Ричард Докинс >> Делюзията Бог

Аргументи и контрааргументи

Докинс влиза в страстна полемика с теолозите, като разглежда хипотезата за Бог, аргументите (и контрааргументите) относно Божието битие, корените на вярата и морала, а също и днешните проявления на религиозния фундаментализъм. Изводите му се свеждат до това, че религията трябва да освободи почетното място, което по традиция е заемала от хилядолетия насам. Днес то по право се полага на науката, защото тя е тази, която твори най-невероятните чудеса и разкрива необятни хоризонти пред нашите иначе ограничени сетива. Дали обаче науката наистина може да запълни зейналата празнина? И да ни дари с адекватни познания за загадките на Вселената, която пък със сигурност е по-чудновата, отколкото изобщо можем да си представим? Положителният отговор предполага и придобиването на съответните способности – да станем „като Бог(ове)“.

   Най-искрено ви заявявам, че аз не знам отговора, но пък се радвам, че живея в такива вълнуващи времена. Днес човечеството се е устремило главоломно към границите на привичното и познатото. Ами още по-добре – току виж се оказало, че няма и никакви граници. Ричард Докинс

Преводач Юлиян Антонов
Издателство Изток-Запад

Пол Скот >> Денят на скорпиона

Красива и тъжна картина на Индия

Истинската Индия, в която хората търсят любов, независимост и най-вече страна, която да нарекат своя... Страна, в която да намерят дом, утеха и щастие. Разказ за една нация, която вярва, че ѝ е писано да бъде свободна. И досущ като скорпион този народ, когато е застрашен, жили до смърт и дори ускорява своето собствено унищожение.

Изключителна книга за борбата на силни срещу слаби. Печална история за хора, станали жертва на гнева, страха и на всички страсти, които водят до насилие. Храбра и поучителна приказка за стремежа към свобода и справедливост.

Преводач Иванка Томова
Художествено оформление Люпен Дизайн
Издателство Апостроф

Масару Ибука >> Всичко се решава преди детската градина

Тъй важните първи три години...

   В детската градина вече е прекалено късно

   В училище всички сме имали съученици, които винаги са били първи, без да полагат видими усилия, и такива, които въпреки усърдието си неизменно са били най-слабите в класа.
   Учителите ни казваха, че интелектът няма нищо общо с наследствеността и че с много работа и упоритост всеки може да успее. Ние обаче забелязвахме, че последният в класа изобщо не напредва, докато отличникът си беше винаги начело. Интелектът изглеждаше вроден и не успявахме да си обясним това противоречие.
   Колкото до мен, аз съм на мнение, че потенциалът и характерът на един индивид не са вродени, а се установяват в точно определен момент на растежа. От години се дискутира за ролята, която играе наследствеността, а от друга страна, за тази на образованието и обуславянето, които даден индивид получава още с раждането си. Едва наскоро една теория позволи проблемът да бъде изяснен.
   Благодарение на изследванията, извършени в областта на физиологията на мозъка и в тази на детската психология, учените успяха да докажат, че развитието на интелекта е функция от сбора от опити, осъществени между раждането и тригодишната възраст, или с други думи, в периода на развитие на мозъчните клетки. Следователно, никое човешко същество не се ражда гениално или глупаво. Но стимулирането на мозъчните клетки между раждането и третата година се оказва решаващо за неговото бъдеще.
   Ето защо всичко се решава преди детската градина.

   Всички деца могат да успеят, ако се следва добър метод на обучение

   Някои читатели несъмнено ще се зачудят защо, бидейки инженер и президент на компания, се занимавам с развитието на невръстните деца. Няколко са причините да го правя. От една страна, те са „обществени“ – лично съм много разтревожен от бунта на младите и се питам дали причина за това отчасти не е образованието, което са получили, – а от друга, „лични“, тъй като имам умствено изостанало дете. По онова време не знаех, че едно подходящо обучение още от раждането е можело да му помогне да напредне много, въпреки недъга. Разбрах го благодарение на доктор Шиничи Сузуки, който твърди, че „всяко дете е способно да се развива както трябва, ако се обучава по правилния начин“. Аз лично станах свидетел на забележителните резултати, които той постигаше със своите малки деца, като ги учеше да свирят на цигулка. Това е методът, който той нарече „Обучение на таланти“. Аз мога само горчиво да съжалявам, че не успях да помогна на собственото си дете.
   Виждайки бунта на младите, започнах да разсъждавам за смисъла на образованието и за причините, поради които нашата система произвежда толкова агресия и недоволство. Отначало си мислех, че източникът на проблема несъмнено са университетите, но после установих, че гимназиалната система също е за упрекване. Накрая ми се стори, че и прогимназиалният и началният курс също са „засегнати“ и стигнах до заключението, че в детската градина вече е прекалено късно. Ето как най-неочаквано се присъединих към идеята на доктор Сузуки и неговите съмишленици, идея, която те се опитват да прилагат на практика.
Прочутият метод на доктор Сузуки съществува от трийсет години. Преди това господин Сузуки е преподавал в начални училища и гимназии от традиционния тип и тогава бил поразен от различията в степента на напредването при учениците. Затова решил да направи експерименти в сферата на усвояването. И работейки с ученици постепенно снижавал възрастта на своите възпитаници. Доктор Сузуки преподава цигулка, защото е цигулар. Когато осъзнах, че неговият метод е идеално приложим към всички дисциплини, започнах да работя по-задълбочено над проблема с развитието на най-малките.

   Целта на ранното развитие не е да произвежда гении

   Често ме питат дали целта ми е да „произвеждам“ гении.
   Отговорът е не, естествено. Единствената цел на този метод е да се обучава и образова детето, като му се помогне да придобие здрав дух и здраво тяло, така че да стане уравновесен възрастен.
   Всички хора се раждат равни, освен ако не страдат от специфичен недъг. Обучението е това, което прави едни деца умни и спокойни, а други глупави и агресивни. Твърдя, че ако едно дете получи в подходящия момент онова, на което има право, то ще израсне нормално и ще има жив ум и добре оформена личност.
   Ето какво пише в дневника си младо момче, което лежи в затвора заради множество престъпления: „Казват, че на пет години личността и характерът са вече оформени. Пет години не са много в един живот. Но ако приемем, че характерът на човека повлиява на целия му живот, колко жизненоважни са тези години и колко небрежни са родителите по целия свят“...

Преводач Валентина Бояджиева

Издателство Колибри

Всичко се решава преди детската градина в Pimodo

Кристина Морато >> Непокорните диви

Съвременните икони...

Мария Калас, Коко Шанел, Уолис Симпсън, Ева Перон, Барбара Хътън, Одри Хепбърн, Джаки Кенеди.

Благодарение на таланта, красотата и ярките им личностни качества, те се превръщат в легенди.

Известни, богати и привлекателни, в очите на целия свят изглеждат съвършени.

Икони на модата и светския живот, те създават собствен стил и са следвани с възхищение от милиони жени, които мечтаят да приличат на тях.

В действителност обаче тези бляскави диви са самотни жени, комплексирани от външността си, ревностно пазещи личното си пространство.

Те носят едни и същи болезнени рани, които така и никога не зарастват: лишени от обич, изоставени от бащите си, и седемте изстрадват последиците от войната, болката от загубата на децата си, травмите от разводите си.

Опитах се да разкрия най-човешката им страна, тази, която е отвъд успеха, славата и властта, тази, която включва техните слабости, комплекси и страхове, като използвах свидетелствата на хора, които са ги познавали такива, каквито са били... Кристина Морато

Издателство Enthusiast

Непокорните диви в Pimodo

Недю Недев >> Александър Цанков

Аз съжалявам за жертвите, които се дадоха, но нас не ни смущава никоя сянка. Ние сме чисти в своята съвест. Нас и историята ще оправдае. АЦ

Професор Недю Недев ни запознава с личността на един от най-противоречивите политици в новата ни история – Александър Цанков.

Биографията на Цанков заема основно място в книгата. Той е два пъти министър-председател на България – първият на легитимно правителство, а вторият на емигрантско правителство във Виена – безпрецедентен случай в историята ни.

Обект на изследване са Народното социално движение, Съюзът на българските национални легиони и Ратник за напредъка на българщината. Освен правителство във Виена, Цанков създава Корпус за борба с Червената армия – корпус в състава на SS-овските войски. По-късно, след като е осъден задочно на смърт от Народния съд, Александър Цанков заминава за Аржентина и остава там до края на живота си.

Издателство Хермес

Александър Цанков в Pimodo

Ан Ма >> Една година в Париж

За френската кухня от първа ръка, за Франция и всичко френско

   Преди да се преместим в Париж през лятото на 2008 година, със съпруга ми Калвин често скитахме из атласа на Франция. Приготвях вечеря в кухнята, а той се облягаше на плота, допълваше чашата ми с вино и прелистваше широките страници на атласа. Четеше на глас имената на регионите – Елзас, Бретан, Шампан, Прованс, Нормандия. Мечтаехме си да вземем кола под наем, да обиколим страната, да пътуваме из регионите и да опитваме тяхната храна. Разбира се, понеже ставаше дума за Франция, списъкът с желания я обхващаше почти цялата.

   Говорехме много за това пътуване, докато хрупахме препечени филии в неделните сутрини. Слушахме песента на Шарл Трене „Route Nationale 7“ („Национален път номер 7“) и бленувахме за ваканционните пътища, за магистралата... Четяхме книги за планинските села в Прованс и за забележителните апартаменти на Левия бряг.

Струва ми се, че никой от нас не мислеше сериозно как ще осъществим въпросното пътуване. Тогава живеехме в Ню Йорк, после в Пекин, след това във Вашингтон, преселвахме се на всеки три години, местени насам-натам от дипломатическата работа на Калвин. „Може би, когато се пенсионираме – казвахме си, – ще вземем кола под наем и ще изръшкаме цяла Франция...“ И така фантазията започваше отново. До пенсионирането ни обаче оставаха десетки години.

   През есента на 2007 година Париж беше невероятно далеч от мислите ни. Тъкмо се бяхме преместили във Вашингтон след четири години в Китай. Почти две седмици от всеки месец Калвин беше по работа в Азия. А аз, на 32 години, се мъчех да градя кариера като гурме писателка на свободна практика – в град, чието любимо ястие е властта. Но чудесното, страхотното на работата в чужбина, е, че непрестанно се местиш. Мисията във Вашингтон беше само за една година и към октомври Калвин вече обмисляше за кое място да кандидатства. Сложи Париж в списъка с много надежда, но с твърде малки очаквания. Въпреки всичко обаче някак си се озовахме на път за Париж.
   В месеците преди преместването почти не можех да говоря за това. Бях си втълпила, че всякакви разговори, всякакво изразяване на радост, всякакви размисли за супермаркетите или за спирките на метрото ще осуетят всичко. Просто изглеждаше прекалено хубаво, за да е вярно – тригодишен престой в Париж с любимия ми човек; възможност да опитам 246-те вида сирене, за които се е шегувал Дьо Гол; удобен случай да открия кухнята на la belle France, красивата Франция; да вкуся неща, за които бях чела – и мечтала, половин живот. И туш! Фанфари! Трюфели на филийки! Най-накрая ще осъществим желаното пътуване. Затова затаявах дъх, докато опаковахме кашони, купувахме кърпи и чаршафи и отброявахме дните един по един. Затаявах го през седемте седмици на потапяне във френския дух в едно езиково училище в провинциален Върмонт. Затаявах го и когато се качих на самолета във Вашингтон и слязох на летище „Роаси“, и във влака на RER – по целия път до Левия бряг. И там, в новия ни апартамент, с глава, замаяна от презокеанския полет и от щастие, легнах на голия паркет, загледана в орнаментите на тавана, и въздъхнах.
   Май бях въздъхнала твърде прибързано. Едва бяхме разопаковали кашоните и избрали любима местна пекарна, когато отзоваха Калвин, за да го изпратят в Багдад. За една година. Останах в Париж, защото Ирак е от малкото места в света, където не можехме да бъдем заедно. Вместо споделеното приключение, което предвкусвах, трябваше сама да опознавам нова страна, език и култура, в опит да отблъсквам тревогите и самотата. Париж си е Париж – елегантен, позлатен, блестящ, финтифлюшчест, съкрушително красив отблизо, както съм го сънувала отдалече, – но мечтата ми да живея там се бе променила.

   Отначало не бях сигурна как да маневрирам съвсем сама. Моят съпруг ми липсваше като вътрешен орган, а градът, който изглеждаше толкова странно официален, когато бяхме заедно – с неговите bonjour, „добър ден“, и bonsoir, „добър вечер“, с четиристепенното меню на официалните вечери и целувките по бузите вместо прегръдки, – беше малко студен сега, когато бях сама. Разхождах се неспокойна, осъзнавах американския си акцент и азиатските си черти, без да знам дали употребявам правилно френските глаголи. Как да намеря място в този град, който е толкова изящен и така враждебен! Усещах го като херкулесовско предизвикателство, което осъзнавах отново всеки път, когато купувах зеленчуци на пазара и продавачът поправяше моя френски. (Аз: „Un botte de carrotes, s’il vous plait. Един връзка моркови, моля“. Той: „UNE botte. UNE! UNE! Една връзка. ЕДНА! ЕДНА!“)

   И тогава, докато проучвах нови пазари и запомнях нови думи, се сетих за съпругата на друг американски дипломат, живяла тук преди шейсет години, още една „ходеща опашка“, на която ѝ е бил необходим тласък, за да намери пътя си – Джулия Чайлд...

Преводач Славянка Мундрова-Неделчева

Художник Кремена Петрова

Издателство Слънце

Една година в Париж в Pimodo

Ибрахим Карахасан-Чънар >> Етническа и религиозна мозайка на България

Празници, обичаи, светилища

Книгата ни въвежда в „градината със сто цветя“ – в необятната тематика на етническите и религиозни общности в България, с тяхната история, празници, обичаи и култура; вълнуващо пътешествие в свят, изпълнен с много мистика и вълшебства.

Етническа и религиозна мозайка на България е книга за видимото и невидимото във взаимоотношенията, за разбирателството и толерантността. Тя носи в себе си кодирано послание: ще запазим ли хуманността и добротата си, разбирането към „различния“ от нас в екстремални условия?

Авторът определено вдъхва оптимизъм в творбата си и загатва, че най-интересното предстои, че ни очакват още вълнения, които ще влеят живителни сили на обществото ни.
Главните герои в книгата са етническите и религиозни малцинства с многото им лица и чудатости. Сюжетът е мозайка и след като я подредиш докрай, виждаш цялата картина. Тя е реалистична, може би малко носталгична, но нарисувана във времето от всички малцинства в България.

Издателство Лик

Етническа и религиозна мозайка на България в Pimodo

Мамен Санчес >> С вкус на прясна лимонада

Красив портрет на една епоха

   Томас Бувиер бе на седемдесет и осем години и се обличаше само в бяло, когато се разхождаше край Мексиканския залив. Бял лен, с ленена риза и развързан шал около врата, с кърпичка в джоба на сакото и достойнство, което не губеше дори под влияние на текилата. И възрастта не бе успяла да му го отнеме в резките линии на челюстта, нито в силата на здравите му ръце, но бе издълбала пътища по кожата на лицето му, около очите с цвят на лешник, около плътните устни и широкото чело, и въпреки че не бе откраднала ни косъм от главата му, бе я прошарила.
   В късния следобед пиеше бърбън с лед на верандата на къщата си, а после искаше бастуна и шапката си, за да слезе до селото по криволичещия между портокаловите дървета път. Понякога спираше, за да откъсне някой плод и да се наслади на сладкия и свеж сок на вътрешността му. Вдишваше влажния аромат на полюляващите се от морския бриз кокосови палми, докато вървеше между тях, а стъпките му се ускоряваха, когато до него достигнеше музиката от бордеите на пристанището, с мулатките с раздалечени черни очи.
   Беше женкар, като повечето мъже, които бяха построили света, имаше лошия навик на определено време да овдовява (цели три пъти) и нямаше нито един потомък, който да продължи родословното му дърво. Понякога си даваше сметка, че животът му пресъхва по-бързо от петролните му кладенци в Тексас, и тогава търсеше безсмъртието из уличките на селото. Вричаше се във вечна любов на тези, които най-малко го заслужаваха, в отговор получаваше обещание да не бъде забравен никога и отказваше да плати последната си чаша, за да има претекст след тази нощ за още едно посещение на същото място – да уреди дълга си. После, препъвайки се, се прибираше в къщата, която го посрещаше току-що събудена и с отблясъците на утрото по колоните на огромната фасада.
   Млад слуга със загоряла кожа му отваряше вратата и той пресичаше първо антрето, от което започваше двойно стълбище. Следваше салон, в който завесите танцуваха от лекия сутрешен бриз, и след него още един, по-голям, окупиран от огромен бял роял, коктейлбар с плот от масивно дърво и няколко високи стола, тапицирани с кожа от зебра. После идваше ред на трапезарията с порцелан от Талавера, кристал от Бохемия и полилей от Мурано. Накрая бе панорамната тераса, от която в един септемврийски следобед на хиляда деветстотин петдесет и първа година видя да пристига кораб, който му се стори различен от останалите.
   Това се случи три или четири седмици след като се приземи на летището в Гереро и се настани в това бездушно имение, в което никога не успя да спи спокойно. Нито когато беше жива мексиканката Глория, третата му съпруга, която подправи първите години от старостта му с чили, нито когато остана сам със своята Катрина*, покрила с тюл, пера, коприна и дантела черепа на това толкова красиво, толкова сладко лице, което понякога му се явяваше насън, за да го предупреди, че скоро, вече съвсем скоро, ще го посетят мариачите на смъртта.
   Онази вечер в къщата имаше стотина души, а пред пианото седеше елегантна жена. Мъжете бяха с бели смокинги и черни папийонки. Дамите носеха дълги копринени ръкавици, бяха с голи гърбове, разпуснати коси и усмивка на устните. Балконите бяха отворени, фенерите – запалени. На панорамната тераса четири-пет групички пушачи разговаряха за цената на царевицата, за хубавото кафе и за лошото правителство, докато цигарите им догаряха, а звездите над тях изгряваха.
   Тези неща не интересуваха Томас Бувиер. Осъзнал, че е стигнал до предпоследната глава от романа на живота си, единственото, което имаше значение за него, бе да се чувства жив и го постигаше по този начин – стъпил с единия крак сред висшето общество, а с другия нагазил в калта на бедняшките квартали.
   Стоеше прав с лице към залива, с полупразна чаша в едната ръка и хаванска пура в другата, когато чу сирената на приближаващия се към пристанището кораб. Беше един от онези товарни съдове, които идваха сякаш от друг свят и чиито корита носеха следи от удари в лед и морски вълни. Не навлизаше предпазливо в пристанището, а с изправен нос, целият осветен, хвърляйки светлина между металните контейнери. Десетки мъже и жени бяха на борда му и с лакти се опитваха да си направят място до парапета на най-горната палуба, за да станат свидетели на маневрата по акостирането и да видят как ще се свържат съдбите им с тази плодородна, спокойна и свободна земя, която ги посрещаше с отворени обятия.
   Не каза нищо на никого. Само взе бастуна си и излезе през главния вход. Пое надолу по пътя с кокосовите палми, който бе изминавал толкова пъти по тъмно, и когато излезе от зеления им лабиринт, се озова в друг – от кирпич и вар, между огради, пазарски сергии и кръчми. После тръгна по улицата, която водеше към пристанището, и по спомен намери онова подозрително кафене за контрабанда, от което имаше навика да присъства на разтоварването на хора и стоки, идващи от другия бряг на океана. Седна на един плетен стол с лице срещу платформата за пътници, запали най-накрая пурата си и сред струйките бял дим я видя да идва.
   На лунна светлина силуетите на хората излъчваха нещо, по което още със стъпването им на кея Томас можеше да разпознае кой ще оцелее и кой ще загине, кой ще пусне корени и кой ще изсъхне, кой ще победи и кой ще бъде победен. И когато между морето и земята различи силуета на Грета, разбра, че тази жена идва, за да остане. И да вземе всичко.
   Десетсантиметрови токчета, ясни очи, тъжни устни, права пола, бяла блуза и водопад от руси кичури, спускащи се по извивките на тялото. С горните зъби хапеше долната си устна до кръв. Дългите ѝ нокти бяха вкопчени в сива чантичка. Притискаше я до гърдите си толкова силно, сякаш в нея бе цялата ѝ надежда да се задържи на повърхността, докато другите около нея се давят. Поколеба се за момент, когато за пръв път стъпи на твърда земя. Очите ѝ обходиха светлините на пристанището, след което тръгна напред със странна увереност, все едно познаваше мястото много добре.
   Когато мина покрай Томас Бувиер, косата ѝ се заплете в дима от пурата му и за кратко двамата вдишваха един и същи въздух. Беше само момент, неуловим за страничния наблюдател, но достатъчен за този старомоден джентълмен да усети върху раменете си тежестта на стоте години самота от бъдещия роман на Гарсия Маркес и да вземе твърдото решение отново да бъде млад...

–––––––

* Емблематична фигура от мексиканската култура, изобразяваща смъртта и начина, по който мексиканците я възприемат. Всяка година в Деня на мъртвите Катрина вади от гроба си най-хубавите си и богато украсени одежди, за да покаже, че е най-важната между живите. Образът е създаден от карикатуриста Хосе Гуадалупе Посада. – Б. пр.

Издателство Хермес

С вкус на прясна лимонада в Pimodo

Майкъл Палин >> Нова Европа

22 седмици из Изтока

   Моите впечатления от Източна Европа бяха в черно-бяло, все едно всички хора живееха в бетонни блокове под постоянно сиви небеса. Слънцето грееше през по-голяма част от нашето пътуване. Макар че наистина имаше прекалено много бетонни блокове, видяхме и добре запазени, елегантни, древни и много красиви градове и села, както частици от провинция, в които земята се обработва по традиционните методи, които изчезват бързо от западноевропейския пейзаж. Книгата е написана по бележките в моя дневник, с едно изключение. За пръв път през всичките ми пътувания откраднаха чантата ми. Случи се при пристигането ми в Будапеща и, въпреки че заедно с чантата загубих телефона и парите си, това не бе нищо в сравнение със загубата на малката ми черна тетрадка, съдържаща всичките ми бележки от балтийските страни. Ако ви направи впечатление, че някои дни липсват, това е защото бяха дни за почивка. Майкъл Палин

Преводач Таня Виронова

Издателство Вакон

Нова Европа в Pimodo

Мишел Дюшен >> История на Шотландия

Дълъг, противоречив и изпълнен с бурни събития път – от древността до днес

Дълголетното минало на Шотландия и на шотландците и тяхната характерна култура заслужават самостоятелно изследване, тъй като не са просто част от развитието на Англия. Макар и днес да не разполага със собствена държава, шотландската нация е една от най-древните в Европа, съхранила специфичния си облик.

Езикът, общественото устройство, кралските династии, особеностите на местното протестантство я открояват и разграничават рязко от южните ѝ съседи, британците.

Дори и когато е налагала своята воля и насилствено е присъединявала региона, властта в Лондон неизменно е трябвало да се съобразява с мощното чувство за национална принадлежност на шотландците.

Докато най-сетне, в зората на XXI век, те добиват автономност.

Издателство Рива

История на Шотландия в Pimodo

Е. Локхарт >> Ние, лъжците

Група от четирима приятели - Лъжците, – чието приятелство предизвиква разрушения

   Добре дошли в прекрасното семейство Синклер.
   Никой от нас не е престъпник.
   Никой не е пристрастен към нищо.
   Никой никога не се е провалял.
   Всичко в семейство Синклер са атлетични, високи и красиви. Парите ни са наследствени и гласуваме за демократите. Усмивките ни са широки, брадичките квадратни, а тенис ударите ни – агресивни.
   Няма значение, че разводите разкъсват мускулите на сърцата ни така, че те трябва да се борят за всеки удар. Няма значение, че парите от попечителския фонд са на свършване; че сметките за кредитните карти се трупат на кухненския плот. Няма значение, че върху нощното шкафче се трупат шишета с хапчета.
   Няма значение ако един от нас е отчаяно, дълбоко влюбен.
   Толкова
   влюбен,
   че трябва да се предприемат
   също толкова отчаяни мерки.
   Ние сме семейство Синклер.
   Никой не е в нужда.
   Никой не е в грешка.
   Живеем, поне през лятото, на частен остров близо до брега на Масачузетс.
   Вероятно това е всичко, което е необходимо да знаете...

Преводач Ирина Денева – Слав

Дизайнер Стоян Атанасов

Издателство Егмонт

Ние, лъжците в Pimodo

Джон Маккормак >> История на Ирландия

Личностите и събитията...

Ирландия – доскоро най-младата независима държава в Европа – има хилядолетна история, изпълнена с борби, интриги и предателства.

От митичните първи заселници на острова – фирболгите и Тдаха де Данан, през зараждането на келтска аристокрация и британското владичество, до борбата за независимост и приемането в Европейския съюз Ирландия извървява дълъг път през размирици и неволи, за да се превърне в една от най-динамичните европейски страни.

Ще научим как островът е бил заселен от келтите, как с коварната си политика Англия постепенно подчинява местните князе, как искрата на свободолюбието не престава да тлее въпреки чуждото владичество и как в крайна сметка, след терор и кръвопролития, усилията на будни личности като Хенри Гратан, Робърт Емет, Даниел О'Конъл, Чарлз Парнел, Джеймс Коноли, Джон Кастело и Еймън де Валера се увенчават успех.

Ирландия – от древните келти, до Ирландска републиканска армия и Шин фейн.

Издателство Жар

История на Ирландия в Pimodo

Марко Семов >> За Япония като за Япония

Навремето много ѝ се ядосвах на тази книга... Не знам... Сега преценете сами...

   По всичко изглежда, че „За Япония като за Япония“ ше си остане най-моята книга. От което разбрах нещо, което всъщност съм знаел: книгата е като човека – след като се роди, си хваща своя път. Що се отнася до пътя на „За Япония като за Япония“, той се оказа доста кратък. За това, след арестуването ѝ, тя стана нещо като нелегална... Криеше се по мазета, по канцеларии, в кориците на други книги. Понякога, най-неочаквано се появяваше пред мен, и много често не можех да я позная. Явяваше ми се ту като девственица, пазена, непипана, неразгърната, идваше и дрипава, омърляна, преспала не се знае в колко ръце и под колко възглавници. Ту преписана на пишеща машина, ту на ксерокопие извадена, понякога ясно, понякога до немай къде нечетливо... Видях екземпляр, преписан на ръка! Грижливо, търпеливо, със старание, което ме разклати… За него особено ми домиля. Поисках да го подменя – да му дам оригинал на човека, той да ми даде своята тънка калиграфия... Отказа...

За Япония като за Япония в Pimodo

Джоузеф О'Конър >> Призрачна светлина

Дъблин (1907) – град на прошепнати слухове

Актриса, ненавършила двайсет години, започва афера с по-възрастен мъж, водещият драматург в театъра, в който работи.

Остроумна и красива, Моли Олгуд има десетки почитатели. Но зад кулисите на живота ѝ има тайна...

Едмънд Джон Милингтън Синг (1871-1909) е най-влиятелният ирландски драматург на ХХ-ти век, съосновател с Йейтс и Огъста Грегъри на „Аби Тиътър“ в Дъблин. Творбите му включват „Кладенецът на светците“, „Ездачи към морето“ и „Плейбоят на западния свят“, предизвикала размирици на премиерата си (Дъблин, 1907) и по време на последвалото американско турне.

Преди смъртта си бил сгоден за Моли Олгуд, актриса, със сценично име Мейр О’Нийл.

Колегите им и двете семейства не одобрявали.

Многото ѝ писма до него не са се запазили.

Преводач Вихра Манова
Издателство Весела Люцканова

Призрачна светлина в Pimodo

Letiachtata Kozzila Erato >> Тук сме заради лайковете

Гневни, шеговити, трогателни, забавни, но като правило – винаги увлекателни...

За мнозина Letiashtata Kozzila Erato е явление, което разведрява и провокира пребиваването им в „Социалната мрежа“. Дори и да не сте от тях, най-вероятно вече се е случвало да попаднете на някой от нейните неподражаеми статуси.
В тази книжка е събрана само малка част от тях, като реверанс към мислещите, привързани към красивото и забавното читатели. Независимо какви емоции ще изпитате, след като срещнете нейния поглед върху живота и проявленията му, знайте – тя „лети“ някъде из мрежата, неуморно се взира във случващото се, преценява.

И пише, както само тя умее.

Издателство Рива

Тук сме заради лайковете в Pimodo

Педро Алмодовар >> Пати Дифуза

Каталог на травми и пороци

   Най-трудното за човек като МЕН, който има толкова много за разправяне, е да започне. Казвам се ПАТИ ДИФУЗА и принадлежа към този тип жени, които определят епохата, в която живеят. Професията ми? Международен секссимвол или международна порнозвезда, както искате го наречете. Моите фоторомани и някои филми на супер осем милиметра се продаваха много добре в Африка, Португалия, Токио, в Сохо и на Растро. Моите еротични изпълнения, според специализираната критика, притежават нещо неопределимо, нещо, което ме прави уникална и което не е обичайно за този тип субпродукти. Алфонсо Санчес ми каза нещо много хубаво. Когато АЗ правя минет, зрителят гледа само изражението на очите и устата ми. Защото АЗ, каквото и да правя, преди всичко съм актриса. Защо да го крия? Ще кажа още нещо. Аз не само притежавам тяло, което влудява мъжете, а имам и мозък. Но това последното го показвам само от време на време. Не е проява на добър вкус да им се показва на господата, че зад външността на съвършена кукла Барби Суперстар се крие изключителен ум. Макар че от време на време си струва да се покажеш фрашкан с интелект. Например оня ден, на един купон срещнах главния редактор на едно списание.
   – Аз съм главният редактор на „Ла Луна“, едно ново списание.
   – Много е яко – отговорих гръмко.
   – Как е възможно? Първият брой още не е излязъл.
   – Все едно. Ако нещо ми харесва, харесва ми веднага.
   Говорех му толкова убедено, че му се наложи и той да ме поласкае малко.
   – Много ти се възхищавам, Пати. Последният ти фотороман „Свини близначки“ е прелест от остроумие и лош вкус. Не искаш ли да пишеш за нас? Страната много се промени напоследък. Никой няма да се учуди, че някоя си жена Х излага възгледите си в месечно издание.
   Приех, естествено. Това е едно от най-прелестните предложения, които някога съм получавала. АЗ, като почти всички жени от моята порода, макар и да не съм написала нито ред, винаги съм се чувствала писателка. С тази особеност, че когато момиче като мен започне да пише, все му идват разни философски идеи, като на Лорелай на Анита Лус. Чиста проба философия. Няма значение, че темата съм АЗ САМАТА. Въпреки младата си възраст, АЗ познавам много хора, но ако познавам някого наистина добре, това съм АЗ САМАТА. Смятам, че е проява на лоялност към читателите да говоря за това, което познавам. Главният редактор на това списание във всеки случай уточни: „Пиши за каквото и да е, но да е актуално.“ И АЗ си помислих: актуалността предполага способността да се действа. А АЗ притежавам голяма доза от тази способност. Аз съм самата действеност. Искам да кажа, тутакси се убедих, че най-доброто и най-интересното нещо съм АЗ САМАТА. И бях очарована от себе си, че ми хрумна, защото го смятам не само за актуална, но и за доста оригинална тема, тъй като до този момент никой не се бе сещал да пише за МЕН.
   Но ще пиша също така и за СВЕТА или за ЖИВОТА – както предпочитате. С други думи, ще разказвам и за приятелките си Мери Фон Етика и Ади Поса. Те са много незначителни, по-точно чудовищни, но тъй като прекарват цяла нощ на улицата, от тях можеш много да научиш...

Издателство Бард

Пати Дифуза в Pimodo

Елфриде Йелинек >> Драми

За абсурда на клишетата и тяхната поробваща сила

Странно е най-меката дума, която може да се каже нейното писане, но пък мислех си, че да четеш Йелинек е като да слушаш атонална музика... В началото нищо не разбираш, след което те увлича и колкото повече навлизаш в нейния синтаксис, толкова по-трудно е да оставиш книгата. Така че Йелинек е предизвикателна – ако започнете тази книга ще видите, че текстът от един момент нататък вече ви държи и си ви води по своите пътища.

Георги Господинов

Преводач Владко Мурдаров

Издателство Рива

Елфриде Йелинек, Драми в Pimodo

Фредрик Бакман >> Човек на име Уве

Роман за гневния съсед

   Уве е на петдесет и девет.
   Кара сааб. Той е от онези, които сочат с пръст хората, които не харесват, сякаш са крадци, а пръстът му е като полицейско фенерче. Застава на щанда на магазин, където собственици на японски автомобили идват да си купят бели кабели.
   Уве оглежда продавача дълго, преди да разтърси под носа му средно голяма бяла кутия.
   – Значи на това му се казва опад? – пита той.
   Продавачът, млад човек, чийто индекс на телесната маса със сигурност е едноцифрено число, започва да се чувства неловко. Личи му, че едва потиска желанието си да изтръгне кутията от ръцете на Уве.
   – Точно така. Това е айпад. Не го разтърсвайте така...
   Уве поглежда скептично кутията, сякаш е нещо подозрително, като например кутия, яхнала мотопед, облечена в долнище на анцуг и току-що е нарекла Уве „пич“, след което предлага да му продаде часовник.
   – Ясно. Значи е компютър, а?
   Продавачът кима. След това се поколебава и поклаща глава.
   – Да... всъщност искам да кажа, че това е айпад. Някои хора го наричат таблет, а други – устройство за сърфиране.
   Можете да го приемете като...
   Уве поглежда продавача, сякаш младежът току-що е започнал да говори отзад напред, а след това отново разтърсва кутията.
   – Ама става, нали?
   Продавачът кима объркано.
   – Да. Или... какво имате предвид?
   Уве въздиша и започва да обяснява бавно, изрича думите така, сякаш единственият проблем е нарушеният слух на противника му.
   – Ста-ва ли? Хубав компютър ли е?
   Продавачът се почесва по брадичката.
   – Ами... да... много е хубав... Зависи обаче какъв компютър искате.
   Уве го поглежда злобно.
   – Искам компютър! Най-обикновен тъп компютър!
   Известно време и двамата мълчат. Продавачът прочиства гърло.
   – Ами... това не е най-обикновен компютър. Не предпочитате ли...
   Продавачът млъква и изглежда търси дума, която човекът срещу него ще разбере. След това прочиства отново гърлото си.
   – ...лаптоп ли?
   Уве клати глава като обезумял и се надвесва наежено над щанда.
   – Не, не искам лаптоп. Искам компютър.
   Продавачът кима с разбиране.
   – Лаптопът е компютър.
   Уве го поглежда обидено и забива пръст в щанда.
   – Да не би да мислите, че не знам?
   Следва ново мълчание, сякаш двама гангстери неочаквано са разбрали, че са забравили да вземат пищовите си. Уве гледа кутията дълго, сякаш я чака да направи самопризнание.
   – Откъде се вади клавиатурата? – изръмжава най-сетне той.
   Продавачът отрива ръце в ръба на щанда и започва да се поклаща нервно от крак на крак, както често правят младежите в аутлетите на дребно, когато започва да им става ясно, че нещо ще им отнеме значително повече време, отколкото са очаквали.
   – Всъщност този няма отделна клавиатура.
   Уве размърдва вежди.
   – Естествено – съска той. – Защото трябва да се купи като „екстра“, нали така?
   – Не, имах предвид, че компютърът няма отделна клавиатура. Всичко се управлява от екрана.
   Уве клати недоверчиво глава, сякаш току-що е станал свидетел как продавачът е заобиколил щанда и е облизал стъклената витрина.
   – На мен обаче ми трябва клавиатура. Разбирате ли?
   Продавачът въздиша дълбоко.
   – Добре. Разбрах. В такъв случай не си купувайте този компютър. Трябва да си купите нещо като макбук.
   – Макбук ли? – пита Уве, макар да не е убеден, че трябва. – Да не би да става въпрос за свещените „електронни четци“, дето всички говорят за тях?
   Младежът въздиша дълбоко, сякаш търпеливо брои до десет.
   – Не. Макбукът представлява... Това е... Това е лаптоп с клавиатура.
   – Добре! – съска Уве. Оглежда магазина. – Бива ли ги изобщо?
   Продавачът свежда поглед към щанда, сякаш се опитва да прикрие задушаващо, същевременно едва овладяно желание да съдере кожата от лицето си. След това неочаквано се оживява и отправя на клиента си ведра усмивка.
   – Знаете ли? Сега ще проверя дали колегата ми е приключил с клиента си, за да дойде и да ви демонстрира.
   Уве си поглежда часовника и се съгласява с неудоволствие, но не пропуска да напомни на продавача, че някои хора имат по-добри занимания от висенето тук и там по цял ден. Продавачът кимва рязко, след това забързва нанякъде и след малко се връща с колегата си. Колегата има предоволен и щастлив вид, както всички, които не са работили достатъчно дълго като продавачи.
   – Здравейте, заповядайте!
   Уве забива отново пръст като полицейско фенерче в плота на щанда.
   – Искам компютър!
   Колегата вече не изглежда чак толкова щастлив. Стрелва първия продавач с убийствен поглед, сякаш обещава да му го върне.
   – Не издържам повече, отивам да обядвам – измърморва първият продавач.
   – Обяд – сумти Уве. – Хората в днешно време само за това мислят.
   – Моля? – недоумява колегата и се обръща.
   – Обяяяд! – ухилва се подигравателно той, след това хвърля кутията на щанда и излиза бързо от магазина...

Преводач Цветана Генчева

Издателство Сиела

 Човек на име Уве в Pimodo

Конфуций >> Избрано

Не прави на другите това, което не искаш те да ти причиняват

Красиво е там, където цари доброта. Който има право на избор и въпреки това не предпочита да живее сред добрите, как може да бъде наречен мъдър?

Добротата често е толкова далеч от нас. Но копнеем ли истински за нея, тя веднага се появява.

Доброта означава за народа повече, отколкото само вода и огън. Виждал съм хора да загубват живота си, минавайки през вода и огън. Но не съм видял никого, който да е загинал при опит да бъде добър.

Издателство Икон

Конфуций. Избрани мисли в Pimodo

Ървин Уелш >> Трейнспотинг

Един свят, който ги смазва и който те презират

   Избери живота. Избери работа. Избери кариера. Избери семейство. Избери си гаден, голям телевизор. Избери перални, коли, музикални плеъри и електрическа отварачки за консерви. Избери здравословен живот, нисък холестерол и зъболекар.
   Избери ипотека с фиксирана лихва. Избери си първи дом. Избери си приятели. Избери дрехи за спорт и сак. Избери си костюми на изплащане в различни, шибани цветове. Избери девиза „Направи си сам“ и после се чуди кой по дяволите си в неделя сутрин.
   Избери да стоиш на оня диван и да гледаш умствено-затъпяващи телевизионни състезания, докато тъпчеш полуфабрикати в устата си. Избери накрая да се разложиш, пикаейки в мизерния си дом...

Преводач Веселин Иванчев

Издателство Колибри

Трейнспотинг в Pimodo