Софроний Врачански >> Житие и страдания грешнаго Софрония

Оазис в пустинята на някогашното безкнижие

   Аз, грешний в человецех, родих ся на село Котел от отца Владислава, а от матери Мария и положили первое имя мое Стойко. И като съм бил три лета, преставила ся мати моя. И отец мой поял другою жену, що беше люта и завистлива. И родил сас нея мужеское дете и токмо свое дете гледаше, а мене все отритваше.
   И като бях девят години, подадоха ме на книжное учение. По-напреди не би возможно да пойду на учение, почто повише болен и немощен бях. И като поидох на учение, голямое прилежание и остроумие имах. И вскоре изучих ся простое чтение. Понеже у Болгария не има философское учение на славенския язик, наченах да учим по греческий язик и изучих Октоих. Като наченах Псалтир, прииде вест, како са преставил отец мой на Цариград от чумата в лето 1750. Останах аз без отца и без матер. Тогива бях 11 години. Тогива ме узе стрий моя наместо сина, почто не имаше чада, и предаде мя на занаят.
   И като бих седемнадесят години, престави ся и стрий, и стрина моя, наскоро един сас другий. Ала и стрий мой на Цариград умре, понеже бяха и двоицата джелепи. И понудиша ме должници и ортаци неговии да пойда на Цариград наместо сина его да соберем, що имаше да узема он пари от касапите по джелепское обичай. Ала като са касапите повсъде разнесени по Цариград и по Анадолская страна?
   У един ден хочехме сас едного ортака неговаго да поидем у Анадолская страна. И поидохме на скелята да проминем сас ладия. И гледам при царските палати ладие, а ний, человеци прости, като бяха они близко до Юскудар, поискахме сас ония ладии да проминем на Юскудар. И като отхождахме до них, гледаме на едно място народ много и двоица пехливани борят ся. И отгоре имаше високии палати. Не знаймя, ала можеше да буде и самий цар тамо. И като престанаха они от борение, повлекоха да пойдут къмто царските палати всия ония народ. И ний сас тях ведно пойдохме и станахме между царский порта и между Ялйкьошкю, що бяха тамо верзани царските ладии. И стоехме тамо и чудяхме ся камо да пойдем. Яви се тамо един бостанджий и рече:
   – Що ходите ви тука? Скоро да пойдете оттува, почто отсекнуват глави ваша!
   И ний ся извинявахме, како сме человеци чуждйнци и прости. И като са върнахме назад, фатиха ни тамо, що вардяха. Яничарите искаха да убият нас, почто они не видели нас, като проминахме сас ония народ. И като са освободихме оттамо, поидохме на общая скеля и преминахме на Юскудар. Ала бях юноша тогива, млад и красен лицем, а тамошни турци – содомити. Като мя видяха, той час ме фатиша да мя изпитват зарад харачийска хартия и найдоша хартия моя недобра. И затвориша ме далеко у една градина, що имаше тамо турци – свиряха, играяха, смеяха са у една одая, що беше близо при пут. Ала аз са смислих защо мя затвориха мене тамо и по случаю имаше ключ от внутре, и той час заключих аз. Ами колико содомите! Они прихождаха и моляха ме да им отворя, подаваха ми из прозорецу жълтици. И аз видях какова е работа, наченах да викам. И имаше насреща доми еврейския. Той час приидоша някои евреи и питаха ме: „Защо викаш?“ И аз сказах им вся причина. И поидоша до другаря моего, и подадоша мало пари на харача и свободиша ме от ония содомити.
   И собрахме колико можихме, и приидохме на село сас здравии. И като сложиха, остана стрий мой должен гроша 400. И натовариха ги на мене да ги изплащам аз. Но като поидох аз на Цариград, роднини мои повече разграбиша домовния вещи и сокриша ги. И приидоша должниците стриини сас судия турецкий да преписуват домовния вещи. И мало, що найдоша. И мнеша, како съм го аз скрил. И повеле судия да мя бият на фаланга, а селския княз не даде ме. Знаяше, како не съм аз повинен. Но затвориша ме у вериги железния и держаша ме у затворка три дни, докле извадиха мало нечто още роднините мои и отпустиша ме. И от това извадоша верх афоресмо, како не съм скрил нячто.
   И поидох на Шумен до владиката да оправям себе. Мало остана, що хочеша да побиют нас хайдуци на пут.
   Ала по-прежде, докле не бяха са собрали ония должници да си ищат стоката, понудиша ме роднини мои да мя оженят, почто не имаше кой да мя гледа. И аз като бях на осемнадесят години, млад, глупав, и не знаях, като хоче да излезе стрия мой должен и како хочут да натоварят всия неговия долг на мене... Имах аз мало пари, ала купих дома стриинаго в животе его и като са ожених, разнесох ги. Но имах надежда на занаят мой. И после сас суд, като натовариха тоя долг на мене, а аз не имах една пара готова сирмя: ами докле изплатя ония долг, какова сиромашия потеглих! Нужда, тесное и прискорбное живение проминувах... Колико укорение терпях от жену мою, почто беше мало горделива!
   И намислих да оставя и дом, и жену, да поиду долу по селата – да работя, да са кевернисам. И чуле някои первейшии чорбаджии, како хочу да пойду, позоваша ме и рекоша:
   – Не ходи нигде, седи! У тия дни хоче да прииде владика наш и да му са молим да тя стори свещенник.
   И в третия ден прииде архиерея и помолиха ся. И он той час изволи да мя хиротониса в неделю и подадоха му седемдесят гроша. Ала беше у сряда то изплатение и аз ся готвех за в неделя потребная. В петок вечер прииде иконому и принесе ми парите и рече:
   – Да знайш, како не има да тя учини владика свещенник, почто другий подаде сто и пятдесят грош. Того хоче да хиротониса.
   Ами какова ли скорб и сожаление мя обзе, като ся изповядах на духовнику и узех мартория, изготвих ся все потребная. Ами кому да скажа тоя скорб мою? Потекох до ония человеци, що са бяха молили и парите дали. И они пойдоха и дадоша още тридесят гроша. И рукоположи ме в лето 1762, септемврия 1...

Издателство Захарий Стоянов

Житие и страдания грешнаго Софрония в Pimodo

Симон Берто >> Едит Пиаф

Животът ѝ бе толкова тъжен и толкова красив, че изглежда невероятен. Саша Гитри

За бурните ѝ дни и феноменалния ѝ успех на сцената разказва нейната полусестра Симон Берто, правейки ни свидетели на кариерата на Пиаф, започнала да пее по улиците на петнадесет години и стига до най-скъпите вариетета на Франция и САЩ и до най-големите зали.
Като вярна спътничка на Врабчето Берто става очевидец на величави епизоди от сценичния ѝ живот, но също така и на интересни случки от интимния свят на звездата. Авторката разказва за съвместната работа на Пиаф с известни френски композитори, поети, певци като Ив Монтан, Шарл Азнавур и др., за любовта ѝ с боксьора Марсел Сердан, за брака ѝ с Тео Сарапо и за всичките ѝ срещи, приключения, увлечения и разочарования.
И така, парченце по парченце, изгражда образа на великата Едит Пиаф – тя е деспотична, ревнива, взискателна, но и всеотдайна и грижовна. Понякога е властна и непоносима. Славата и парите успяват да завъртят главата ѝ, а ласкатели ѝ повтарят, че тя е най-голямата, най-хубавата, най-добрата. Но когато угаснат светлините, в мрака остава една изхабена жена, съсипана от наркотиците и алкохола. Една жена с болно сърце – с белези от удари, защото, харесвана и обожавана от много мъже, тя не е пощадена от нито един от тях. Но преди всичко една жена с голям глас. Глас, който помита града, вихри се над площадите, за да възпее любовта на предградията, на улицата, на случайните срещи, на празненствата... Той идва от дъното на душата и раздира сърцата вече десетилетия.

Преводач Никола Шивачев
Издателство Enthusiast

Едит Пиаф в Pimodo

Герт Ланггут >> Ангела Меркел. Биография

Първият всестранен обзор, претендиращ за научност, и то с право. ФАЦ

Ангела Меркел е необикновена жена. Никой във федералната германска политика не е израснал от „политическото нищо“ толкова бързо и толкова високо. Само година след нейния първи истински политически ангажимент, по време на промяната, тя вече е депутат в Бундестага и федерален министър, по-късно става генерален секретар на ХДС и първата жена председател в историята на една германска народна партия. В качеството си на председател на ХДС тя е приемник на исторически личности и политически величия, от Конрад Аденауер до Лудвиг Ерхард, Курт Георг Кизингер, Райнер Барцел и Хелмут Кол... Герд Ланггут

Издателство СиВас консултинг

Ангела Меркел. Биография в Pimodo

Лора Джаксън >> Джон Бон Джоуви. Биографията

Успехът се състои в това да паднеш девет пъти, а да се изправиш десет пъти. ДБД

От слаб ученик до рок икона, която разчупва стереотипа за шеметния живот от типа „секс, наркотици и рокендрол“, от покорител на женските сърца до отдаден на семейството баща на четири деца, това е историята на мегазвездата на рока Джон Бон Джоуви.

   Ето как гледам на секс сцените на снимачната площадка: всъщност аз съм ги практикувал през целия си живот. Да се опитваш да съблазняваш публиката всяка вечер е същността на рокендрола и ако мога да се изразя така, аз съм доста добър в това... Джон Бон Джоуви

Издателство Еднорог

Джон Бон Джоуви. Биографията в Pimodo

Пол Андерсън >> Невести на Копнежа

Поетеса, философ и мистик – един драматичен живот

Хуана Инес де ла Крус е дете-чудо.

Още съвсем малка, тя чете великите автори на античността, запознава се с митологията на своята страна и написва първите си стихотворения. Петнайсетгодишна, Хуана предизвиква сензация с ума и красотата си в двора на вицекраля на Нова Испания в Мексико. На деветнайсет години обръща гръб на бляскавия дворцов живот и постъпва в манастир, където остава до края на дните си.

Но Хуана продължава да пише – пише светска и любовна поезия, изискана и чувствена, елегантни комедии, религиозна поезия. През целия си живот тя се бори за правото на жената на духовен живот, предизвиква Инквизицията и съхранява независимия си дух.

На четиридесетгодишна възраст сестра Хуана е принудена да подпише писмено покаяние със собствената си кръв, престава да работи и две години по-късно умира от чума.

Издателство Еднорог

Невести на Копнежа в Pimodo

Даян Кийтън >> Някога пак

Дневник на обикновена жена, която ненадейно е станала кинозвезда

   Мама обичаше сентенции, цитати, девизи. На стената на кухнята винаги имаше залепени бележчици. Например думата МИСЛЍ. Намерих МИСЛЍ забодена с кабарче на коркова дъска в тъмната ѝ стаичка. Видях я залепена с тиксо на кутия за моливи, която беше украсила с колаж. Открих дори текст, озаглавен МИСЛЍ, на нощната ѝ масичка. Мама обичаше да МИСЛИ. В една тетрадка беше написала: Чета книгата на Том Робинс „Дори каубойките плачат“. Пасажът за брака е свързан с борбата на жените за реализация. Записвам си това, за да МИСЛЯ върху него... Следваше цитат от Робинс: „... за повечето нещастни тъпи женици с промити мозъци по-върховно преживяване от брака няма. За мъжа бракът е въпрос на чиста логика: яденето, спането, прането, телевизорът (...) поколението и всякакви удобства – всичко му е под един покрив. (...) Но за жената бракът означава тя да се предаде. Бракът означава момичето да се откаже от борбата (...) и оттам нататък да остави наистина важните и интересни неща на мъжа си, с когото се е спазарила да „се грижи“ за нея. (...) Жените живеят по-дълго от мъжете, защото всъщност не са живели“. Мама обичаше да МИСЛИ за живота, особено за преживяването да си жена. Обичаше и да пише за това.
   В средата на 70-те години, при едно прибиране у дома, проявявах в тъмната стаичка на Майка снимки, които бях направила в Атлантик Сити, когато открих нещо, което не бях виждала никога. Беше нещо като – не знам – скицник. На корицата имаше колаж, който тя беше направила от семейни снимки, и думите Важно е пътуването, не пристигането. Взех го и го разлистих. Макар че съдържаше няколко колажа от снимки и изрезки от списания, беше пълен с изписани страници.
   Днес имах ползотворен ден в книжарницата „Хънтърс Букстор“. Пренаредихме секцията за изкуство и открихме множество интересни книги, останали скрити. Минаха две седмици, откакто ме наеха. Изкарвам по три долара и трийсет и пет цента на час. Днес ми платиха общо осемдесет и девет долара.

   Това не беше някой от типичните албуми на Мама с обичайните салфетки от „Клифтънс Кафетерия“, стари черно-бели снимки и немного радостните свидетелства с успеха ми. Това беше дневник.

   Един текст с дата 2 август 1976 г. гласеше: ВНИМАВАЙ НА ТАЗИ СТРАНИЦА. Ти, потенциалният бъдещ читател, знай, че за това е нужна смелост. Говоря за това, което мисля. Ядосана съм. Мишената – Джак – обидни думи, тези, които той изсипа срещу мен – НЕ са забравени и несъмнено това е проблемът – „Проклето копеле“ – всичко изречено – всичко почувствано. Боже, за какъв, по дяволите, се мисли той?
   Това ми стигаше. Беше болезнено, твърде болезнено. Не исках да знам нищо за страна от живота на Майка и Татко, която можеше да смаже представата ми за тяхната любов. Върнах го на мястото му, излязох от тъмната стаичка и не отворих друг от осемдесет и петте ѝ дневника, докато тя не почина трийсетина години по-късно. Но разбира се, колкото и да се опитвах да отричам присъствието им, ги виждах оставени по лавиците или сложени под телефона, или дори зяпащи ме от някое кухненско чекмедже. Веднъж взех да разглеждам новия албум на Мама „Сто цветя“ на Джорджия О’Кийфи върху масичката за кафе и под него открих дневник, озаглавен „Кой казва, че не си имала шанс?“. Все едно заговорничеха: „Вземи ни, Даян. Вземи ни“. И дума да не става. Нямаше да си причиня това отново. Но бях впечатлена от упоритостта на Мама. Как можеше да продължава да пише без публика, дори в лицето на собственото си семейство? Просто го правеше.
   Писала е за връщането си в училище на четиресет години. Писала е за това какво е да си учител. Писала е за всяка бездомна котка, която е спасила. Когато сестра ѝ Марти се разболя от рак на кожата и изгуби по-голямата част от носа си, тя е писала и за това. Писала е за трудностите на остаряването. Когато Татко се разболя през 1990 г., дневникът ѝ се е разбеснял срещу несправедливостта на рака, атакувал мозъка му. Документирането на смъртта му се оказа един от най-нежните репортажи на Мама. Сякаш грижите за Джак са я карали да го обича по начин, помагащ ѝ да се превърне в човека, който винаги е искала да бъде.
   Днес се опитвах да накарам Джак да хапне. Но той не можа. След известно време си свалих очилата. Доближих глава до неговата и му казах, прошепнах му, че ми липсва. Разплаках се. Не исках да вижда, затова извърнах глава. А Джак, с малкото сили, които бяха останали в проклетото му тяло, взе една салфетка от джоба ми и бавно, както правеше всичко, бавно, съвсем бавно, ме погледна с пронизващите си сини очи и изтри сълзите от лицето ми. „Ще преживеем това, Дороти.“
   Той не го преживя. Накрая Мама се грижеше за Татко, както се беше грижила за Ранди, Робин, Дори и за мен – през целия ни живот. Но кой е бил до нея, когато е написала с трепереща ръка: Юни 1993 г. Днес е денят, в който научих, че имам наченки на болестта на Алцхаймер. Страшно? Така е започнала петнайсетгодишна битка срещу загубата на паметта.
   Продължила е да пише. Когато вече не е можела да пише абзаци, е пишела изречения, като: Дали щяхме да се нараняваме по-малко, ако се докосвахме повече? и Почитай себе си. И кратки въпроси и подкани, като: Бързо. Коя е днешната дата? Или странни неща, като: Главата ми се завърта. Когато не е можела да пише изречения, е пишела думи: НАЕМ. ОБАДИ СЕ. ЦВЕТЯ. КОЛА. И дори любимата си дума: МИСЛЍ. Когато думите ѝ са се изчерпали, е започнала да пише цифри, докато в един момент вече не е можела да пише...

Преводач Теменуга Трифонова

Издателство Колибри

Някога пак в Pimodo

Фин >> Мистър Бог, тук е Ана

Страховита и изумителна личност

   Предполагам, най-често използваните думи в писанията и речта на Ана бяха „Мистър Бог“. Вторите в тази надпревара бяха така наричаните от нея „питащи“ думи*. „Питащи“ бяха онези, които поставяха въпроси, и те, според Ана, бяха едни от най-важните. „Какво“, „кой“, „къде“, „как“, „кога“... всички въпросителни думи, всички добре възпитани въпросителни думи. Имаше обаче и една бунтарска дума и тя се казваше „защо“. „Защо“ без съмнение беше питаща дума и според Ана трябваше да се пише „кащо“, за да е в синхрон с останалите. Някой очевидно бе променил първата ѝ буква, незнайно по каква причина.

   Въпросителните думи бяха странни по много начини. Може би най-странното нещо при тях беше това, че ако им се добавеше по едно „-то“ накрая, изведнъж се получаваше „отговаряща“ дума – е, поне в повечето случаи. „Отговарящите“ думи бяха думи, които показваха нещо, сочеха нанякъде. Без да сочиш с пръст, можеше да посочиш с език. На „Къде е трамваят?“ можеше да се отговори с: „Където са релсите.“ Ана беше доволна, че имаше „питащи“ думи и тяхното предназначение беше да поставят въпрос, както и че имаше „-то-думи“ като „който“, „което“, „където“ и т. н. и те бяха предназначени да са отговарящи.
   Що се отнася до езика, Ана бе убедена, че той може най-общо да се раздели на две части: една част въпроси и една част отговори. От двете части тази с въпросите беше най-важната. Частта с отговорите носеше известно удовлетворение, но не бе дори наполовина толкова важна, колкото въпросите. Въпросите бяха като вътрешно гъделичкане, подтик да се върви напред. Въпросите, тоест истинските въпроси, имаха една особеност – да си играеш с тях бе рисковано, но вълнуващо. Никога не беше съвсем сигурно къде ще се приземиш.
   Ето какво създаваше проблеми на места като училището и църквата; те, изглежда, бяха по-заинтересовани от отговорите, отколкото от въпросите. Въпросите, които църквата и училището повдигаха, бяха абсолютно огромни заради „отговорите“, които предлагаха. Разбира се, можеш сам да си съставиш въпрос спрямо получения отговор, но бедата бе, че този въпрос много често нямаше къде да се приземи – просто продължаваш да падаш и падаш до безкрай. Това, което отличаваше истинските въпроси, бе, че те се приземяваха някъде. Както казваше Ана, можеш да зададеш въпроса: „Обичаш ли да клифкаш?“ Той определено прилича на въпрос, определено звучи като въпрос, но „не се приземява никъде“. Ако сметнехте, че е истински въпрос и че действително се приземява някъде, е, то бихте могли да питате в този дух цял живот и пак да не стигнете доникъде.
   Ана бе сигурна в съществуването на рая, сигурна, че ангелите и херувимите, и всички такива същества са истински, и малко или много знаеше как изглеждат, или поне как не изглеждат. Първо на първо, те не бяха като онези рисунки на ангелчета с приятни пухкави крилца. Крилцата им изобщо не я притесняваха, фактът обаче, че приличаха на хора, я притесняваше много. Самата възможност, че един ангел би могъл, да не говорим, че би искал, да надува тромпет, я смущаваше неимоверно. Идеята, че в деня на възкресението Ана би имала същия брой крака, че все още би имала очи и уши, че би била „скроена“ по настоящия модел, не ѝ се побираше в главата. Защо възрастните държаха да обсъждат къде се намира раят? Целият въпрос за това, къде е раят – тук или там, беше безсмислен, пълни глупости! И защо, о защо ангелите и херувимите, и прочее като тях, и, господи, дори самият Мистър Бог биваха представяни като човешки същества? О не, въпросът за това къде се намира раят, бе един от онези не-въпроси, които няма къде да се приземят, и следователно изобщо не бе подходящо да се задава...

Илюстрации Уилиам Елиас Папас

Издателство Аквариус

Мистър Бог, тук е Ана в Pimodo

Сия Атанасова, д-р Кремена Митева >> Йордан Йовков. Летопис [ Том 2 ]

Живот и творчество

Сътвореното от Йордан Йовков е резултат от колосален труд. И затова то е така съвършено, че сме принудени да се запитаме: Какво още искаме в повече? Но в изкуството няма граници, защото талантът не изчерпва всичко от възможното.
Летопис на неговия живот и творчество. 1880-1937 е цялостен и завършен портрет на писателя, изграден върху съхранилото се в паметта на съвременниците и върху приноса на литературната критика за утвърждаването му като национален и европейски писател.
Цялостното му творчество е съхранило ония качества на българина и българката, които Йовков желаеше да види у тях. Той пое от тях щафетата, защото онова, което завеща, отговаряше на историческите и интелектуални промени, настъпили след Вазов.

Издателство Хермес

Йордан Йовков. Летопис [ Том 2 ] в Pimodo

Джон Уилямс >> Стоунър

Книга за един обикновен човешки живот...

   Колкото и да е странно, Едит не показа на погребението на баща си особено вълнение. По време на тържественото опело седя с изправен гръб и каменно лице, което не се промени и когато тя трябваше да мине покрай тялото на баща си, бляскаво и пълно, в богато украсения ковчег. Но на гробището, когато спускаха ковчега в тесния ров, прикрит с парчета изкуствена трева, Едит захлупи върху дланите безизразното си лице и стоя така, докато не я докоснаха по рамото.
   След погребението прекара доста дни в някогашната си стая, в стаята, където беше израсла – виждаше се с майка си само на закуска и вечеря. Който наминеше към тях, мислеше, че се е усамотила със скръбта си.
   – Бяха много близки – отбелязваше тайнствено майка ѝ. – Много по-близки, отколкото изглеждаше.

   В стаята обаче Едит обикаляше като за пръв път, свободно, докосваше стените и прозорците, проверяваше доколко са устойчиви. Накара да свалят от тавана цял сандък, пълен с вещите от детството ѝ, надзърна в чекмеджетата на писалището, недокосвани от близо десетилетие. Замаяно и лениво, сякаш разполагаше с цялото време на света, се зае да преглежда вещите си, да ги милва, да ги обръща ту насам, ту натам, да се взира внимателно, едва ли не като на ритуал. Натъкнеше ли се на писмо, което беше получила като малка, го четеше от начало до край, сякаш за пръв път, откриеше ли забравена кукла, ѝ се усмихваше и галеше боята по грапавата буза, все едно е дете, получило подарък.
   Накрая подреди всичките си вещи от детството на две спретнати купчинки. Едната се състоеше от играчки и дрънкулки, които сама си бе купувала, от тайни снимки и писма от нейни приятели съученици, от подаръци, които навремето е получавала от далечни роднини, в другата бяха струпани нещата, които ѝ бяха дадени от баща ѝ или пряко или косвено бяха свързани с него. Именно към тази купчинка Едит насочи вниманието си. Устремено, безчувствено, без гняв, но и без радост се запретна да вади една по една вещите в нея и да ги унищожава. Изгори в камината писмата и дрехите, пълнежа на куклите, иглениците и снимките, пак пред камината натроши на ситна прах глинените и порцелановите глави, дланите, ръцете и краката на куклите, а каквото остана след горенето и трошенето, събра с метлата на малка купчинка и го изхвърли в тоалетната към стаята.
   След като приключи – след като стаята се изчисти от дима,след като камината бе изметена и малкото оцелели вещи бяха върнати в скрина с чекмеджетата, Едит Бостуик-Стоунър седна на малката тоалетка и се погледна в огледалото с изтъняло или олющено сребърно покритие отзад,така че тук-там образът ѝ се отразяваше несъвършено или изобщо не се отразяваше, а лицето ѝ приемаше странно непълен вид. Тя беше на трийсет години. Косата ѝ вече бе започнала да губи младежкия си блясък, около очите ѝ се бяха появили бръчици, а кожата на лицето ѝ вече се опъваше върху изпъкналите скули. Едит кимна на отражението си в огледалото, стана рязко и слезе долу, където за пръв път от доста дни заговори весело и едва ли не задушевно с майка си.
   Искала (обясни) някаква промяна в себе си. Прекалено дълго била такава, заговори за детството си, за своя брак. От източници, които можеше да опише самомъгляво и несигурно, си създаде образ, който искаше да постигне, и през двата месеца, които прекара при майка си в Сейнт Луис, не правеше почти нищо друго, освен да осъществява тази цел.
   Поиска назаем известна сума от майка си, която неблагоразумно ѝ я подари. Обнови целия си гардероб, като изгори всички дрехи, които бе донесла със себе си от Колумбия, отиде да се подстриже късо, както бе модно напоследък, накупи козметика и парфюми, които всекидневно се упражняваше да употребява в стаята си. Научи се да пуши и заговори по нов начин, накъсано, с едва доловим английски акцент, леко пискливо. Прибра се в Колумбия, добре овладяла тази външна промяна, а също с още една промяна, тайна и мощна, вътре в нея...

Издателство Лабиринт

Стоунър в Pimodo

Уолтър Айзаксън >> Айнщайн

Неговият живот и Вселената

„За пореден път Уолтър Айзаксън написа безценна биография на един велик човек, за когото вече е писано много. С негова помощ научаваме за важни нови материали. Той блестящо се справя с предизвикателството да представи героя си като човек и да опише дълбоките идеи във физиката. Тази биография е истинско удоволствие за четене и възкресява великия физик.“ Мъри Гел-Ман, носител на Нобелова награда по физика за 1969 г. и автор на „Кваркът и ягуарът“

„С ненадминати разказвачески умения Айзаксън невероятно успешно запазва достолепния образ на Айнщайн, като в същото време му вдъхва такава жизненост, че очакваме да го видим жив сред нас. Прекрасна творба.“ Дорис Кърнс Гудуин, автор на „Екип от съперници. Политическият гений на Ейбрахам Линкълн“

„Описанието на Айзаксън за научната дейност на Айнщайн е превъзходно: точно, пълно и с най-добрата комбинация от подробности за обикновения читател. Като използва наскоро разкритите исторически материали, той е създал най-лесната за четене биография на Айнщайн, писана досега.“ А. Дъглас Стоун, професор по физика в Йейл

„Това е блестящ интелектуален замисъл и страхотно четиво. Като умело описва научните постижения на Айнщайн, изобилните му политически инициативи, сложния му личен живот и обаятелната му личност, Айзаксън превръща човека, променил двайсети век, в икона за двайсет и първи.“ Мартин Шъруин, съавтор на „Американският прометей. Триумфът и трагедията на Дж. Робърт Опенхаймер“, носител на награда „Пулицър“ за биографична литература през 2006 г.

Издателство Жануа 98

Джеймс Боуен >> Светът в очите на Боб

Все още имам нужда от помощ, за да вървя в правилната посока. Боб е винаги до мен, дарявайки ми приятелство и подкрепа. Джеймс Боуен

   Двамата с Боб тръгнахме през Ислингтън Мемориал Парк към книжарница Уотърстоун. Доста бяхме подранили, затова първо заведох Боб да си свърши работата, докато аз изпуша една цигара на спокойствие на пейката. Донякъде се чувствах като осъден на смърт, който се наслаждава на последните си кратки мигове живот, преди да се окаже пред дулата на наказателния отряд. От друга страна обаче, тръпнех в очакване. Имах чувството, че това е едно ново начало; започване на нов, по-добър етап в живота ми; отгръщане на нова страница.

   Усещах се по-несигурен от който и да е друг момент в досегашния си живот. В главата ми се блъскаха противоречиви мисли. Ами ако никой не дойде на срещата? Ами ако повечето хора решат, че книгата ми е пълен боклук? Как ли ще реагира Боб, ако се събере голяма тълпа? Как ще ме възприемат хората? Аз не бях като другите автори, нито се бях шлифовал в светските обноски. Независимо от всичко, все още се числях към периферията на обществото. Или поне така се чувствах. Сигурен бях, че хората ще харесат Боб, но се ужасявах от мисълта, че мен могат да намразят.

   Допуших фаса, опитвайки се да отложа максимално тръгването към книжарницата. Нервите ми бяха обтегнати и се бях сковал, все едно някой ме бе фраснал здравата в стомаха.

   За щастие хладнокръвието на Боб стигаше и за двама ни. Той рови и души известно време из любимото си местенце, после бавно се върна при мен и ми хвърли поглед, с който сякаш казваше: „Всичко е наред, приятел, всичко ще бъде както трябва“.

   Направо не е за вярване как умееше да ме успокоява...

Хартиено издание и е-книга

Издателство Книгопис

Светът в очите на Боб в Хеликон

Светът в очите на Боб в Books.bg

Ивет Анави >> Озарени еврейски жени

От библейски времена, до съвремието... Кратка енциклопедия

Жените от Библията, тръгнали боси сред палещите пясъци на пустинята; майките, които под светлината на газена лампа са подготвяли чеиза на любимите си дъщери; момичето войник с пушка на рамо, което пази земята на дедите си; жената над микроскопа, вглъбена в цифрите и формулите; или пък тази, която извисява красивия си глас на сцената...

Вярната съпруга, добрата майка, отличната възпитателка, лекарката, хуманистката, общественичката, откривателката, награждаваната и уважаваната... Ивет Анави


Издателство Летера

Озарени еврейски жени в Хеликон

Озарени еврейски жени в Books.bg