнала уста. Щом индикаторът на картата светна в зелено, разгънах тънкото фолио, проверих заряда, увих Сейварден с фолиото и го включих. После отидох за шейната.
   Никоя не ме чакаше, което беше добре. Не исках да оставям трупове след себе си, още не, целта ми не беше да създавам неприятности. Изтеглих шейната отпред, натоварих Сейварден на нея, зачудих се дали да не си сваля якето и да я завия с него, но реших, че хипотермичното фолио е достатъчно. Запалих шейната и потеглих.
   Наех стая в покрайнините на града, един от десетината двуметрови кубове, сглобени от мръсна сивкавозелена полуготова пластмаса. Чаршафи нямаше, одеялата струваха допълнително, отоплението – също. Платих – Сейварден вече ми струваше скъпо и сумата продължаваше да расте.
   Почистих я от кръвта, доколкото беше възможно, проверих пулса ѝ (още го имаше) и температурата (покачваше се). Навремето щях да знам телесната ѝ температура, без дори да се замислям, пулса в минута, кислорода в кръвта, хормоналните нива. Щях да видя всичките ѝ наранявания, поотделно и като цяло, без никакво усилие от моя страна, просто като го поискам. Сега бях сляпа. Очевидно я бяха пребили – лицето ѝ беше отекло, имаше синини и ожулвания по торса. Ако се съдеше по другите ѝ наранявания, вероятно я бяха изнасилили, но не можех да кажа със сигурност.
   Хипотермичният комплект включваше базов коректив, но само един, и то такъв за спешна помощ. Сейварден може да имаше вътрешни наранявания или тежка черепна травма, а аз разполагах с коректив за порязвания и навяхвания. Ако имах късмет, проблемите ми щяха да се ограничат само до измръзването и раните от побоя. Уви, вече не разполагах с големи медицински познания. Можех да проведа само най-елементарна диагностика.
   Пъхнах още една таблетка в гърлото ѝ. Прегледах я отново – кожата ѝ не беше по-студена, отколкото можеше да се очаква предвид обстоятелствата, не лепнеше. Цветът ѝ, предвид кръвонасяданията, се завръщаше към по-нормално кафяво. Внесох контейнер със сняг да се стопи, оставих го в един ъгъл – надявах се, че Сейварден няма да го изрита неволно, ако се събуди, – излязох и заключих вратата.
   Слънцето се беше издигнало, но светлината не беше по-силна отпреди. Наветият от снощната буря сняг беше разровен тук-там, по улицата се движеха местни. Откарах шейната до кръчмата и я паркирах отзад. Никоя не ме заговори, нито звук не излизаше от тъмния вход. Тръгнах към центъра на града.
   Тук имаше повече хора, всеки по работата си. Дебели бледи деца с панталони и подплатени ризи ритаха снега, но като ме видяха, спряха играта си и ме зяпнаха.
   Възрастните се правеха, че не съществувам, но усещах, че ме следят с поглед. Влязох в един магазин, тъмен – не че навън беше много светло – и студен, разликата с температурата на улицата едва ли беше повече от пет градуса.
   Десетина души стояха в магазина и си приказваха, но щом влязох, млъкнаха до един. Осъзнах, че лицето ми е безизразно, и нагласих лицевите си мускули в нещо приятно и неутрално.
   – Какво искате? – изръмжа продавачата.
   – Всички тези хора са преди мен – отвърнах, заобикаляйки капана на родовете, пък и групата беше достатъчно голяма да включва както жени, така и мъже. Отвърна ми мълчание.
   – Добре. Значи четири хляба и парче сланина. Също два хипотермични комплекта и два универсални коректива, ако имате.
   – Имам десетки, двайски и трийски.
   – Трийски, моля.
   Тя струпа покупките ми на тезгяха.
   – Триста седемдесет и пет. – Някоя се изкашля зад мен. Очевидно пак ме таксуваха отгоре.
   Платих и си тръгнах. Децата все така търчаха по улицата и се смееха. Възрастните все така ме подминаваха, все едно не съществувам. Отбих се в още един магазин – на Сейварден щяха да ѝ трябват дрехи. След това се върнах в стаята.
   Сейварден още беше в безсъзнание, но не виждах признаци на шок. Снегът в контейнера се беше поразтопил и аз сложих в него един от твърдите като камък самуни хляб да се накисне.
   Черепна и коремна травма бяха най-опасните вариан­ти. Отворих двата нови коректива, махнах одеяло­то и сложих единия върху корема на Сейварден. За броени секунди корективът се втечни, разля се и се втвърди в прозрачна кора върху кожата ѝ. Другия прити­снах отстрани на лицето ѝ, там, където отокът беше най-голям. Когато и той се втвърди, съблякох якето си, легнах и заспах.
   След малко повече от седем часа и половина Сейварден се размърда и аз се събудих.
   – Будна ли си? – попитах. Корективът затваряше едното ѝ око, покриваше и половината от устата, но отокът по лицето ѝ беше спаднал значително. Замислих се кое лицево изражение би било най-подходящо предвид ситуацията и си го нагласих. – Намерих те в снега пред една кръчма. Реших, че имаш нужда от помощ. – Тя издиша хрипливо, но не обърна глава към мен. – Искаш ли да хапнеш нещо? – Никакъв отговор, само все същият празен поглед. – Силен удар по главата?
   – Не – отвърна тя, лицето ѝ бе отпуснато.
   – Ще хапнеш ли?
   – Не.
   – Кога яде за последно?
   – Не помня. – Гласът ѝ звучеше спокойно, равно.
   Подпрях гърба ѝ на сиво-зеленикавата стена, издърпах я бавно, като внимавах с нараняванията ѝ, страх ме беше да не се катурне. Стори ми се стабилна, затова смачках напоения с вода хляб на каша, загребах и пъхнах лъжицата в устата ѝ, като внимавах да не разместя коректива.
   – Глътни – казах ѝ и тя преглътна. Нахраних я с половината каша в паницата, изядох останалото, после внесох още сняг да се разтопи.
   Тя ме гледаше как слагам още хляб да се накисне, но не каза нито дума; лицето ѝ ми се стори ведро, спокойно.
   – Как се казваш? – попитах, но не получих отговор.
   Предположих, че е взела кеф. Повечето хора ще ви кажат, че кеф потиска емоциите, и това е вярно, но не е цялата истина. Имаше време, когато можех да ви обясня как точно действа кеф, но вече не съм каквото бях.
   Доколкото знам, хората вземат кеф, за да потиснат някакво чувство. Или защото вярват, че разкарат ли емоциите от пътя си, ще постигнат окончателното прозрение, чистия разум, божествената логика. Но не става така.
   Измъкнах Сейварден от снега с цената на време и пари, каквито нямах в излишък, и за какво? Ако зависеше от нея, сигурно щеше да си намери нова доза кеф, да се озове в друга мръсна кръчма и така, докато не я убият успешно. Ако това искаше, аз нямах право да ѝ преча. Но ако наистина бе искала да умре, защо не го беше направила по чистия начин, защо не беше регистрирала желанието си и не беше отишла при някоя медика, както биха постъпили други на нейно място? Не разбирах.
   Много неща не разбирах. Вече деветнайсет години се правех на човек и би трябвало да разбирам повече, но – уви...

Издателство Бард


събота, 17 януари 2015 г.

Катерина Хапсали >> Гръцко кафе

В търсене на себе си

   – Сико, Хрони, сико!
   Ставай, Хрони, ставай...
   Така крещеше баба ти в малката задушлива стаичка.
   Крещеше с отчаяние и с гняв. Изглеждаше внезапно остаряла и непреодолимо сама. Въпреки десетките фигури, застинали в спарения, наситен с тамян и сладникави аромати въздух.
   Никога няма да забравя този толкова специфичен мирис. На формалин и цветя.
   – Сико, Хрони, сико! Защо ми причиняваш това?
   Така крещеше баба ти Деметра и се хвърляше към отворения ковчег. Обсипваше с целувки гримираното лице на баща ти, галеше изненадващо посивялата му коса. Няколко дни по-рано бях изпратила на работа един млад мъж. Смъртта, или срещата с нея, го бе състарила с поне двайсет години.
   Жените от селото вдигаха Деметра, връщаха я да седне на малкото канапе до леля ти и оглупелия от страдание твой дядо. За да се надигне отново след минута и пак да зацелува баща ти.
   Така ги заварих, твоето гръцко семейство. Наредени на старото евтино канапе като на витрина. Жални, пресовани – от мъката, неизразимата мъка, от жегата, тази всепроникваща гръцка жега, от хорските погледи, в които съчувствието се редуваше с мрачно очакване за карнавал.
   Такова погребение в село Неос Ставрос не бе имало. Или поне хората не помнеха да е имало. А те помнеха много. Нищо че не обичаха да разказват.
Погребение с четирима владици и стотици венци. С неприлично луксозни коли и автобуси с работници.
   Сико, Хрони, сико...
   Баща ти, затрупан с цветя, с посиняло лице и посивяла коса, не ставаше. И нямаше, никога вече нямаше да проехти безподобният му клокочещ смях. Макар че в онзи паметен ден – точно оня, който ми пожелаха да е най-лошият в живота ми, имах натрапчивото усещане, че ще се вдигне. Баща ти обичаше изненадите. Три години по-рано ми бе дал годежен пръстен броени дни след запознанството ни... Тогава седяхме в задимен индийски ресторант, пълен с подпийнали англичани, нейде около Варна. Незнайно откъде, докато аз бях твърде заета с поръчката, баща ти домъкна някаква фалшива циганска банда – да изпълнява единствено „Катерино, моме“. „Катерино, моме, хубава“ – пееше запалено и обезоръжаващо фалшиво и той. И след всеки финален акорд ме питаше хем лукаво, хем някак детински „Любоф, сте се омъзис ли за мен?“.
   Аз само се разсмивах – и смешно, и хубаво беше – циганите хващаха наново инструментите, англичаните ръкопляскаха. Със сигурност не разбраха, че джипсис свирят една-единствена песен.
   След седемнадесетото изпълнение обаче Полихронис Георгиу Салис ме стисна силно за изтънялото ми от диети и нередовен живот рамо и каза на несравнимия си български:
   – Виз какво. За последен път ти предлагам. Ако сега не ми отговорис, сте спра! Никога няма да ти предлоза пак!
   – Да – казах му, преди да успея да спра думите. – Ще се омъжа за теб.
   Баща ти ме целуна. Кратка, весела целувка, без излишен драматизъм, без невротична страст. Вече бях отговорила. Нямаше смисъл отново да погазва мъжкото си достойнство. Такова, каквото го разбираха в Неос Ставрос.
   – Ми да поръцаме песен тогава... Ей, Лоренцо, „Катерино, моме“ дали я знаете?
   Такъв беше баща ти. Притежаваше странен, но прелъстителен чар. Умееше да излиза от всякакви ситуации с широката си усмивка и с настроение. И – да, по неведоми причини наричаше Лоренцо всеки, чието име не знаеше.
   Затова в онзи ден – деня на най-горещото погребение, въпреки логиката и въпреки фактите все си мислех, че ще се вдигне. Че ще махне с типичните си, недодялани жестове купчините унили цветя, ще поизтупа своето сто и шейсет килограмово двуметрово тяло и ще каже с най-гръцката си, дяволита усмивка: „Спокойно бе, посегувах се малко...“
   Сико, Хрони, сико...

Издателство Колибри


петък, 19 декември 2014 г.

Стивън Келман >> Английски за гълъби

Разказът на едно дете...

   Mайката на мъртвото момче пазеше кръвта. Искаше тя да си остане там, личеше си. Дъждът напираше да плисне и да я измие, ама майката нямаше да му даде. Дори не плачеше, просто стоеше скована и озверяла, все едно това ѝ беше работата – да подплаши дъжда обратно горе в небето. Един гълъб сe оглеждаше за манджа. Нагази право в кръвта. Даже и той беше тъжен – личеше си по това, където очите му бяха целите розови и мъртви.
   Цветята вече бяха клюмнали. Имаше снимки на мъртвото момче с униформата от училище. Пуловерът му беше зелен.
   Моят пуловер е син. Моята униформа е по-хубава. Единственото лошо ѝ е вратовръзката, много боде. Мразя да ме боде така.
   Аз с мъртвото момче бях приятел само наполовина, не го виждах много често, защото беше по-голям и не ходеше в моето училище. Той можеше да кара колело без ръце и даже не ти се искаше да падне. Казах наум една молитва за него. В нея се казваше само съжалявам. За друго не се сетих. Престорих се, че ако гледам достатъчно дълго и силно, мога да накарам кръвта да се раздвижи и да се върне обратно във формата на момче. Така щях да го съживя. Случвало се е и преди, там, където живеех, имаше един вожд, който така съживи сина си. Това беше отдавна, преди да се родя. Честно, било е чудо. Този път не стана...

Преводач Бистра Андреева
Илюстрации Холи Макдоналд
Издателство Жанет 45


сряда, 19 ноември 2014 г.

Катарина Бивалд >> Читателите от Броукън Уийл препоръчват

За шанса да откриеш своето място в големия свят

Две много различни дами – шведката Сара и американката от Броукън Уийл Ейми – водят кореспонденция помежду си, обменят книги, писма и размисли за литературата и живота. Две години по-късно Сара решава да посети Ейми, но когато пристига, разбира, че приятелката ѝ вече я няма.
Сара се озовава съвсем сама и объркана в малкото провинциално градче. Какво ще прави тук, в това чуждо място, далеч от дома си? Но пък има чувството, че познава хората, описани в писмата на Ейми, макар да не се е срещала с тях.
Ексцентрични и своенравни, местните жители помагат на Сара да отвори книжарничка, заредена с книгите на Ейми. Заглавията са находчиво разпределени в непознати досега категории: „Без излишни думи“ за тези, които не обичат дебелите книги, „Секс, насилие и оръжия“ за любителите на кримки. Очарователните романтични романи са с етикет „За петък вечер и мързеливи недели в леглото“. 
Покрай книжарничката Броукън Уийл се събужда за нов живот, създават се нови и неочаквани приятелства, възраждат се отдавна забравени страсти.
Постепенно жителите на градчето се отдават на непознато досега изкушение – книгите. А Сара осъзнава, че освен литература, в живота има и други неща.
И точно тогава визата ѝ за престой изтича...

Издателство Ера


понеделник, 29 септември 2014 г.

Стивън Уотсън >> Преди да заспя

Аз съм Бен, твоят съпруг – казва той. – Женени сме от години

   Вдигам очи към огледалото.
   Лицето насреща не е моето. Косата е сплескана, направо е залепнала за черепа и всъщност е много по-къса, отколкото я нося; кожата на бузите и под брадичката е отпусната, устните са тънки и увиснали в ъгълчетата. Още малко, и ще надам вик, безмълвното стенание ще се превърне в писък, ако отворя уста, но ето че забелязвам очите. Бръчките ясно личат, но въпреки всичко това са си моите очи. Жената в огледалото – това съм аз, но с двайсет години по-възрастна. С двайсет и пет. Дори повече.
   Не е възможно. Започвам да треперя и се хващам за мивката. Нов писък се надига в гърдите ми и този път прераства в задавен стон. Отстъпвам крачка назад и тогава ги виждам. Снимки. Наслагани на стената пред мен, върху самото огледало. До тях има жълти залепващи се листчета, надписани с флумастер, с подвити от влагата краища.
   Избирам едно напосоки. Кристин, пише на него и стрелката сочи моя снимка – в непознатия ми остарял вид, – на която седя до някакъв мъж на пейка край река. И двамата се усмихваме срещу обектива, държим се за ръце. Той е хубав, привлекателен е и когато се вглеждам по-внимателно, откривам, че е същият, с когото съм преспала тази нощ, онзи, когото оставих в леглото. Отдолу пише Бен и малко по-встрани твоят съпруг.
   Рязко си поемам дъх и грабвам снимката. Не, мисля си. Не! Не може да бъде... Набързо разглеждам другите снимки. На всичките виждам себе си. И него. На една съм с отвратителна рокля и разопаковам подарък, на друга двамата сме облечени в непромокаеми якета, зад нас се плиска водопад, а в краката ни души малко куче. До тази има друга снимка, на която седя до него, отпивам портокалов сок от висока чаша и съм облечена в халата, който видях метнат на вратата на гардероба.
   Отново отстъпвам и опирам гръб на студените плочки.
   В този момент ме осенява проблясък, нещо като спомен. Мъгляв, неуловим, той изпърхва нанякъде, щом се опитвам да го уловя на фокус, като шепа пепел, подхваната от вятъра, и ето че проумявам: в живота ми има тогава, преди, макар че не знам преди какво, а има и сега, но нищо помежду им, само дълга безмълвна празнота, която ме е довела тук, в този вид, при него, в тази къща...

Издателство Обсидиан



неделя, 16 март 2014 г.

Симон Урбан >> План D

ГДР през 2011 г...

   Източен Берлин, есента на 2011 година: обединението на двете Германии не е успяло, Егон Кренц е на власт вече двайсет и две години, а Германската демократична република - пред фалит. Столицата ѝ прилича на грохнало чудовище, задръстено и вмирисано от милионите мотори на автомобилите Фобос, наследили някогашния Трабант. За да оцелее, социализмът има един-единствен шанс: да преговаря с ФРГ и нейния федерален канцлер Оскар Лафонтен за икономически облекчения.
   Но ето че един бивш съветник на Кренц е намерен обесен и всички следи водят към Щази. Когато за убийството информира и седмичникът Шпигел, става ясно: ако невинността на Щази не се докаже, с ГДР е свършено.
   В сивочерния, занемарен Източен Берлин Мартин Вегенер от Народата милиция и западногерманският му колега Рихард Брендел се опитват да открият убийците – и откриват причините за катастрофата на ГДР.

Издателство Атлантис - КЛ

План D в Хеликон

План D в Books.bg

вторник, 4 февруари 2014 г.

Матю Куик >> Наръчник на оптимиста

Пат си има теория – животът му е филм, режисиран от Бог

Пат си има мисия – да извае стегнато тяло и да бъде емоционално уравновесен; само тогава ще получи заслужения хепиенд – завръщането на съпругата му Ники.
* Бележка: Пат е прекарал немалко време в заведение за душевноболни.
Проблемът е, че сега си е у дома и нищо не е както трябва. Семейството му отказва да говори за Ники; любимият му футболен отбор губи мач след мач; преследва го смущаващо особената Тифани; изглежда, че новият му терапевт вижда изневярата като форма на лечение.
Освен всичко останало, не може да се отърве от присъствието на Кени Джи!

Дебютен роман, екранизацията му е с осем номинации за Оскар.

Издателство Емас



вторник, 29 октомври 2013 г.

Джесика Кори >> Произход

Джунглата крие момиче, което не може да умре

   Създадена съм в джунглата – момиче, изплетено от цветя и плът. Казват, че в деня, в който съм се родила, чичо Паоло ме притиснал към бялата си лабораторна престилка и прошепнал: „Тя е перфектна“. Шестнайсет години по-късно все още повтарят тази дума. Всеки ден я чувам от учените или от пазачите, от майка ми или леля Бриджит. Перфектна.
   Казват и други неща. Че няма други като мен поне засега. Че съм върхът на човешката раса, богиня, родена в човешка плът. Ти си безсмъртна, Пиа, и си перфектна, казват.
   Но докато следвам чичо Паоло към лабораторията, връзките на обувките ми се влачат в калта и в ръцете си стискам борещо се врабче, в никакъв случай не се чувствам перфектна.
   Отвъд двора джунглата е по-неспокойна от друг път. Вятърът, леко ухаещ на орхидеи, се носи през памуковите дървета и палмите и сякаш търси нещо, което е загубил. Въздухът е така влажен, че по кожата ми и по прошарената коса на чичо Паоло почти магически се появяват капчици вода. Докато преминаваме през градината, натежалите от цветове страстничета и хеликонии леко докосват краката ми и покриват обувките ми с роса. Водата е навсякъде, както всеки друг ден в дъждовната гора. Но днес ми се струва по-студена, по-малко освежаваща и по-агресивна.
   Днес е ден за тест. Наричат ги тестовете на Уикам и са само веднъж на няколко месеца, понякога изненадващо – както днес. Когато тази сутрин се събудих в спалнята си със стъклени стени, очаквах обичайното – да рецитирам списъците на родовете и видовете пред чичо Антонио, да сравнявам различни водорасли под микроскоп с чичо Джейкъб и после може би дълго да плувам в басейна. Вместо това дойде майка ми и ми съобщи, че чичо Паоло е решил да проведем тест. После излезе и ме остави да се приготвя набързо. Дори нямах време да си завържа връзките на обувките.
   И ето ме тук, преди да са минали и десет минути.
   Птичето в ръцете ми се бори неуморно, драска дланите ми с мъничките си нокти и кълве пръстите ми с човка. Не успява да постигне нищо. Ноктите му са достатъчно остри, за да пробият кожа – но не и моята. Може би затова чичо Паоло ми каза аз да нося врабчето, вместо да го вземе той.
   Кожата ми може и да е неразрушима, но я усещам три пъти по-тясна и с всички сили се мъча да дишам спокойно. Сърцето ми тупти по-трескаво и от сърцето на птичето.
   Ден за тест...

Издателство Екслибрис

Произход в Хеликон

Произход в Books.bg

петък, 31 май 2013 г.

Ася Кулева >> Марципаненият чехъл

Една жена търси себе си – пътува между земята и небето, между ада и рая, между живота и смъртта, между реалния и магическия свят...

И двамата винаги сме усещали силната връзка между нас. Отношенията ни бяха като дългогодишен роман на двама любовници – с много потисната страст и ревност, с много разбиране и в мълчанието. Дълбоко скритата у нас любов често избухваше в дуели с обиди и с рани, за които после и двамата съжалявахме. Но уви, мълчаливо. Рядко показвахме привързаността си един към друг, защото двамата я смятахме за слабост. Прекалено много си приличахме – за добро или за зло. В теб виждах себе си, в мен ти откриваше своите достойнства и слабости. Когато разговаряхме, всъщност всеки разговаряше със самия себе си, нали? Дори и в пълното мълчание. Ако знаеш как ми липсват днес нашите разговори… Но още повече ми тежат неизречените думи и спестените жестове на нежност, привързаност и любов...

Издателство Жанет 45