Оливер Пьоч >> Дъщерята на палача

Вещици към кладата...

   Палачът мина през каменната арка между разтворените крила на портата, унило увиснали на пантите си, и влезе в замъка. Караулещите войници му кимнаха уморено и го пуснаха да мине. Якоб Куизъл огледа тесния мръсен двор. След последното нашествие на шведите преди десетина години резиденцията бе западнала още повече. Кулата отдясно се издигаше като опушена руина, покривите на конюшните и хамбарите бяха покрити с мъх и пропускаха вода. Счупени карети и всякакви вехтории се подаваха измежду разбитите дъсчени стени.
   Куизъл се изкачи по изтърканите стъпала, прекоси един тъмен коридор и се спря пред ниска дървена врата. Тъкмо смяташе да почука на нея, когато отвътре се чу глас.
   – Влизай!
   Секретарят явно имаше уши на рис.
   Палачът отвори вратата и влезе в тясната стая. Йохан Лехнер седеше на писалище, почти скрит зад купчини книги и пергаменти. С дясната си ръка той не спираше да пише с перо в един бележник, а с лявата посочи на Куизъл да седне. Макар че първите слънчеви лъчи се промъкваха през прозореца, в стаята беше здрачно. Потрепваше само светлината от няколко свещи. Палачът се отпусна на неудобния нисък стол и зачака, докато секретарят вдигне глава от своите документи.
   – Знаеш защо те повиках, нали?
   Йохан Лехнер впери пронизващ поглед в палача. Съдебният секретар бе наследил черната брада от своя баща, който също бе служил като секретар в Шонгау. Същото бледо лице, същите черни, пронизващи очи. Лехнер бяха влиятелен род в този град и секретарят не пропускаше възможност да го припомни на своите събеседници.
   Куизъл кимна и започна да пълни с тютюн лулата си.
   – Остави това! Знаеш, че не търпя дима.
   Палачът прибра лулата и изгледа предизвикателно Лехнер. Мина известно време, преди да проговори:
   – Заради Щехлин, предполагам.
   Йохан Лехнер кимна.
   – Народът негодува. Още отсега. А се случи едва вчера. Хората говорят...
   – Какво общо имам аз с това?
   Лехнер се приведе над масата и се опита да се усмихне. Удаде му се само наполовина.
   – Ти я познаваш. Разбирате се. Децата ти са се родили с нейна помощ. Искам да говориш с нея.
   – За какво да говоря с нея?
   – Накарай я да си признае.
   – Какво да направи?
   Лехнер наклони тялото си още малко над масата. Сега лицата им бяха на една ръка разстояние.
   – Разбра ме правилно. Да си признае.
   – Но още нищо не е доказано! До този момент само няколко жени злословят. Момчето е било няколко пъти при нея. Това е всичко.
   – Проблемът трябва да се реши. – Йохан Лехнер се облегна на стола си. Пръстите му барабаняха по облегалката. – Твърде много се говори. Ако протакаме, ще стане както по времето на дядо ти. Тогава ще имаш много работа.
   Палачът кимна, знаеше за какво говори Лехнер. Бяха изминали седемдесет години, откакто в прочутия процес срещу вещиците в Шонгау няколко десетки жени бяха отишли на кладата. Онова, което бе започнало с лошо време и няколко неизяснени смъртни случая, бе завършило с масово безумие, в което всеки обвиняваше всекиго. Тогава неговият дядо Йорг Абриел бе обезглавил около шестдесет жени. След това бяха изгорили телата им. Майстор Йорг се беше прочул и бе забогатял от това. Тогава по телата на някои от заподозрените бяха открили така наречените магьоснически белези – родилни петна, които бяха решили съдбата на бедните жени.
   В сегашния случай също ставаше въпрос за еретичен знак и дори Куизъл не можеше да отрече неговата връзка с магьосничеството. Секретарят имаше право. Хората щяха да продължат да търсят знаци. И дори ако убийствата се прекратят, подозренията нямаше да спрат. Този огън можеше да прерасне в пожар и да обхване целия Шонгау. Освен ако някой не признаеше и не поемеше цялата вина върху себе си.
   Марта Щехлин...
   Якоб Куизъл поклати глава.
   – Не мисля, че Щехлин има нещо общо с убийството. Може да е бил всеки, може да е бил външен човек. Момчето се носеше по водата. Един дявол знае къде са го намушкали. Може би са били мародерстващи войници.
   – А знакът? Бащата на момчето ми го описа. Не е ли изглеждал така? – Йохан Лехнер му подаде една рисунка. На нея се мъдреше кръгът с обърнатия кръст. – Знаеш какво е това – просъска секретарят. – Магия.
Палачът кимна.
   – Но това не означава, че Щехлин...
   – Акушерките са наясно с тези неща! – Лехнер беше повишил глас, което не бе обичайно за него. – Винаги съм предупреждавал, че не бива да приемаме такива жени в града. Те са пазителки на тайни знания и могат да погубят нашите жени и деца! В последно време децата непрекъснато бяха покрай нея. И Петер в това число. А ето, че го намериха мъртъв в реката.
   Якоб Куизъл копнееше за лулата си. С удоволствие би прогонил с дима лошите мисли от стаята. Твърде добре познаваше предразсъдъците на Съвета по отношение на акушерките. Марта Щехлин беше първата акушерка, която градът бе приел официално. Открай време тези жени будеха подозрения у мъжете със своите забранени знания. Те познаваха отварите и билките, докосваха жените на неприлични места и знаеха как да премахнат плода в утробата – този подарък от бог. Много акушерки бяха изгорени като вещици от мъжете.
   Якоб Куизъл познаваше отварите и също бе смятан за магьосник. Но той бе мъж. И палач.
   – Искам да отидеш при Щехлин и да я накараш да си признае – каза Йохан Лехнер. Той отново се бе отдал на бележките си и пишеше нещо. Погледът му беше насочен към книжата. Разговорът беше приключил.
   – А ако не признае? – попита Куизъл.
   – Тогава ѝ покажи инструментите. Достатъчно е да види пръстотрошачката и ще омекне.
   – За това ще е нужно решението на съвета – прошепна палачът. – Аз не мога да го направя по свое желание. Вие също.
   Лехнер се усмихна.
   – Както знаеш, днес има събрание на Съвета. Сигурен съм, че Първият бургмистър и другите височайши особи ще одобрят предложението ми.
Якоб Куизъл размишляваше. Ако Съветът одобреше днес началото на разпита, процесът щеше да се задвижи като часовников мехазнизъм. А това означаваше изтезания и най-вероятно смърт на кладата. И за двете отговаряше палачът.
   – Кажи ѝ, че утре ще започнем разпита – каза Лехнер, без да вдига глава от книжата на масата. – Ще има време да си помисли. Ако реши да се инати... е, тогава ще имаме нужда от твоята помощ.
   Перото продължаваше да драска по хартията. Откъм главния площад долетя звънът на църковната камбана. Беше осем часът. Йохан Лехнер вдигна поглед.
   – Това беше. Можеш да си вървиш.
   Палачът стана и отиде до вратата. Когато натисна дръжката, зад гърба му още веднъж прозвуча гласът на съдебния секретар:
   – Ей, Куизъл!
   Той се обърна. Секретарят заговори, без да го поглежда. – Знам, че я познаваш добре. Накарай я да говори. Това ще спести и на двама ви ненужни страдания.
   Якоб Куизъл поклати глава.
   – Не е била тя. Повярвай ми.
   Сега Йохан Лехнер отново вдигна поглед и го загледа право в очите.
   – Аз също не мисля, че е била тя. Но това е най-доброто за града. Можеш да ми вярваш за това.
   Палачът не отговори. Приведе се, за да не удари главата си в ниския горен праг, и затвори вратата след себе си...

Преводач Ивана Нешева

Издателство Хермес (2015)

Дъщерята на палача в Pimodo

Ерих Кестнер >> Малкия мъж

Приключенията на петсантиметровия цирков артист

За книгата...

   Една градина може много бързо да подивее. Нищо че дивата градина си има своя хубост. Управниците на градината са на друго мнение. Дори напоследък имаше в бюрото на директора основателно безпокойство. Докато в Барселона един духовен сановник прочиташе посланието на папата до Евхаристкия конгрес, една испанска ескадрила изтребители изписа на небето с бели следи думите: „Царство Христово“. И ето, един лекомислен помощник градинар посади в една полезна леха въпроса: „Дали думите на папата и на испанските въздушни сили се отнасят за едно и също небе?“
   За щастие тази грешна стъпка бе открита от един надзорник. И успяха да изскубнат отговора, преди да е пуснал корени. А помощник-градинарят бе преместен за наказание в парниците.
   Особено опасни са също въпросите, произлизащи от безразсъдството на децата. Така например преди известно време пред управата на градината се яви една майка и пожела да посадят в някоя саксия въпроса на малкия си син: „Протестант ли е Дядо Господ или католик?“ Наредиха ѝ да остави въпроса и вместо него ѝ дадоха стрък шибой за детето. А въпросът за вероизповеданието на Дядо Господ заедно с други семена от бурени бе изгорен. Ерих Кестнер

Издателство Емас

Малкия мъж в Pimodo

Ерих Мария Ремарк >> Черният обелиск

Изгубеното поколение на Германия – между Първата световна война и национализма

   Не се сърдете, че тоя път ще говоря за отдавна минали времена. Над света пак е надвиснала бледата светлина на Апокалипсиса, миризмата на кръвта и прахът от последната разруха още не са отлетели, а лаборатории и фабрики отново работят под пълна пара, за да запазят мира чрез изобретяването на оръжия, с които цялото земно кълбо може да бъде хвърлено във въздуха...
   Мирът на земята! Никога не се е говорило повече и никога не се е правило по-малко за него, отколкото в наше време; никога не е имало повече мними пророци, повече лъжи и повече смърт, никога не е имало повече разрушения и повече сълзи, отколкото в нашия, двадесетия век – векът на напредъка, техниката и цивилизацията, векът на масовата култура и масовите убийства...
   Затова не се сърдете, че сега се връщам към онези легендарни години, когато надеждата все още се вееше като знаме над нас и ние вярвахме в такива съмнителни неща като човечност, справедливост, търпимост, а също и в това, че една световна война трябваше да бъде достатъчно назидание за едно поколение... ЕМР
_______

   Слънчевата светлина изпълва канцеларията на фирмата за надгробни паметници „Хайнрих Крол & Синове“. Април 1923 година е и търговията върви добре. Пролетта не ни оставя на произвола на съдбата, продаваме прекрасно и от това обедняваме, но какво да се прави – смъртта е неумолима и неизбежна, а човешката скръб без друго изисква паметници от пясъчник, мрамор и, ако чувството за дълг или наследството са достатъчно големи – дори от скъпия, черен, шведски гранит, полиран от всички страни. Есента и пролетта са най-добрите сезони за търговците на жалейни потреби – тогава умират но-вече хора, отколкото през лятото и зимата; през есента – защото жизнените сокове пресекват, а през пролетта – защото се пробуждат и изсмукват изтощеното тяло като някой много дебел фитил, попаднал в много тънка свещ. Така поне твърди нашият най-деен агент – гробарят Либерман от градските гробища, и той сигурно е добре осведомен; Либерман е осемдесетгодишен човек, погребал е над десет хиляди мъртъвци, с комисионната от надгробни паметници си е купил до реката къща с градина и рибник с пъстърва, и благодарение на своята професия е станал заклет пияч на ракия. Единственото, което мрази, е крематориума на града – неговата не лоялна конкуренция. Ние също не го обичаме. От урните нищо не може да се спечели.
   Поглеждам часовника. Наближава обед и понеже днес е събота, привършвам. Слагам тенекиения капак върху пишещата машина, отнасям хектографа „Престо“ зад завесата, разтребвам каменните мостри и изваждам от фиксажа фотографските копия на военни паметници и на художествена надгробна украса. Аз съм не само шеф на рекламата, чертожник и счетоводител на фирмата; от една година съм и неин единствен канцеларски служащ и като такъв не съм дори от занаята.
   С наслада вземам една пура от чекмеджето. Черна бразилска пура. Даде ми я тази сутрин търговският пътник на Вюртембергската фабрика за метални изделия, а след това се опита да ми натрапи една партида бронзови венци; пурата впрочем си я бива. Търся кибрит, но, както почти винаги, не мога да намеря. За щастие в печката мъждука огън. Навивам на руло една банкнота от десет марки, пъхам я в жарта и запалвам с нея пурата. В същност не е необходимо да се пали печка в края на април; това е само едно търговско хрумване на моя работодател Георг Крол. Той смята, че опечалените, които трябва да похарчат пари, ще предпочетат да направят това в топла стая, отколкото на студено. И без това скръбта вледенявала душата; а ако измръзнели и краката, щяло да бъде трудно да се измъкне прилична цена. Топлината размеквала; включително и кесията. Затова канцеларията ни е прекалено затоплена, а на нашите представители е втълпено като най-висш принцип да не се опитват никога в студено време или при дъжд да сключват сделка на гробищата – а непременно в топла стая и, ако е възможно, след ядене. Скръбта, студът и гладът са лоши съдружници в търговията.
   Хвърлям остатъка от банкнотата в печката и ставам. В същия момент чувам как в отсрещната къща шумно се отваря един прозорец. Не е нужно да поглеждам, за да разбера какво става. Предпазливо се навеждам над масата, сякаш имам още работа с пишещата машина. В същото време надзъртам крадешком в едно малко ръчно огледало, което съм поставил така, че мога да наблюдавам прозореца. Както винаги, това е Лиза, жената на касапина на коне Вацек, която стои там гола, прозява се и се протяга. Тя едва сега е станала. Улицата е стара и тясна, Лиза може да ни вижда, ние също можем да я виждаме, и тя знае това; ето защо стои на прозореца. Изведнъж Лиза разтваря голямата си уста, прихва до уши и посочва огледалото. Тя го е открила със своите очи на граблива птица. Ядосвам се, че съм хванат на местопрестъплението, но се правя, че не забелязвам нищо и всред облак от тютюнев дим отивам в дъното на стаята. След малко се връщам. Лиза се хили. Надничам навън, но не поглеждам към нея, а се преструвам, че махам на някого по улицата. На всичкото отгоре изпращам една въздушна целувка в празното пространство. Лиза се хваща на въдицата. Тя е любопитна и се навежда, за да види кой е там. Никой няма. Сега аз се хиля. Тя сочи сърдито с пръст към челото си и изчезва.
   В същност не зная защо играя тази комедия. Лиза, както се казва, е пищна жена и аз познавам цял куп хора, които на драго сърце биха платили няколко милиона, за да могат да се наслаждават всяка сутрин на такава гледка. И аз ѝ се наслаждавам, но същевременно ме е яд, защото тази мързелана, която се измъква от леглото чак по обед, е толкова безсрамно уверена в своето обаяние. Съвсем не и минава мисълта, че не всеки би поискал веднага да легне с нея. Собствено от нея това й е безразлично. Застанала е на прозореца с черния си бретон и нахалния си нос и полюшва двете си цици от първокласен карарски мрамор като някоя леличка, която размахва дрънкалка пред бебе. Ако имаше два балона, щеше тях да изважда радостно на показ. Но понеже е гола, показва циците си, защото за нея това е все едно и също. Тя просто се радва, че живее и че всички мъже лудеят по нея, а после забравя това и се нахвърля с лакомата си уста върху закуската. Касапинът на коне Вацек умъртвява в това време уморени файтонджийски кранти.
   Лиза отново се показва. Сега си е поставила мустаци и е извън себе си от това духовито хрумване. Тя поздравява по военному и аз вече допускам, че е толкова безсрамна и че това се отнася за стария запасен фелдфебел Кнопф, който живее до нас; след това обаче си спомням, че спалнята на Кнопф има само един прозорец към двора. Лиза е достатъчно хитра, за да знае, че не може да бъде наблюдавана от няколкото съседни къщи.
   Изведнъж сякаш рухват някакви звукови бариери и започват да бият камбаните на черквата „Света Мария“. Черквата е в дъното на уличката и звънът на камбаните кънти, като че пада в стаята направо от небето. В същото време виждам как пред втория прозорец на канцеларията, който гледа към двора, като някаква призрачна диня се приближава плешивата глава на моя работодател. Лиза прави някакъв просташки жест и затваря прозореца си. И този път устояхме пред всекидневното изкушение на свети Антоний...

Издателство Фама

Черният обелиск в Хеликон

Черният обелиск в Books.bg

Ерих Кестнер >> Малкия мъж и Малката мис

Новите приключения на мъничкия Макс Пихелщайнер

   Драги деца,
   Вчера имах едно изненадващо посещение. Позвъни се. Аз отворих. И кой стоеше на вратата? Ученикът Якоб Бързаков от улица „Петльоборци“ 17, партерът вляво.
   – Неканените гости идват най-неочаквано – заяви той доволен.
   – Влезте, влезте, неканен господине – отвърнах аз и двамата се запътихме най-напред към кухнята, защото там е хладилникът. – Ти още повече си пораснал – забелязах аз.
   – Та какво друго му е работа на младия човек? – попита той. – Малко училище, някое и друго домашно, дребните покупки за милата майчица, частните уроци по английски, тренировките в спортния отбор, миенето на зъбите, лъскането на обущата, чистенето на носа, миенето на краката, рязането на ноктите, сресването на косата – това работа ли е? И какво, да му се не види макар, да прави човек през останалото време? Най-умно е да расте.
   – Точно така – кимнах аз. – Хем по този начин ще си изпълни и задължението. Но от растенето се огладнява. Какво ще кажеш за един желиран котлет? Или не си гладен?
   Якоб хвърли бърз поглед към хладилника. После впери очи в моите и рече:
   – Човек не бива да лъже!

   След като унищожи желирания котлет, той въздъхна:
   – Ех, че беше сладко! – Избърса си устата, зави кокала от котлета в книжната салфетка и побърза да обясни: – Може да срещна по пътя към дома някое куче.
   – Още един желиран котлет? – предложих аз. – Има още един в хладилника.
   – Не, благодаря – отвърна той. – Засега стомахът ми е затворен поради препълване. Освен това аз не съм дошъл тук за свое удоволствие. Дошъл съм със служебно поръчение: да ви предам хиляди поздрави и една целувчица по върха на носа.
   Той напъха кокала от котлета в джоба на панталона си и като се местеше смутено на кухненския стол ту насам, ту натам, най-сетне попита:
   – Ще имате ли нещо против, ако се откажем от целуването по върха на носа? Щото мен не ме бива много за такива неща.
   – И мене не! – признах си аз. – Но кой все пак, било със или без целувка по носа, ми изпраща хилядите поздрави?
   – Разбира се, Максчо – отвърна Якоб. – Изпрати ми дълго писмо. Десет страници, големи колкото пощенска марка! Още ме болят зениците от четенето.
   – Трябвало е да продиктува писмото си на Роза Марципан да го напише на машината!
   – Нямало е как!
   – И защо, ако мога да попитам?
   – Защото тя е на легло и си има бебе. Момченце.
   – Виж ти каква умна идея! – възкликнах аз. – И как се казва момченцето?
   – Още никак не се казва. Роза иска да го кръсти Даниел, а Фокус Мокус държи да бъде Фердинанд. – Якоб се изкиска. – Хем Максчо им направил чудесно предложение! Но те и двамата били против.
   – Представям си, че пак си е направил някоя шега?
   – Понеже таткото се казва Фокус Мокус, той им предложил да нарекат сина Фокусчо Мокусчо!
   – Аз винаги съм си мислил – рекох аз, – но сега вече съм убеден, че Максчо е голямо магаре!
   Якоб продължаваше да се кикоти невъзмутимо и престана едва когато аз го погледнах изпод око и заявих съвсем спокойно:
   – Който продължава да се смее, няма да получи лимонада!
   Лимонадата си той изпи отвъд в работния ми кабинет, докато пристъпваше бавно пред полѝците с книги и разглеждаше заглавията им. Неочаквано застана на място, цапна се с длан по челото, та изплющя, и рече огорчен:
   – Ето на, остарявам вече!
   – Не бива да прибързваме с нищо – възразих аз. – Почакай поне до деня на конфирмацията си!
   – Започвам да остарявам и да забравям – продължи той. – И какво забравям всеки път? Все най-важното!
   – Е, то трябва да има и стари момчета! – рекох аз, за да го успокоя. – Все пак би ми било приятно да узная, кое най-важно нещо ти едва не забрави този път?
   Якоб изпразни чашата си докрай, остави я на дъската на прозореца, пое си дълбоко дъх, сякаш се готви да почне да декламира Шилеровата „Песен за камбаната“, и заговори:
   – Максчо ми пише, че вие сте му обещали миналата година да продължите разказа за Малкия мъж и...
   – Точно така – отвърнах аз. – В Лугано. На терасата. Роза Марципан и Фокус Мокус също бяха там. И госпожа и госпожица Симпсон също. Пиехме прасковено болле! Луната беше пълна. Под нас над езерото пламнаха първите фойерверки със съскане и гърмежи. Небето и водата блестяха във всички цветове на дъгата. Беше великолепно. И когато след фойерверка Фокус Мокус запали отново лампите на терасата, забелязахме, че Максчо го няма. В тъмното той се беше изкачил по моята чаша и без да иска, беше цопнал вътре. Извадихме го. Беше мокър до кости, главата му беше замаяна и после три дни поред миришеше целият на прасковено болле.
   Якоб Бързаков ме гледаше опулено, после каза почтително:
   – Леле, каква страшна памет имате! – и веднага добави: – Инак такава памет обикновено се среща само у слоновете!
   – Ти си роден само да правиш комплименти – отвърнах аз. – Но да оставим това. Онази вечер аз наистина му обещах да напиша втора книга. Да не би той да смята, че съм се отказал? Хм!
   – Ами... не мога да ви кажа точно. – Якоб запристъпва от крак на крак и от смущение ушите му пламнаха. – Той, изглежда, си е въобразил, че вие предпочитате да стоите по прозорците или по кафенетата, или... или че предпочитате да се шляете и да се зазяпвате по витрините и по градинските огради, и че...
   – Предугаждам нещо страшно! – прекъснах го аз. – Този хлапак ме взема за най-големият мързеливец!
   – Е, е, думата „мързеливец“ той не е употребил нито веднъж в писмото си. Дори и „мързеланко“ не! Кълна се в ремъка на училищната си чанта!
   – Но прилагателната думичка „мързелив“ е написал, нали?
   – Това е възможно – призна неуверено Якоб. – В същност той го е казал много хубаво. „Струва ми се – така ми пише, – че нашият уважаван поет на поетите е станал доста мързеливичък.“
   При тези думи аз не можах да не се разсмея. Настроението на Якоб малко се разведри. И той ме попита:
   – Та кога, значи, смятате да почнете да пишете?
   – Аз вече съм започнал – отвърнах аз победоносно и така гордо се ударих по гърдите, че ребрата ми изпукаха. – Ето там върху писалищната ми маса лежи първата глава. Пишещата машина още дими от писането.
   Очите на Якоб светнаха от любопитство.
   – Може ли да хвърля набързо едно око?
   – Не. Неготови още работи не показвам.
   Той гледаше като хипнотизиран към работната ми маса.
   – Жалко. Ужасно жалко. Защото Максчо ще си помисли, че не сте ми го показали, защото то въобще не е първата глава, а нещо съвсем друго.
   – Якоб Бързаков – казах аз високомерно, – ти в никакъв случай нямаш благороден характер. Хранил съм змия в пазвата си. И то с желиран котлет и лимонада!
   Момчето попита оклюмано:
   – Да се омитам ли?
   Аз поклатих посивялата си глава.
   – Не. За наказание веднага ще седнеш да прочетеш първата глава от втората част на „Малкия мъж“!
   И – бам, той вече седеше на един стол, сграби ръкописа с две ръце и зачете високо и отчетливо:
   – „Първа глава. Криминалният комисар Теслозъбов захапва на гранит. Бернхард има някакъв комплекс и...“
   – Чети си наум, Якоб! – казах нервно аз. – Аз вече така знам текста наизуст, че мога да го пея. – После запалих цигара и се загледах през прозореца навън.

   Най-сетне той свърши, остави внимателно ръкописа на място върху бюрото, кимна и рече:
   – Точно така беше. Дори и ученикът Бързаков се явява отново. Повече няма какво да се желае.
   – На заслужилите – слава! – заключих аз. – Кой знае какво щеше да стане тогава с Малкия мъж, ако ти не гледаше през вашия прозорец!
   – Всеки може да гледа през прозорец!
   – Изкуството е там, да погледнеш точно когато трябва!
   – Значи, аз съм човек на изкуството! – рече той и разкриви лице в някаква гримаса. – Само това оставаше! Ако видехте бележките ми по пеене и по рисуване, щяхте сериозно да се усъмните в това. Така, а сега аз да си вървя! – И той стана. – Утре ще пиша на Максчо, че вече сте започнали да пишете...

Издателство Емас

Малкия мъж и Малката мис в Хеликон

Малкия мъж и Малката мис в Books.bg

Йохан Волфганг Гьоте >> Фауст

Гьоте със своя "Фауст" е казал такива големи, такива дълбоки, такива страшни, такива дивни неща - и на света, и на себе си. Александър Балабанов

“В началото бе Словото.” Това
начало още с първите слова
ме затруднява. Словото ценя,
но не дотам, и ще го заменя,
подскаже ли ми друго някой дух.
Например с “Мисълта”. Добро на слух,
но нека не избързваме с перото
и дообмислим думата, защото
не може мисъл нещо да създава.
Дали да сложим “Силата” тогава?
“В началото бе Силата.” Дори
и тука нещо ми подсказва: “Спри!”
Духът ми шепне друга дума: “Дело.”
Разбира се! И ето, пиша смело,
уверен и с нетрепваща ръка:
”В началото бе Делото.”...

Издателство Захарий Стоянов

Фауст в Хеликон

Фауст в Books.bg

Херта Мюлер >> Още тогава лисицата е била ловец

Роман за властта на деспотичните режими и играта им със страха, за това в какво страхът превръща хората

Румъния в последните дни от режима на Чаушеску: приятелите се превръщат в предатели, други изчезват - вероятно убити; бившите директори стават учители, а администраторите - директори. Във вездесъщата атмосфера на страх и ужас учителката Адина, работничката Клара и музикантът Паул се опитват да оцелеят. Дори когато превратът е извършен, заплахата не е преминала. Лисицата продължава да ловува.
В жилището на учителката Адина е просната лисича кожа. Един ден тя намира опашката на лисицата отрязана, после едното задно краче, после едната предна лапа. По лисичата кожа тя разбира, че е заплашвана от румънската тайна служба Секуритате. Лисицата е ловецът.

Издателство Сиела

Още тогава лисицата е била ловец в Хеликон

Още тогава лисицата е била ловец в Books.bg