И гледаме се дълго с планината,
а помежду ни никаква досада.
Ли Бо, VIII век
Тази книга е историята на едно знаменито бягство. На приключение, случило се в действителност, на преживяване, което все още не е приключило. Истина е, че поражението вече се предусеща, че можеше да се предвиди от самото начало, но то не изглежда жестоко и би следвало да се посрещне с усмивка. Началото на всичко е, разбира се, в детството. Дали съм се впечатлил от някоя илюстрация изобразяваща зимна гора в сянката на настъпващата нощ и самотен светещ прозорец или може би от най-обикновена коледна картичка, сняг, борове, затрупана хижа, наивна, подсладена картина, която би възмутила свирепите днешни художници. Не знам, не помня, но от онова време в мене е останала следа. Изображението се е запазило в душата ми и винаги щом видя подобна гледка в планината усещам тръпка и някакъв кротък зов. С годините той става все по-тъжен и тих. Ето това е нещото, за което съм копнял. Светлината на самотния нощен прозорец в снежната гора и огън в огнището. Толкова просто, толкова постижимо и тъй изплъзващо се и чезнещо от взора. Но все пак трябваше да се опита.
– Искам да си купя къща в Родопите.
– И ние искаме – казаха приятелите ми.
– Аз обаче наистина ще си купя къща в Родопите.
– И ние наистина...
А математикът делово попита:
– Кога тръгваме? Знам къде се продават.
– Например в събота!
– Готово – каза той.
И започна сънят. В събота рано, много рано потеглихме със малкото старо рено. Математикът, синът ми и аз. Пътувахме бързо и неусетно стигнахме градче в подножието на планината. От бързане не бяхме закусили. Решихме да спрем и влязохме в едно отворено заведение, пълно с посетители. Те седяха около масите, сиви, мрачни и пиеха мента. Часът бе осем сутринта! Математикът се изненада много приятно, но аз добре го познавах и бях непреклонен.
Никаква мента! Чака ни път и сделки. Чакат ни родопските къщи всред смърчове, ели и борове. Чакат ни благосклонни продавачи. Седнали на праговете и повтарящи: Стари къщи продаваме, здрави къщи продаваме!
Глупости! Оказа се, че в този край на планината отдавна вече нямало къщи за продан, ни стари, ни нови, а и да откриеш някоя, искали и много пари. Посърнахме. Вечерта пренощувахме в Чепеларе и се опитвахме да се разтушим с червено вино.
– Къде са ти къщите, бе? – попитах гневно аз.
– Изкупили са ги, ние докато се наканим...
Нещеш ли на другата сутрин, когато омърлушени се запътихме към автомобила, без да знаем, кой път да хванем, пред нас се появи съдбата. Един стар познат – художник от киното.
– Къде сте тръгнали бе?
– Тъй и тъй.
– Сериозно ли?
– Ами как.
– Всъщност – каза той – щом сте дошли до тук да търсите къщи, значи разстоянията от София не ви интересуват.
– Хич не ни интересуват!
– Ами тогава, ще ви кажа, че от другата страна на планината, на запад, има едно село истинска приказка, едно село с къщи по на няколко ката и всичките се продават.
– Как така?
– Ей така!
След пет минути реното фучеше по асфалта, гумите цвилеха, ние бяхме радостни, направо щастливи и изобщо не обърнахме внимание на черните облаци, на гръмотевиците, на бурята, на пороя, който рукна отведнъж и щеше да удави малката кола във въртопи и водопади. Локвите станаха езера. Из под колелата бликаха гейзери. Край пътя някаква река преля, чистачките не смогваха да се преборят с дъжда. Карахме напред жумишком. Надявахме се, че по шосето няма други луди освен нас. Сетне дъждът изведнъж секна облаците се раздраха, засиня небето и пред нас във висотите се белнаха върховете на Пирина. Господи, господи, с какво ли вълшебно питие си се опил, когато си създавал този край. По въпроса за напитките, математикът имаше готов отговор. Но не се доизказа, защото бяхме стигнали цяла колона автомобили, камиони, автобуси, отчаяно спряли на пътя. Пред нас имало срутване. Ще го разчистят ли? . Ще го разчистят, как няма да го разчистят. До довечера не може да не го разчистят. До довечера ли? Най-рано. Сега се обадили за булдозерите, а булдозерите май били изпратени на друго място, пък за да дойдат трябвало да ги натоварят на ремаркета, а ремаркета имали военните, но командирът на поделението, кой знай де го, щото днес е неделя. И той макар да е офицер си е човек, човекът...
Беше неделя, а утре понеделник. Утре и аз, и математикът, бяхме на работа, дори синът ми трябваше да ходи на училище и всичко се проваляше тъй пред очите ни. Светещият прозорец в гората изведнъж угасна. Не помня как мина седмицата. Останал е само спомен от очакването. Моят шеф обичаше да казва животът е чакане, Данаилов, животът е чакане. Естествено той заявяваше това само когато закъсняваше за уречен час. Най-сетне дойде петък. Оказа се, че математикът бил зает тия дни, но съвсем строго ни заръча, гледаме, каквото гледаме, избираме къща и за него.
– Никъде няма да ходите без мен – решително каза жена ми. – Кой знае каква къща ще купите!
Това всъщност означаваше, че тя одобрява налудничавата ни идея. А единодушието в семейството е радост.
Пътят, който водеше до тайнственото село се откланяше от долината на Места и започваше да вие, извива, лъкатуши, неочаквано се изтърбушваше, хлътваше, после сякаш се загубваше сред камъняците, никакъв го нямаше, току пак се появяваше. След един завой пред нас изникна голямо село с бяла джамия, къщите бяха каменни, отсечени кубове, неизмазани, груби, здрави, сурови. Селото беше пълно с дечурлига. Те подтичваха край колата, подвикваха, замеряха ни с камъчета и пръчки. Изведнъж жена ми ахна. На бял кон, възседнала го по женски, към нас приближаваше мома в гиздава носия, с бяла кърпа около главата, със шалвари, бели чорапи със смайващи шарки, а дрехата и престилката бяха тъй красиво пъстри, и тя самата седеше на самаря тъй напето, с велико достойнство, че нямаше никакво съмнение, това беше видение, още повече, че цялата тази прелест се движеше всред кални локви, кравешки фашкии и безброй, търкулнали се навред кръглички кози извержения.
– Видя ли я! – попита възторжено жена ми.
– Видях я! – отвърнах аз, обърнах се да зърна тази хубост още веднъж и в това време реното така се тресна в една яма, че всички си ударихме главите в покрива му. Ох! Ако знаехме какво ни очаква, ако знаехме, че това бе само безобидно премеждие, може би никога нямаше да стигнем до целта си и днес нямаше за какво да се разказва. Казано без заобикалки след селото път вече нямаше. Една широка камениста пътека продължаваше нагоре в планината, отлявата и страна беше зинала пропаст и нейде в глъбините и проблясваше тясна сребърна река, от другата – надвисваха стръмни склонове...
Издателство Абагар
Къща отвъд света в Хеликон
Къща отвъд света в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар