Показват се публикациите с етикет съвременна българска литературна класика. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет съвременна българска литературна класика. Показване на всички публикации

вторник, 9 септември 2014 г.

Станислав Стратиев >> Избрано [ Белетристика ]

Самотните вятърни мелници, Дива патица между дърветата, Кратко слънце, Диви пчели, хумористични разкази, миниатюри...

   Преди години, когато бях малък, на нашата улица живееше един Човек, който никога не лъжеше.
   Неговата къща беше малка, боядисана в зелено, и в нея живееше само той.
   В двора имаше череша, която цъфтеше с бели цветове и единствена от всички череши в квартала оставаше непокътната, когато зрееше.
   Човекът имаше и голям червен петел. Той спеше на черешата и през пролетта изглеждаше, че отрупаната с бял цвят череша има голямо алено сърце.
   Цялата улица познаваше този Човек, който кръщаваше децата на всички и на сватбите седеше винаги в средата на трапезата.
   Единствената стая на къщата му беше пълна с картини – бели скали и жълти цветове, сребристи риби, мълчаливи лодки, изтеглени далече на брега, лицето на Атанас Лудия...
   Улицата много го уважаваше, а ние, децата, защо не отиде в цирка да се показва като онзи, който тежи триста килограма и от панталоните му може да се направи корабно платно.
   – Насам, народе! Големият атракцион, невиждан номер, единствен по рода си – Човек, който н и к о г а не лъже!!!
   Вечер, когато слънцето си отиваше и всичко ставаше неясно в червената мъгла, той сядаше в двора и говореше с петела. За какво говореха двамата, никой не знаеше. Само веднъж чухме как той попита петела:
   – Е, какво ще кажеш? Какво ще кажеш на това?
   Един ден петелът изчезна. Когато човекът се прибра вечерта и го потърси, на черешата го нямаше. Човекът, който никога не лъжеше, претърси двора, но не го откри. Тогава седна пак на старото си място и се загледа в звездите.
   Когато хората от улицата разбраха, че петела го няма, започнаха да мислят кой ли го е откраднал. Ясно беше, че не е човек от нашата улица. Но пък можеше да бъде и от нашата и това най-много тревожеше хората.
   – Просто се е изгубил някъде – казваше им Човекът. – Не се безпокойте толкова за един петел.
   Но улицата непривично стихна и от различните ѝ краища ревнаха деца. Бащите, които ги биеха, не знаеха защо го правят, но чувстваха, че нещо трябва да се направи.
   Нощта, която настъпи после, беше тъмна, нямаше ни месец, ни звезди, сигурно някой ги беше откраднал и тях.
   Не се чуваха виковете на децата, които всяка вечер играеха на „стражари и апаши“ или прикрепяха котки към тенекии.
   Братята чехлари не пуснаха грамофона с циганските песни, а Кольо Бръснаря не излезе пак на средата на улицата по пижама и по чехли, направени от двамата братя, и не ги руга както винаги, че по цяла нощ въртят грамофона. Той постоя малко на улицата до вратата, погледна към двора на братята, ослуша се и като въздъхна със съжаление, се прибра вкъщи. Той обичаше циганските песни.
   На другия ден съседите отляво занесоха на Човека един червен петел и казаха, че са го намерили в техния двор при кокошките.
   Човекът каза, че не е неговият петел, но те го уверявах, че е неговият, само бил малко изменен, защото бил престоял една нощ сред кокошки.
   – И ти да престоиш една нощ при кокошки – казаха те, – после няма да можем да те познаем.
   Оставиха петела и тъкмо си тръгваха, съседите отдясно донесоха още един червен петел и казаха, че бил се качил на тяхната черница.
   – Стои на черницата и яде черници – обясняваха те. – Но когато се наяде, много натежа и ние го хванахме.
   – Бягаше, бягаше – викаха още от вратата двамата братя, които правеха чехли, – ама не може да избяга! На нас заек не може да ни избяга, та твоят петел ли!…
   До вечерта в двора на Човека, който никога не лъжеше, където имаше само една череша, се събраха единайсет петела.
   Големи, червени и важни.
   Хората ги качиха всичките на черешата и черешата стана с единайсет големи алени сърца.
   Вечерта мъжете отидоха да пият бира при бай Милан по случай завръщането на петела и всеки претендираше, че истинския петел е именно този, който е отнесъл той.
   А на другата вечер петелът на Човека, който никога не лъжеше, се върна. Щастлив, Човекът стоеше на двора и връщаше обратно петлите на хората от улицата.
   Всички се радваха, че петелът се е намерил.
   Само аз не знаех какво да мисля за Човека, който никога не лъжеше, защото сутринта го бях видял да купува от пазара един голям червен петел.
   Но не мислих дълго, защото трябваше да вървим да берем череши от двора на железничаря.
   Когато се връщахме с виолетови лица от черешите, Човекът седеше на двора и говореше с петела, на улицата гърмяха цигански песни, а Кольо Бръснаря беше излязъл на средата на улицата по пижама и чехли и ругаеше двамата братя чехлари, които по цяла нощ въртят грамофона. Череша с алени сърца

Издателство Труд


вторник, 6 май 2014 г.

Георги Данаилов >> Къща отвъд света

Къща отвъд света е архибългарска. Георги Величков

И гледаме се дълго с планината,
а помежду ни никаква досада.
Ли Бо, VIII век

   Тази книга е историята на едно знаменито бягство. На приключение, случило се в действителност, на преживяване, което все още не е приключило. Истина е, че поражението вече се предусеща, че можеше да се предвиди от самото начало, но то не изглежда жестоко и би следвало да се посрещне с усмивка. Началото на всичко е, разбира се, в детството. Дали съм се впечатлил от някоя илюстрация изобразяваща зимна гора в сянката на настъпващата нощ и самотен светещ прозорец или може би от най-обикновена коледна картичка, сняг, борове, затрупана хижа, наивна, подсладена картина, която би възмутила свирепите днешни художници. Не знам, не помня, но от онова време в мене е останала следа. Изображението се е запазило в душата ми и винаги щом видя подобна гледка в планината усещам тръпка и някакъв кротък зов. С годините той става все по-тъжен и тих. Ето това е нещото, за което съм копнял. Светлината на самотния нощен прозорец в снежната гора и огън в огнището. Толкова просто, толкова постижимо и тъй изплъзващо се и чезнещо от взора. Но все пак трябваше да се опита.
   – Искам да си купя къща в Родопите.
   – И ние искаме – казаха приятелите ми.
   – Аз обаче наистина ще си купя къща в Родопите.
   – И ние наистина...
   А математикът делово попита:
   – Кога тръгваме? Знам къде се продават.
   – Например в събота!
   – Готово – каза той.
   И започна сънят. В събота рано, много рано потеглихме със малкото старо рено. Математикът, синът ми и аз. Пътувахме бързо и неусетно стигнахме градче в подножието на планината. От бързане не бяхме закусили. Решихме да спрем и влязохме в едно отворено заведение, пълно с посетители. Те седяха около масите, сиви, мрачни и пиеха мента. Часът бе осем сутринта! Математикът се изненада много приятно, но аз добре го познавах и бях непреклонен.
   Никаква мента! Чака ни път и сделки. Чакат ни родопските къщи всред смърчове, ели и борове. Чакат ни благосклонни продавачи. Седнали на праговете и повтарящи: Стари къщи продаваме, здрави къщи продаваме!
   Глупости! Оказа се, че в този край на планината отдавна вече нямало къщи за продан, ни стари, ни нови, а и да откриеш някоя, искали и много пари. Посърнахме. Вечерта пренощувахме в Чепеларе и се опитвахме да се разтушим с червено вино.
   – Къде са ти къщите, бе? – попитах гневно аз.
   – Изкупили са ги, ние докато се наканим...
   Нещеш ли на другата сутрин, когато омърлушени се запътихме към автомобила, без да знаем, кой път да хванем, пред нас се появи съдбата. Един стар познат – художник от киното.
   – Къде сте тръгнали бе?
   – Тъй и тъй.
   – Сериозно ли?
   – Ами как.
   – Всъщност – каза той – щом сте дошли до тук да търсите къщи, значи разстоянията от София не ви интересуват.
   – Хич не ни интересуват!
   – Ами тогава, ще ви кажа, че от другата страна на планината, на запад, има едно село истинска приказка, едно село с къщи по на няколко ката и всичките се продават.
   – Как така?
   – Ей така!
   След пет минути реното фучеше по асфалта, гумите цвилеха, ние бяхме радостни, направо щастливи и изобщо не обърнахме внимание на черните облаци, на гръмотевиците, на бурята, на пороя, който рукна отведнъж и щеше да удави малката кола във въртопи и водопади. Локвите станаха езера. Из под колелата бликаха гейзери. Край пътя някаква река преля, чистачките не смогваха да се преборят с дъжда. Карахме напред жумишком. Надявахме се, че по шосето няма други луди освен нас. Сетне дъждът изведнъж секна облаците се раздраха, засиня небето и пред нас във висотите се белнаха върховете на Пирина. Господи, господи, с какво ли вълшебно питие си се опил, когато си създавал този край. По въпроса за напитките, математикът имаше готов отговор. Но не се доизказа, защото бяхме стигнали цяла колона автомобили, камиони, автобуси, отчаяно спряли на пътя. Пред нас имало срутване. Ще го разчистят ли? . Ще го разчистят, как няма да го разчистят. До довечера не може да не го разчистят. До довечера ли? Най-рано. Сега се обадили за булдозерите, а булдозерите май били изпратени на друго място, пък за да дойдат трябвало да ги натоварят на ремаркета, а ремаркета имали военните, но командирът на поделението, кой знай де го, щото днес е неделя. И той макар да е офицер си е човек, човекът...
   Беше неделя, а утре понеделник. Утре и аз, и математикът, бяхме на работа, дори синът ми трябваше да ходи на училище и всичко се проваляше тъй пред очите ни. Светещият прозорец в гората изведнъж угасна. Не помня как мина седмицата. Останал е само спомен от очакването. Моят шеф обичаше да казва животът е чакане, Данаилов, животът е чакане. Естествено той заявяваше това само когато закъсняваше за уречен час. Най-сетне дойде петък. Оказа се, че математикът бил зает тия дни, но съвсем строго ни заръча, гледаме, каквото гледаме, избираме къща и за него.
   – Никъде няма да ходите без мен – решително каза жена ми. – Кой знае каква къща ще купите!
   Това всъщност означаваше, че тя одобрява налудничавата ни идея. А единодушието в семейството е радост.
   Пътят, който водеше до тайнственото село се откланяше от долината на Места и започваше да вие, извива, лъкатуши, неочаквано се изтърбушваше, хлътваше, после сякаш се загубваше сред камъняците, никакъв го нямаше, току пак се появяваше. След един завой пред нас изникна голямо село с бяла джамия, къщите бяха каменни, отсечени кубове, неизмазани, груби, здрави, сурови. Селото беше пълно с дечурлига. Те подтичваха край колата, подвикваха, замеряха ни с камъчета и пръчки. Изведнъж жена ми ахна. На бял кон, възседнала го по женски, към нас приближаваше мома в гиздава носия, с бяла кърпа около главата, със шалвари, бели чорапи със смайващи шарки, а дрехата и престилката бяха тъй красиво пъстри, и тя самата седеше на самаря тъй напето, с велико достойнство, че нямаше никакво съмнение, това беше видение, още повече, че цялата тази прелест се движеше всред кални локви, кравешки фашкии и безброй, търкулнали се навред кръглички кози извержения.
   – Видя ли я! – попита възторжено жена ми.
   – Видях я! – отвърнах аз, обърнах се да зърна тази хубост още веднъж и в това време реното така се тресна в една яма, че всички си ударихме главите в покрива му. Ох! Ако знаехме какво ни очаква, ако знаехме, че това бе само безобидно премеждие, може би никога нямаше да стигнем до целта си и днес нямаше за какво да се разказва. Казано без заобикалки след селото път вече нямаше. Една широка камениста пътека продължаваше нагоре в планината, отлявата и страна беше зинала пропаст и нейде в глъбините и проблясваше тясна сребърна река, от другата – надвисваха стръмни склонове...

Издателство Абагар



четвъртък, 24 октомври 2013 г.

Йордан Радичков >> Новели

Спомени за коне, Страх, Таралеж

   ... Беше времето на въображението, летен ден, ден, който не е дошъл на мястото на предидущ, ден, който няма да има своето утре, безкраен, пълен със стихнала жега, с лениво разпръснат добитък на пасбищата, със звън на звънци от стадата, ден с търкулнала посред пладнето му вълча ябълка, прошумяла и пропаднала в камъша, тъй както самата земя се е търкулнала и подскача сега изгубена във високите, олекнали от дъждовен товар облаци и като се търкаля тая земя и подскача, пет пари не дава за нас, че и ние подскачаме с глухонямото и се кривим в центъра на Свети дух и се мъчим да дадем втори живот на познатото ни от селцето население.
   473 жители заедно с нас, двамата, имаше селцето, както казах по-горе, отделно добитъка, двете воденици, един луд, два неподвижни казана за варене на ракия и един подвижен, теглен от конски впряг, предназначен главно за контрабандно варене на ракия и за бързо придвижване, кажи го, почти изпод носа на акцизните се измъкваше, седем или осем овчарски пояти, заградили околовръст селцето, врачка, учител, кметски наместник, полски пъдар, недовършена църква, трима ковачи цигани, духова музика с петима музиканти, две бакалници с две кръчми, всестранна кооперация с трудолюбивото име „Пчела“, машинистер на локомобил, не знам колко на брой ловци, един грамофон марка „Зенит“, плетачна машина, една-единствена машина за мелене на месо, една-единствена бръснарска машинка за подстригване, собственост на училището, най-малко сто зидари, във всяка къща по един зидар, карта на България и друга карта на двете полукълба, сложна училищна машина с топче и с халка, като се нагрее топчето, не може да мине през халката, а ако е студено, минава, за да докаже нагледно на учениците, че при топлина металът се разширява (това ще науча по-късно), и друга една халка, с нея яйчарят мери яйцата дали са маломерни, или ще бъдат закупени на по-висока цена, автобус, минаващ веднъж седмично, без да спира, с марката „Жар-птица“, потънал в прах чак до веждите, бормашина, веялка, няколко часовници-будилници, щъркелови гнезда, телефон, оброци против градушка, суша, наводнения и бедствия от всякакво природно и божие естество, запустели и изоставени, превърнати в змиярници, още един естествен змиярник под селцето, до самата река, зиме там иманяри копаеха и търсеха змийския водач, който бил дебел като кюнец на печка и имал бисер на челото си, духове, вампири и водни таласъми в неограничени количества, едва ли някой би могъл да изчисли по колко се падат на глава от населението, плюс едно припадничаво момиче, плюс болестите по хората и по добитъка, плюс невежеството, плюс нас двамата с глухонямото момиче и горе-долу читателят ще може да добие бледа представа като какво е представлявало селцето в оня летен ден – уморен и стихнал в жегата свят, сам по себе си една затворена вселена, която не се придвижва напред, наникъде не се придвижва, но се върти вътре в себе си и благодарение на своето въртеливо движение продължава да се крепи върху небосвода, за това и днес, обръщайки се към нея и гледайки я как се издига в космическите висини, се изпълвам с възхищение...

Издателство Анубис

Новели в Хеликон

Новели в Books.bg

понеделник, 21 януари 2013 г.

Йордан Радичков >> Пътеписи

Два от най-интересните пътеписи на Радичков – "Неосветените дворове" и "Малка северна сага". В първия той ни отвежда в потайностите на необятния Сибир, а във втория – в привлекателната и непозната за нас Скандинавия

"Криво-ляво ние завършихме сибирския поход. Думите клечат сега около мене с побити крака, почиват си и примигват на светлината. Също, както човек примигва, за да пропусне светлината в очите си или да изстиска от тях светлина. Благодаря ви, думи мои, благодаря ви и ви целувам всичките по муцуните."

"Швеция е каменна страна. Тя лежи върху гранитна основа. Времето търпеливо е събирало земя и звезден прах, за да покрие с тънко дюшече гранитите. И в тоя тънък пласт са поникнали треви, подир тревите дошли храстите, подир храстите големите дървета пуснали корени, диви зверове се завъдили в горите, птици прелетели, за да гнездят в дърветата. Много векове се търкулнали безшумно по гранитите на шведската земя и много труд са вложили стихиите, докато оформят полята и горите на тая северна красавица."

Издателство Анубис

Пътеписи в Хеликон

Пътеписи в Books.bg