Харуки Мураками >> Спутник, моя любов

завладяваща романтична сериозна тъжна

   През пролетта на двайсет и втората година от живота си Сумире се влюби за първи път. Една безумна любов, същинско торнадо, което профучава през равнините и помита всичко по пътя си, подмята във въздуха предмети, разкъсва ги на парчета, прави ги на пух и прах. Силата му не намалява нито за миг, докато трае яростният му пристъп към океана – пристъп, който опустошава Ангкор Ват, изпепелява някоя индийска джунгла, тигрите и всичко останало, превръща се в пясъчна буря в иранската пустиня и погребва цял чуждоземен укрепен град под грамади от пясък. Казано накратко, една величествена любов. Случи се човекът, в когото се влюби Сумире, да е със седемнайсет години по-възрастен от нея. И семеен. Налага се да добавя и това, че бе жена. Оттук започна всичко. И тук и свърши. Почти всичко.

   По онова време Сумире – на японски „виолетка“ – с всички сили се стремеше да стане писателка. Каквито и възможности за избор да ѝ предоставяше животът, тя искаше само едно – да бъде или писателка, или нищо. Решението ѝ бе твърдо като многовековна скала. За никакъв компромис не можеше да става дума. Нищо не бе в състояние да помрачи вярата ѝ в литературата.
   След завършване на държавна гимназия в префектура Канагава, тя постъпи във Филологическия факултет на уютен частен университет в Токио. Но въпросното учебно заведение никак не ѝ се хареса. Намираше го за напълно изостанало, потискащо, разочароващо и силно го ненавиждаше – а състудентите си (боя се, че и аз бях в това число) смяташе за отчайващо глупави, посредствени хора. Ето защо не е чудно, че го напусна съвсем внезапно, когато ѝ оставаше само година до завършването. Бе стигнала до заключението, че пребиваването там си е чиста загуба на време. Струва ми се, че постъпи правилно, но – ако ми бъде позволено едно банално обобщение – нали и без това се случват доста безсмислени неща в този далеч от съвършенството свят? Махнете всичко безсмислено от несъвършения живот, и той ще изгуби дори своето несъвършенство.

   Сумире беше непоправима романтичка, изцяло погълната от себе си – твърде наивна по отношение на световните дела, за да се движи в крак със света. Намереше ли сродна душа, можеше да приказва с часове, но ако събеседникът не ѝ беше по вкуса – а това се отнасяше за повечето хора по света, – тя почти не обелваше дума. Пушеше като комин и когато пътуваше с метрото, винаги губеше билета си. Вглъбяваше се в себе си и понякога забравяше да се храни, бе кльощава като сирачетата от войната по старите италиански филми – кожа и кости, само очите ѝ светят. Добре би било да ви покажа нейна снимка, но за съжаление нямам нито една. Никак не обичаше да се снима и не желаеше да остави на потомците портрет на художничката като млада. Ако имаше запазена фотография на Сумире, направена по онова време, тя несъмнено щеше да е ценен документ за това, колко особени наглед могат да бъдат някои хора.
   Спомените ми за тези събития изплуват хаотично. Жената, в която се влюби Сумире, се казваше Миу. Поне така ѝ викаха всички, на галено. Не знам истинското ѝ име – факт, който по-късно ми причини главоболия, но нека не избързвам. По народност Миу беше корейка, но не знаела и дума корейски, докато не решила да усвои този език, когато била на около двайсет и пет години. Бе родена и израснала в Япония, бе учила във френска консерватория и освен японски говореше свободно френски и английски. Винаги бе изискано, безупречно облечена, носеше дребни, но скъпи украшения и караше дванайсетцилиндров тъмносин „Ягуар“.
   Когато за първи път срещнала Миу, Сумире заговорила за романите на Джак Керуак. По онова време бе силно запалена по Керуак. Всеки месец сменяше своя литературен идол и точно тогава се случило той да е излезлият от мода Керуак. Все носеше някой оръфан екземпляр с подгънати краища от „По пътя“ или „Самотният странник“, пъхнат в джоба на палтото ѝ, и го прелистваше винаги, щом намереше сгода. Попаднеше ли на изречения, които ѝ харесваха, тя си ги отбелязваше с молив и ги запаметяваше, сякаш бяха будистки сутри. Любимите ѝ редове бяха от един епизод в „Самотният странник“, в който героят бди да не стане горски пожар. Керуак прекарва три месеца сам в хижа на върха на висока планина, където работи като пожарникар.
   Сумире особено много харесваше следния откъс:

   Човек трябва поне веднъж в живота си да остане сам в някоя пустош, дори там да се побърква от скука. Така той ще почувства какво е да разчита единствено на себе си, ще разбере истинската си същност и ще се сдобие със сила, която дотогава не е познавал.

   – Не ти ли иде просто да се влюбиш в това? – попита ме тя. – Всеки ден заставаш на върха на планината, завъртваш се на триста и шейсет градуса, и гледаш дали някъде не се вдига черен дим от пожар. И толкова. Привършил си работата си за деня. През останалото време можеш да четеш, да пишеш, да правиш каквото си поискаш. Нощем около хижата ти се навъртат рунтави мечки. Това се казва живот! В сравнение с него да учиш литература в университета е като да отхапеш горчивия край на краставица.
   – Съгласен съм – отвърнах, – но все някой ден ще ти се наложи да слезеш от планината.
   Както обикновено, моите трезви, банални съждения не я вълнуваха особено.

   Сумире искаше да прилича на герой от роман на Керуак – див, невъзмутим, безпътен. Мотаеше се, пъхнала ръце дълбоко в джобовете на палтото си, с несресана коса, и гледаше с блуждаещ поглед небето през очилата си с черни пластмасови рамки, като на Дизи Гилеспи, които тя носеше въпреки перфектното си зрение. Бе неизменно облечена с едно много широко палто от туийд, купено от магазин за дрехи втора употреба, и бе обута с чифт груби, тежки обувки. Сигурен съм, че ако можеше, би си пуснала брада и мустаци.
   Сумире не беше кой знае каква красавица. Бузите ѝ бяха изпити, устата ѝ – малко широчка. Носът ѝ бе дребничък и чип. Тя имаше изразителни черти и чудесно чувство за хумор, при все че почти никога не се смееше с глас. Беше нисичка на ръст и дори когато бе в добро настроение, приказваше така, сякаш бе готова да се хвърли в бой. Не помня някога да е използвала червило или молив за вежди и доста се съмнявам, че знаеше, че съществуват различни по размер сутиени. Но въпреки всичко това, нещо в нея бе много привлекателно. Не е лесно да се опише с думи, но когато човек я погледнеше в очите, винаги можеше да го зърне, отразено дълбоко в тях.

   Защо да не го кажа направо – бях влюбен в Сумире. Любовта ме обзе още с първите думи, които си разменихме, и скоро разбрах, че няма връщане назад. Тя задълго бе единствената, за която можех да мисля. Помъчих се да ѝ разкрия чувствата си, но не успях да намеря подходящите думи. И може би е добре, че стана така. Ако бях в състояние да ѝ се обясня в любов, тя просто щеше да се изсмее.
   Докато двамата бяхме приятели, аз ходех с още две или три момичета. Не че не мога да си спомня точната цифра. Две, три – зависи как брои човек. Като се прибавят и онези, с които преспах един-два пъти, списъкът ще стане малко по-дълъг. Когато се любех с тези момичета, мислех за Сумире. Или поне пазех образа ѝ в някое кътче на ума си. Представях си, че тя е в прегръдките ми. Малко мерзко от моя страна, но просто не можех иначе...

(Хартиено издание и е-книга)

Преводач Людмил Люцканов

Издателство Колибри

Спутник, моя любов в Pimodo

Кен Като >> Пътят на воина

В далечното бъдеще...

Могъщата империя Ямато е разгромена и загубва контрола над богатата Неутрална зона. В Квадранта Кюшю е създаден търговският анклав Каноя сити. Там властва Междузвездната транспортна корпорация Метракор.
Легендарният капитан Елис Страйкър е единственият, който не се примирява с монопола на Метракор. Неговите кораби продължават да кръстосват Неутралната зона; но в нея навлиза нов завоевател – галактическият флот на китайския сектор Санаду. Флотът превзема Каноя сити и прогонва американските фирми.

Съдбата на Неутралната зона отново е в ръцете на Елис Страйкър и неговия син Хейдън. Двамата предприемат опасна мисия. На борда на кораба си Шанс те носят една от светините на Ямато. Тя е ключът към шогуната за могъщия даймио Хидеки Рюджи, чиято непобедима армия от самураи ще наклони везните на Съдбата...

Издателство Атика

Пътят на воина в Pimodo

Такаши Мацуока >> Облак врабчета

Пътешествие във величественото царство на самураи и гейши, нинджи и дзенбудистки свещеници, американски мисионери и убийци...

   Въздишката ѝ – измамна, както тя добре си даваше сметка, не откъсна Генджи от наблюдението му. Без дори да хвърли поглед към нея, той взе стария португалски телескоп, разви го докрай и отново съсредоточи вниманието си върху залива. Хейко си позволи да изпита разочарование. Беше се надявала... Какво се бе надявала? Надеждата, малка или голяма, беше мечта, нали така, нищо повече.
   Представи си как стои до прозореца. Виждаше го, без изобщо да го гледа. Генджи не би пропуснал да забележи нейната осведоменост, ако тя продължаваше с преструвката. Дори не бе напълно сигурна дали вече не я е забелязал. Това би обяснило защо не й бе обърнал внимание по-рано, когато стана, и после, когато тя изпусна въздишка. Той я дразнеше нарочно. А може би и не беше така. Трудно бе да се каже. Затова престана да мисли и просто извика образа му пред очите си.
   Беше прекалено красив за мъж. По тази причина и понеже обикновено се държеше изключително небрежно и поведението му се различаваше от самурайското, изглеждаше фриволен, крехък, дори женствен. Външният му вид лъжеше. Когато беше без дрехи, видимите бразди на мускулатурата му свидетелстваха за сериозната му отдаденост на военните дела. Изкуството на войната беше близък другар на импулсивността в любовта. Тя усети, че ѝ става топло от спомените, и въздъхна, този път, без да иска. Вече бе почти невъзможно да се преструва, че спи. Позволи на очите си да се отворят. Погледна го и видя каквото си бе представяла. Онова, което се виждаше в отсрещния край на телескопа, трябва да бе пленително. Изцяло бе погълнало вниманието му.
   След малко заговори със сънен глас:
   – Господарю, ти трепериш.
   Той продължи да наблюдава залива, но се усмихна и отвърна:
   – Чиста лъжа. Недостъпен съм за студа.
   Хейко се измъкна от леглото и облече долното кимоно на Генджи. Обви тялото си плътно с него, за да се затопли колкото е възможно, после коленичи и завърза хлабаво косата си с копринена панделка. Прислужницата й Сачико щеше да се мъчи часове да възстанови сложната ѝ фризура на куртизанка. Засега това вършеше работа. Тя стана и тръгна към него със ситни стъпки, влачейки стъпала така, както трябваше да ходят елегантните жени, после, когато го доближи на около метър, се отпусна на колене и сведе глава. Задържа главата си приведена още известно време, но очакваше признание от него и не го получи. После се изправи, свали долното кимоно, загрято от топлината на тялото ѝ и ухаещо на нейния аромат, и обгърна с него раменете му.
   Генджи изсумтя и се загърна с дрехата.
   – Ето, виж.
   Тя пое предложения телескоп и огледа залива. Предишната вечер имаше шест кораба на котва, всичките бойни кораби от Русия, Британика и Америка. Сега до тях се виждаше седми – тримачтова шхуна. Тя бе по-малка от военноморските съдове, нямаше техните гребни колела и високите черни димни тръби. От двете ѝ страни липсваха отвори за оръдия, на палубата също не се виждаха топове. До бойните кораби шхуната изглежда е нищожна, но бе два пъти по-голяма от всеки японски кораб. Откъде бе пристигнала? От запад, от китайско пристанище? От юг, от Карибските острови? От изток, от Америка?
   Хейко каза:
   – Когато си лягахме, търговския кораб го нямаше.
   – Току-що пусна котва.
   – Този ли чакаше?
   – Може би.
   Хейко се поклони и върна телескопа на Генджи. Той не бе споделил с нея какъв кораб очаква, а тя, разбира се, не бе го попитала. Най-вероятно самият Генджи не знаеше отговора на тези въпроси. Допускаше, че той чака да се изпълни предсказанието, а предсказанията бяха забележително несъвършени по своята същност. Независимо къде я водеха мислите, тя не откъсваше поглед от залива. – Защо чужденците вдигаха толкова шум снощи?
   – Празнуваха Нова година.
   – До Нова година има шест седмици.
   – Така е за нас. Първата нова луна след зимното слънцестоене, през петнайсетата година на император Комей. Но за тях Нова година настъпи. – Той каза на английски: – Първи януари хиляда осемстотин шейсет и първа. – После отново продължи на японски: – За тях времето върви по-бързо. Ето защо са толкова по-напред от нас. Това е тяхната Нова година, а ние оставаме още шест седмици в миналото. – Погледна я и се усмихна: – Засрамваш ме, Хейко. Не ти ли е студено?
   – Аз съм просто жена, господарю. Там, където ти имаш мускули, аз имам тлъстина. Този недостатък ми осигурява топлина малко по-дълго време. – Тя напрегна всичките си сили, за да не реагира на студения въздух. Да затопли кимоното с тялото си, после да му го даде, беше умерено очарователен жест. Ако потрепереше, щеше да подчертае какво е направила и цялото изящество на жеста би се изгубило...

Издателство Прозорец

Облак врабчета в Хеликон

Облак врабчета в Books.bg

Хитоми Канехара >> Обици и змии

Не се изненадвайте, ако обръщайки страниците, започнете плахо да поглеждате зад рамо... Дж. Т. Лерой

Няколко дни по-късно Ама – така се казваше змийският език – ме заведе в пънкарското студио „Дизайър“.

Студиото се помещаваше в сутерена на някаква сграда в покрайнините на квартала с нощните заведения. Първото нещо, което се набиваше на очи още от вратата, беше една фотография на вагина с пиърсинг на вулвата в близък план. Стените на студиото бяха облепени с фотографии на татуирани и пробити тестиси. По рафтовете вътре в помещението бяха изложени и по-нормални бижута и аксесоари за тяло, но имаше и богат избор от камшици и кутии за пениси. С една дума, намирах се в магазин за извратеняци. Ама извика и иззад щанда се показа обръсната до голо глава. На гладката задна част на главата беше татуиран свит на кълбо дракон.
– О-о-о, Ама, отдавна не си се мяркал насам!
Реших, че пънкарят е вероятно на около 24-25 години.
– Луи, да ти представя собственика на студиото, Шиба-сан.
. Шиба-сан, това е гаджето ми.
Честно казано, не се смятах за гадже на Ама, но си замълчах и поздравих с лек поклон.
– Аха. Бива си я.
Стана ми нервно и неловко.
– Дошли сме да ѝ пробиеш езика.
– Я виж ти! Значи и куклите си пробивали езика – учуди се Шиба-сан, разглеждайки ме с любопитство.
– Не съм никаква кукла.
– Даже възнамерява и да си го раздвои – додаде Ама, изсмивайки се подигравателно, сякаш не ме беше чул.
Спомних си, че в едно студио ми бяха казали, че след гениталиите най боли да си пробиеш езика. Зачудих се дали мога да се доверя на тоя пънкар да ми го пробие – Ела тук и си покажи езика – каза Шиба-сан.
Приближих се и се изплезих, а Шиба-сан се наведе към мен:
– Я да видим? Не ти е много дебел езикът и няма да боли много.
Това ме поуспокои.
– Но нали, като ядеш печено, след стомаха най-труден за дъвчене е езикът – изразих на глас това, което не ми даваше мира през цялото време. Безпокоях се дали наистина не е опасно да се пробива такава жилава част на тялото.
– Е, да. В сравнение с ушите боли, дума да няма. Ами ще боли, как няма да боли – пробиваш си дупка в езика, в края на краищата.
– Шиба-сан, стига си я плашил. Не се притеснявай, Луи, щом аз изтърпях…
– Е, да, само дето припадна... Но както и да е. Ела тук!
Шиба-сан посочи с пръст към другата страна на щанда и ми се усмихна. Усмивката съвсем разкривяваше лицето му...

Издателство Жанет 45

Обици и змии в Хеликон

Обици и змии в Books.bg

Кавабата Ясунари >> Гласът на планината

„През целия си живот съм се стремил към прекрасното и ще се стремя към него до смъртта си”. Ясунари Кавабата – първият японски писател, носител на Нобелова награда за литература (1968)

После Шинго чу гласа на планината. Нямаше вятър. Луната беше ярка и почти пълна, но през нощната влага контурите на дърветата, очертаващи билото на планината зад къщата на Шинго, изглеждаха размазани, неясни. И съвършено неподвижни. Не трепваха и листата на папратта под верандата. Понякога нощем грохотът на морските вълни долиташе и до това, скътано в планините, място. За миг Шинго се усъмни дали не е чул морето. Но не - това бе гласът па планината. Напомняше далечен шум на вятър, но приличаше и на мощен, долетял от дълбините на земята тътен. Помисли, че шумът е в него самия, че му пищят ушите, и разтърси глава. Гласът секна. И едва тогава Шинго усети страх. Побиха го ледени тръпки - ами ако това бе вест, че смъртта скоро ще го повика?

Издателство Рива

Гласът на планината в Хеликон

Гласът на планината в Books.bg