Ясен Атанасов >> Свят за изпиване

Как се пие светът – целият, до последната глътка, до дъното. До края и до новото начало, защото този свят винаги ще умира и ще се ражда

   ... Целувка за довиждане и после – Средиземноморие.
   Уловен за облаците, пътувам. Утешен от кипарисите, пътувам. Серпентина покрай Солун, търкалящи се жълъди в подножието на Олимп. Време няма. Не броя изпушените фасове, нито часовете. Пита от гърдестата селянка, над чийто мустак дреме венец от мерудии. Шепа смокини от момчето, понесло туба вода на баща си, тракториста. Закусвам с вятъра, вечерям с вечността. Селца, защитени от полисите със санитарен кордон от ливади и ридове. Градинки с подправки. Саксиите с босилек по прозорците и босилекът покрай гробовете. Лай, залпове мляко в котлето, петел в горно до, развълнувани стобори. И пак хълмове, и отново оргии по тях. Сред тревите се любят хора, мишлета и сенки. Пътят ходи под мен, а съзвездията се опитват да ме движат като кукла на конци. Янина, Ламия, Тива и обратно. Грохналият кадилак на Таки ме оставя на пристанището. Буревестници над Корфу. Покер в каютата на ферибота, после малко стихове по листа под фенерчето в мрака. Разбуждане: Неапол. Сутиени по просторите, котки по праговете. Литургия, камбанен звън, процесия. Тълпата ухае на чесън и Aqua di Gio. Потоци от цветя и цветове. Бягство към другите цветя, полските. Макове край канавките и стадо мериносови овце пред каруцата. Абруци. После съм пеша в нощта на Лацио. Сватба в Рим. Погребение и зидани каменни маслобойни в Умбрия. Въргалям се гол из маслиновите гори. Тиха неделя и превзети от орлови нокти тухлени зидове в Тоскана. Рисувам със сиена кръстове по тялото си. Гмурване сред туристите на Венеция и после обратно през Венето към Ломбардия. Щура седмица със старата тайфа в Милано...

Издателство Сиела

Свят за изпиване в Хеликон

Свят за изпиване в Books.bg

Бойко Беленски >> Поличба

Цар Петър Делян – внук на цар Самуил и син на Гаврил Радомир

   Под силна охрана превозиха българския цар в дървена клетка до Константинопол. Отначало сред шпалир от сънародници, сподирян от излъганите надежди на цял един народ, загърбил позора и насочил взор към своето минало величие; след това замерян от проклятието на чуждоземците. Първо го опяваха: „Нека стане Бог, нека се разпръснат враговете Му“, после враговете го оплюваха и клеветяха. Клетката се извисяваше над равнището на възседналите дорести животни, увенчани над доспехите си с лъскави шлемове ромейски конници. Делян изглеждаше поне седемдесетгодишен изгнаник, гордо изправен, макар и окован във вериги, хванал здраво вертикалните пречки, пълен с достойнство. Въпреки че ослепените му очи не виждаха изпращачите, душата му усещаше тяхното присъствие и покруса. Това не бе гибел, а мълчалив възглас на непрекършения устрем за свобода.
   Пътят към лобното му място беше дълъг и изнурителен. Превозваха го седем денонощия. В Константинопол цареше тревога и възбуда, която премина в триумф. Посрещна го освирепяла тълпа, но имаше и такива, които го гледаха с възхищение. Около него шумеше гмеж от народ и повечето люде се радваха, а той чувстваше непоносима мъка, че му се щеше да не се бе просветлявал умът му. Ограждаха го кръвожадници, гледаха го презряно със зли очи, които вещаеха смърт. А каква в действителност щеше да е съдбата му? Няма нищо по-страшно за жертвата от неведомата заплаха и очакването, от недовършеното възмездие, защото заплахата е по-силна и от фаталния удар.
   Затвориха го в тъмница. Вътре се влизаше през желязна врата, тежка и скърцаща като капак на преизподня. Килията гроб, в която го хвърлиха, бе смрадлива като помийна яма. Служеше за мъчилище. От тавана и стените висяха синджири и халки с ръждясали куки. Одърът бе покрит със слама и засъхнали петна кръв, превърнали се в кори, които пукаха и се лющеха, когато човек се озовеше върху тях.
   − Тук ще изгниеш, българино, и повече няма да видиш бял свят! – каза старшият на стражниците.
   Изведнъж думата „българино“ светна като слънце в душата му и я съгря с мека топлина. Българино! Каква чудна магия се съдържа в тези няколко срички, дори изречени с презрителен глас. Това беше и някакво признание, защото преди времето на Крум Страшни, Симеон Велики и Самуил Непоколебими за византийците българите бяха само варвари.
   Тежката врата хлопна. После дойде празнотата. Вътре бе душно и мрачно. Дебели влажни стени закриваха кръгозора, но какъв кръгозор можеше да дири сляп човек? Ех, да можеше да хване с очи простора, а то – ни очи, ни небе. Времето бе спряло. Само влагата, превърнала се в капки, със звучно туптене неравно отмерваше някакви съзнателни отрязъци. Капането отекваше като ехо вътре в него. Струваше му се, че чува не капежа на килийната утайка, а ударите на своята кръв. Няма човешка сила, която би могла да спре времето. То неумолимо изтича: кап, кап, кап... така съдбата на всеки и всички безпощадно изтънява. И на ромейската империя – също. Историята го доказва. Делян се бе опитал да ускори този процес и дано да беше успял...
   Затворникът се ориентираше единствено по шумовете, които денем бяха повече, отколкото през нощта; по дневната дажба, която получаваше сравнително редовно, но бе недостойна дори за кучета. За него вече нямаше разлика дали е светло, или е тъмно. Страшните нощи се нижеха монотонно, защото и денят за него беше нощ. Когато успяваше да заспи, сънуваше лагера, ограден с мощни каменни стени, шатрата – същински дворец, и Елена – от хубава по-хубава и мила. През килията му минаваха скърцащи кервани, натоварени с отчаяние и мъка; препускаха табуни коне, звънтяха мечове и щитове; от ъглите надничаха хора, които вече не бяха между живите. Той отдавна не блъскаше по вратата. Безнадеждно дълго стоеше на колене или лежеше на одъра, стиснал главата си в полусънно вцепенение. Струваше му се, че жив е погребан в дълбока подземна гробница. Тежаха му не само самотата и тъмнината, но и безпътицата. Когато си представеше, че до смъртта си трябва да гние в това подземие, изпадаше в душевна кома. За един доживотен пленник е опасно да разсъждава за своето бъдеще. Мнозина са полудявали от подобни мисли. Утайката на съдбата му горчеше и не можеше да бъде иначе при този безнадежден, отровен край. Покоят можеше да бъде съвършен, ако не бе така трагичното му състояние. Болеше го всяка частица от тялото, но най-вече душата. Краят на живота му бе еднообразен и скучен като пустиня. Усещаше се плесенясал. Самотата, от която по-рано се боеше, сега бе утеха, защото хубаво е да останеш сам, когато си в плен на врага, но тя водеше до полуда. Чудно, че не беше чевердясал, затворен сам със своите спомени и най-свирепите гадинки на света. Когато се молеше, молитвата му бе тъй откровена и затрогваща, та му се струваше, че сам Христос го гледа с благи очи и му кима насърчително. Иначе така бе сраснат с мисълта за своя край, че непрестанно виждаше безжизнения си труп изтерзан от плъховете, преди още да е предал Богу дух. А полужив да те ръфат зъбати гадинки, е нещо по-страшно и от смъртта. Човек предпочита последен дъх пред последна хапка в чужда уста.
   В бучащата глава на Делян напираха мисли и думи, които искаше да задържи, да постави в ред, да им придаде някакъв смисъл, но всичко бе отчайващо объркано. Имаше треска. Челото и ръцете му бяха влажни като стената. Започна да облича спомените си с болезнено съдържание. Върна се в пролетта и лятото на ланската година, пълни с пръхтене на уморени коне и светнали людски очи след всяка победа. Срещна любовта. После дойде нещастието. Спомни си какво му беше казал Сермон: „Щом у нас гори светлата Божия искра, и без стъпало, без крак, ръка или очи човек си е човек. Но отрежеш ли му главата, от него вече полза няма“. Сега се чувстваше обезглавен. А малкият гущер навярно още беше жив, понаедрял и предоволен. Не можеше да го забрави. Ако беше човек-гущер, и той щеше да оцелее, без да има тези проблеми, но истинският владетел не можеше да бъде влечуго. Разтърси глава и излезе от въртопа на виденията. Чак сега усети дълбочината на умората и безсилието си. Те проникваха във всяка клетка и го караха денонощно да лежи в полусънно състояние. Прозря защо човек се оставя в лапите на смъртта – от умора и безсилие, съпътствани от безразличието, което бе следствие на пълното отчаяние...

Издателство Satori

Поличба в Хеликон

Поличба в Books.bg

Величка Настрадинова >> Кой крепи света

Приказки за възрастни

   Как кой? Тати Енко, разбира се. Най-силният мъж в града. Може – и на света. Какво ни ги показват онези, дето се пънат да вдигат гири? Хлапашка работа.
   Ако човек има сила, не трябва да търчи по състезания, а да върши работа. Например да премести роял, гардероб... каквото е нужно.
   Затова тати Енко е хамалин. Има си трима помощници. И трима сина – редки калпазани. Като че ли някой постоянно им поръчва да вършат пакости и да си късат панталоните.
   По тоя случай майка им се е преквалифицирала. От нормална шивачка е станала панталонджийка, тоест шие само панталони. И все кърпи. Някои злоречиви хора ѝ викат Дона Кръпката. Тя изкърпва не само синовете, но и приятелите им (и те – същата стока), и приятелите на приятелите... Има работа жената.
   Понеже понакуцва (и защото шие и на докторите), те са я сложили в някаква група инвалидност, та да не ѝ досаждат съзнателните другари и да я карат да ходи да работи на смени в някой завод.
   Дона е необходима на цял квартал. Това малко ли е? Тя поддържа в изправност дрехите и на хамалската бригада. Мъжагите се числят към някаква служба за услуги при общината – значи са редовни граждани на републиката – и не я заплашват, като се канят да станат частници, сиреч капиталисти.
   Държавата много се бои от разни дребни капиталисти. Защото може да наедреят и някой ден да я направят капиталистическа, а това е противозаконно. Тя е съзнателна социалистическа държава и такава иска да си пребъде.
   Ами... ще видим.
   Тати Енко пренася каквото трябва, Дона кърпи, та кърпи, а отде взема толкова кръпки е въпрос, неразгадан и досега. Тримата панти растат. По-големите са влезли в авторемонтното училище. Избутват по някоя тройка. Защо им е повече? На автомонтьорите някой гледа ли им дипломите?
   А малкият се е извъдил един... абе „немам думи“. Свири на тромпет, моля ви се! Откъде-накъде? И с мерак свири. Някога си учителят му по музика му зачислил флигорна, за да участва в училищния оркестър, той така се захласнал по нея, че даскалът му дал тромпет. По-сериозна свирка. И като го понаучил, пратил го в музикалното училище.
   Там се смаяли отде се е взел тоя талант. Иначе – гóла вóда с вар. В часовете по математика гледа като теле. А когато усвои правописа, тържествено ще обявят по градската радиоуредба. Музикалните предмети ги вдява криво-ляво, но на всяко заседание учителският съвет все с него се занимава.
   По едно време един от най-умните даскали рекъл:
   – Стига вече с тоя Камен! Няма да го оправим. Какъвто – такъв. Малко ли талантливи простаци сме изпратили по света? И не си въобразявайте, че той ще е последният.
   Оставили го да изкрета някак. А той и сега ходи по света и носи награди. Страхотен тромпетист. Това е. Бог дал едно, взел друго, но това е. Музикант! Само учителката му по математика, крайно търпелива и засмяна, веднъж не издържала. Стои Камен пред черната дъска и се почесва:
   – Това тук ще го съберем, това ще се умножи, само не знам тая двойка пред скобите къде ще иде.
   Учителката въздъхнала:
   – Тази двойка, Камене, ще иде в твоя бележник. – И скръбно добавила: – То музикант, музикант, но чак пък толкова музикант много ми иде...

Издателство Хермес

Кой крепи света в Хеликон

Кой крепи света в Books.bg