Джорди Пунти >> Тъжните животни

Обяснение в любов на Барселона

Истинска мозайка от необичайни герои, до един жертви на крехкото равновесие на любовта. Преплетени в знойната мараня на летен испански следобед, историите, съставящи тази комедия от грешки, разкриват с безпощадна точност какво ни прави хора: мечтите и чувствеността, спомените и илюзиите, убийствената самота и скритите загуби на понякога измитото ни всекидневие.

Барселона, такава, каквато е, във всичките ѝ багри.

Искрата на магическия реализъм вдъхва живот на текста на Пунти. Publishers Weekly

Преводач Венцислав Иков
Издателство Сиела (2015)

Тъжните животни в Pimodo

Пилар Молина Йоренте >> Теса

За избора между пътя на познанието и удобната баналност

Това лято Теса ще бъде заточена в мрачното старинно жилище на своите баба и прабаба в Мадрид, защото родителите ѝ са продали семейната къща и са твърде заети със собствените си дела, за да и обръщат внимание.

Но изглежда не само двете старици живеят тук – през нощта някакво тайнствено зелено създание се изправя край леглото ѝ, а после изчезва. Теса решава да проучи миналото на това плашещо място и открива, че през годините нещо е причинило огромна болка на всеки обитател в този дом, когато дон Балтасар де Гарсиерерос става жертва на ужасяващо убийство.

Като негова правнучка, Теса трябва да се справи с голямата загадка защо кабинетът на знаменития писател продължава да е заключен в продължение на 25 години.

Преводач Светла Христова

Издателство Ергон (2015)

Хавиер Мариас >> Влюбванията

Всяка сутрин Мария закусва в едно и също кафене, където наблюдава монотонния ритуал на двама съпрузи...

   Любовта и влюбването се ползват с много добра репутация. Понякога това е така, но понякога се случва точно обратното. Виждал съм много широко скроени, отзивчиви и благородни души да вършат много лоши неща, когато се влюбят. Освен това не бива да забравяме и усещането за съдбовност. Хората помнят обстоятелствата около първата си среща и как са се питали какво ли щеше да стане,ако не бяха отишли в онзи ресторант или на онази вечеря. Но в действителност ние сме твърде ограничени в своя избор на партньор от фактори като местонахождение, класова принадлежност, историческо минало, а също и това кой би бил склонен да отвърне на нашето желание за близост. Помислете колко често се случва да не сме първият избор на човека отсреща? Нито дори вторият или третият? Хавиер Мариас

Преводач Теодора Цанкова

Издателство Алтера

Влюбванията в Pimodo

Педро Алмодовар >> Пати Дифуза

Каталог на травми и пороци

   Най-трудното за човек като МЕН, който има толкова много за разправяне, е да започне. Казвам се ПАТИ ДИФУЗА и принадлежа към този тип жени, които определят епохата, в която живеят. Професията ми? Международен секссимвол или международна порнозвезда, както искате го наречете. Моите фоторомани и някои филми на супер осем милиметра се продаваха много добре в Африка, Португалия, Токио, в Сохо и на Растро. Моите еротични изпълнения, според специализираната критика, притежават нещо неопределимо, нещо, което ме прави уникална и което не е обичайно за този тип субпродукти. Алфонсо Санчес ми каза нещо много хубаво. Когато АЗ правя минет, зрителят гледа само изражението на очите и устата ми. Защото АЗ, каквото и да правя, преди всичко съм актриса. Защо да го крия? Ще кажа още нещо. Аз не само притежавам тяло, което влудява мъжете, а имам и мозък. Но това последното го показвам само от време на време. Не е проява на добър вкус да им се показва на господата, че зад външността на съвършена кукла Барби Суперстар се крие изключителен ум. Макар че от време на време си струва да се покажеш фрашкан с интелект. Например оня ден, на един купон срещнах главния редактор на едно списание.
   – Аз съм главният редактор на „Ла Луна“, едно ново списание.
   – Много е яко – отговорих гръмко.
   – Как е възможно? Първият брой още не е излязъл.
   – Все едно. Ако нещо ми харесва, харесва ми веднага.
   Говорех му толкова убедено, че му се наложи и той да ме поласкае малко.
   – Много ти се възхищавам, Пати. Последният ти фотороман „Свини близначки“ е прелест от остроумие и лош вкус. Не искаш ли да пишеш за нас? Страната много се промени напоследък. Никой няма да се учуди, че някоя си жена Х излага възгледите си в месечно издание.
   Приех, естествено. Това е едно от най-прелестните предложения, които някога съм получавала. АЗ, като почти всички жени от моята порода, макар и да не съм написала нито ред, винаги съм се чувствала писателка. С тази особеност, че когато момиче като мен започне да пише, все му идват разни философски идеи, като на Лорелай на Анита Лус. Чиста проба философия. Няма значение, че темата съм АЗ САМАТА. Въпреки младата си възраст, АЗ познавам много хора, но ако познавам някого наистина добре, това съм АЗ САМАТА. Смятам, че е проява на лоялност към читателите да говоря за това, което познавам. Главният редактор на това списание във всеки случай уточни: „Пиши за каквото и да е, но да е актуално.“ И АЗ си помислих: актуалността предполага способността да се действа. А АЗ притежавам голяма доза от тази способност. Аз съм самата действеност. Искам да кажа, тутакси се убедих, че най-доброто и най-интересното нещо съм АЗ САМАТА. И бях очарована от себе си, че ми хрумна, защото го смятам не само за актуална, но и за доста оригинална тема, тъй като до този момент никой не се бе сещал да пише за МЕН.
   Но ще пиша също така и за СВЕТА или за ЖИВОТА – както предпочитате. С други думи, ще разказвам и за приятелките си Мери Фон Етика и Ади Поса. Те са много незначителни, по-точно чудовищни, но тъй като прекарват цяла нощ на улицата, от тях можеш много да научиш...

Издателство Бард

Пати Дифуза в Pimodo

Хавиер Оливарес >> Изабел

Жена, постигнала власт, принадлежаща до този момент само на мъжете...

   В този ден, както в много други, Гонсало Чакон играеше на шах с Изабел. И както много пъти досега, Изабел се бавеше цяла вечност, докато премести някоя фигура.
   – Изабел...
   Бяха изминали почти осем години от смъртта на Алваро де Луна. И седем, откакто Гонсало Чакон прие с удоволствие (и известно смущение) заповедта на крал Хуан да обучава децата му и да се грижи за тях... Никога нямаше да забрави думите му:
   – Искам да ги възпитате така, че да не забравят, че са деца на крале. Подгответе ги да бъдат крале, ако някой ден се наложи.
   Здравето на краля отслабваше и проблемите му се струпваха един след друг. Знаеше, че краят му наближава. И искаше да остави уредени малкото неща, които можеше, в личен план. Защото в политически смъртта на дон Алваро беше оставила открит пътя за маневрите на сина му, ръководени от Пачеко.
   Тогава Чакон си помисли, че е логично решението му да търси
настойник за децата си, но не и да избере него за такъв. Затова се осмели да попита дон Хуан:
   – Защо аз, Ваше Величество?
   Искаше да разбере дали е проява на уважение към дон Алваро... Или навярно признание за службата му, наследена сега от него. Ала кралят не пожела да разсее съмненията му, нито да признае вината си. Отговори кратко:
   – Защото аз ви заповядвам, дон Гонсало.
   Чакон си мислеше за всичко това, докато Изабел се опитваше да хипнотизира пешките и офицерите. Беше облегнала глава върху скръстените си на масата ръце и погледът є идваше на нивото на фигурите.
   Зад тях Беатрис де Бобадия, придворна дама на Изабел, беше спряла да шие и гледаше очаквателно.
   – Изабел... Ваш ред е да направите ход.
   Настоятелността на Чакон най-сетне накара Изабел да реагира.
   – Съжалявам, дон Гонсало, но има нещо, което не разбирам в тази игра. Да си кралица... е много важно нещо, нали?
   – Така е. Вашата майка най-добре може да ви го обясни, защото е била такава.
   – Тогава защо в шаха царицата може да се движи само от квадрат на квадрат? Дори офицерите и топовете имат по-голяма значимост и повече възможност за движение!
   Чакон се усмихна на проницателния ум на Изабел.
   – Хубав въпрос – отбеляза Беатрис от дъното на стаята.
   Нахлуването на момче, облечено в дрехи, които много отдавна са били сложени за първи път, попречи на Чакон да отговори.
   – Пак ли загуби, сестричке?
   Изабел го погледна ядосана.
   – Алфонсо, колко пъти съм ви казвал, че тези маниери не подхождат на един инфант? – каза настойникът.
   – Оставете го, дон Гонсало. Нека синът ми е повече дете, отколкото инфант.

   Присъстващите станаха прави в знак на уважение към тази, която влизаше: Изабел Португалска, майката на Изабел и Алфонсо.
   Беше изискана и красива жена въпреки натрупаните години.
   – Как се справя дъщеря ми с шаха, дон Гонсало?
   – Напредва бързо, госпожо.
   – Радвам се... – каза тя и погали Изабел по главата. – Ако беше жив баща ти, щеше да се гордее... Елате с мен, деца. Време е да отидем на църква.
   Децата тръгнаха с нея. Изабел изглеждаше по-въодушевена от Алфонсо. Чакон и Беатрис останаха сами.
   – Как прекара нощта доня Изабел?
   – Добре – отговори Беатрис. – Макар че с нея никога не се знае. Гледаш я толкова щастлива и изведнъж...
   – И изведнъж се обръща към дон Алваро – довърши Чакон тъжно.
   – Да... Сякаш го вижда... Сякаш може да говори с него. Ще позволите ли да попитам нещо?
   Чакон кимна с глава.
   – Защо си спомня дон Алваро, а не съпруга си? През всичките тези години нито веднъж не съм я чула да се обръща към крал Хуан, лека му пръст.
   – Това е дълга история – отвърна мъжът, докато гледаше как Беатрис шие. – Но защо една компаньонка на инфантата шие роклята ѝ?
   – Защото някой трябва да го свърши... А пари няма дори за шивачки.
   – Изпратих писмо на архиепископ Карийо, в което му изложих положението. Той има голямо влияние, да видим дали ще може да ни помогне с нещо.
   – Карийо ли? Не трябва ли това да е работа на крал Енрике?
   – Енрике не е отговорил на нито едно от писмата ми, нито на молбите ми.
   – Не разбирам. Изабел и Алфонсо са му сестра и брат...
   – Изглежда кралят има по-важни неща за вършене от това да се грижи за сестра си и брат си...

Издателство Ера

Изабел в Хеликон

Изабел в Books.bg

Едуардо Мендоса >> Със зъби и нокти. Мадрид 1936

Англичанин, експерт по стара испанска живопис; Мадрид, 1936, преди Гражданската война; увлечения, шеметни любовни приключения с жени от различни социални прослойки; гъмжило от преследвачи: полицаи, дипломати, видни политици и дори тайни агенти на Британските разузнавателни служби и на НКВД...

   – Инглис?
   Въпросът го стресна. Погълнат от съчиняването на писмото, той почти бе забравил за присъствието на други пътници в купето. От Кале нататък бе пътувал само в компанията на неразговорливия французин, на когото бе казал добър ден в началото на пътуването и довиждане накрая в Билбао. Останалото време французинът бе прекарал в дълбок сън, а когато той слезе, англичанинът бе последвал примера му. Новите спътници се бяха качили един по един на различни междинни гари. Освен Антъни сега в купето седяха, досущ като трупа пътуващи артисти, възрастен селски свещеник, грубовата млада селянка и мъжът, който го бе заговорил – човек с неопределена възраст и положение, с обръсната глава и широк републикански мустак. Отчето пътуваше със средно голям дървен куфар, селянката – с издута бохча, а третият – с два обемисти куфара от черна кожа.
   – Аз, да ви призная, не говоря английски – продължи той, след като англичанинът отговори, естествено, положително на първия му въпрос. – Аз не инглис. Аз еспанис. Вие инглис, аз еспанис. Спейн много различна от Англия. Диферент. Испания – слънце, бикове, китари, вино. Еверибоди оле. Англия – ни слънце, ни бикове, ни радост. Еверибоди капут.
   Той замълча, за да даде време на англичанина да вникне в социологическата му теория, и добави:

   – В Англия има крал. В Испания няма. Преди имаше. Алфонсо. Сега вече никакъв крал. Край. Република. Президент Нисето Алкала Самора. Избори. Първо начело беше Леру, сега е Асаня. Политически партии – с лопата да ги ринеш, но ни една свястна. Политици безсрамници. Мошеници. Еверибоди.
   Англичанинът свали очилата си, избърса ги с кърпичката, която се подаваше от горното джобче на сакото му, и използва паузата, за да погледне през прозореца. По кафеникавите поля, ширнали се докъдето очите стигаха, не се виждаше нито едно дърво. В далечината зърна муле, възседнато по женски от селянин с наметало и широкопола шапка. Един господ знае откъде идва и накъде се е запътил, мина му през ума, преди да отвърне на своя събеседник със строго изражение, за да покаже, че не е предразположен към разговори.
   – Осведомен съм за обратите в испанската политика – рече хладно той, – но понеже съм чужденец, не мисля, че е редно да се меся във вътрешните работи на страната ви, нито да изказвам мнения по въпроса.

   – Тук никой не се бърка на никого, господине – отвърна словоохотливият му спътник, леко разочарован от отличния испански на англичанина, – има си хас! Казах го, за да ви осветля по въпроса. Дори да минава само транзит оттук, добре е човек да знае с кого ще си има работа, ако му се наложи. Да предположим, че по една или друга причина аз попадна в Англия и ми хрумне да наругая краля. Какво ще се случи? Ще ме тикнат в дранголника. Нормално. И тук е така, но наопаки. С което искам да кажа, че от известно време насам нещата са се променили.
„Не си личи“, помисли си англичанинът. Но не го каза – единственото му желание бе да прекрати баналния диалог. Той умело плъзна поглед към свещеника, който следеше тирадата на републиканеца със снизхождение, примесено с неодобрение. Маневрата постигна желания резултат. Републиканецът посочи с пръст божия служител и заяви:
   – Ето, дори тук сред нас има пример за това, което ви казвам. До съвсем скоро тия като него си разиграваха коня както им скимне. Днес живеят от подаяния, но вирнат ли глава, ще ги насметем. Нали така, отче?
   Свещеникът скръсти ръце в скута си и го измери с поглед от главата до петите.
   – Най-добре се смее този, който се смее последен – отвърна той безстрашно.
   Англичанинът ги остави увлечени в настървена размяна на поговорки и пословици. Бавно и еднообразно влакът продължаваше пътя си през безутешната равнина, а зад него в кристалночистия въздух на кастилската зима оставаше да се носи дебел стълб дим. Преди отново да се унесе в дрямка, англичанинът се заслуша в доводите на републиканеца:

   – Слушай бе, отче, хората не палят черкви и манастири току-така. Не е подпалена ни една кръчма, болница или бикоборска арена. Щом народът в цяла Испания е тръгнал да пали черкви, което си е трудна работа, явно има защо.
   Събуди се от силен тласък. Влакът беше спрял на важна гара. По перона забързано куцукаше железничар с пелерина, шал и фуражка. В ръката му с ръкавица се полюшваше загасен месингов фенер.
   – Вента де Баньос! Смяна на влака за пътниците за Мадрид! Експресът – след двайсет минути!
   Англичанинът свали куфара си от мрежичката, сбогува се с останалите пътници и излезе в коридора. Краката му се огънаха, вцепенени от дългите часове неподвижност. Въпреки това той скочи на перона, където го посрещна леденият полъх на вятъра, от който дъхът му секна. Огледа се за железничаря. Напразно – изпълнил дълга си, човекът бе побързал да се прибере на топло. Часовникът на гарата беше спрял и показваше невъзможен час. На един прът висеше парцалив трибагреник. Англичанинът се замисли дали не е по-добре да потърси подслон в експреса, но вместо това тръгна напряко през гарата по посока на изхода. Спря пред някаква врата със замъглено от скрежта и саждите стъкло, на която пишеше „Бюфет“. Печката вътре не излъчваше много топлина, затова пък правеше въздуха по-тежък. Англичанинът свали запотените си очила и ги избърса с вратовръзката си. В заведението имаше само един посетител, облакътен на тезгяха, който пиеше нещо белезникаво и пушеше пура. Младият келнер го гледаше втренчено с бутилка мастика в ръка. Англичанинът се обърна към келнера.
   – Добър ден. Трябва да изпратя едно писмо. Разполагате ли с пощенски марки? Ако не разполагате, кажете ми, ако обичате, има ли на гарата спедиторска служба.

   Келнерът го зяпна с отворена уста. После прошепна.
   – Не знам какво да ви река.
   Самотният клиент се намеси, без да вдига очи от чашата с мастика.
   – Не се дръж като малоумен, мама му стара! С какво впечатление ще остане от нас господинът? – А после каза на англичанина: – Извинете го. Той не разбра и дума от това, което му казахте. Във фоайето на гарата има павилион за марки и пощенска кутия. Но преди това пийнете чашка мастика.
   – Не, благодаря.
   – Не ми отказвайте, аз черпя. Като ви гледам, имате нужда от нещо загряващо.
   – Не предполагах, че е толкова студено. Като видях слънцето...
   – Това не ви е Малага, господине. Това тук е Вента де Баньос, провинция Паленсия. Свие ли студът, трудно отстъпва. Личи, че не сте тукашен.
   Келнерът сипа чаша мастика и англичанинът я обърна на един дъх. Както не бе слагал залък в уста, питието изгори трахеята и обжари стомаха му, но по цялото му тяло се разля приятна топлина...

Издателство Колибри

Със зъби и нокти. Мадрид 1936 в Хеликон

Със зъби и нокти. Мадрид 1936 в Books.bg

Мерсе Родореда >> Улица „Камелия“

„Оставили ме на улица „Камелия” до една градинска порта и нощният пазач ме намерил призори...“

След години Сесилия бяга от този дом и се впуска в живота в тежките времена на следвоенна Барселона. Минава през различните нива на проституция, от улицата до луксозни къщи и коли. Дълбоко в съзнанието й е залегнала нуждата да намери баща си. Попада на различни мъже – влюбени, жестоки, скъперници, щедри или не с ума и накрая постига мир в душата си и нежност, там където най-малко е очаквала...

Издателство Сиела

Улица „Камелия“ в Хеликон

Улица „Камелия“ в Books.bg

Кирмен Урибе >> Билбао – Ню Йорк – Билбао

Баските – една от малкото до сега нерешени големи загадки на Европа. Кои са те? Откъде са дошли? Защо езикът, който говорят, толкова се отличава от всички останали езици на народите по света?

Главният герой, самият Кирмен Урибе, тръгва за Америка, като пътува през Франкфурт до Ню Йорк. Подобно пътуване са предприемали и други баски в по-стари времена, но тогава е било по вода и е отнемало месеци.

От въздуха младият мъж поглежда към родната си Баския и най-вече към историите, разказвани в семейството: за дядо си Либорио Урибе, чийто кораб носи загадъчното име „Двама приятели“, за леля си Маргарита, която открива загубената си венчална халка в корема на рибата, която приготвя за обяд, за годеницата си и още многo незабравими семейни разкази.

Когато Либорио Урибе разбира, че ще умре, той пожелава да види за последен път картината на Аурелио Артета. Кирмен е заинтригуван от тази картина и покрай проучванията си научава много за приятелството на художника с друга голяма личност – архитекта Бастида.

Издателство Enthusiast

Билбао – Ню Йорк – Билбао в Хеликон

Билбао – Ню Йорк – Билбао в Books.bg