Пътят към лобното му място беше дълъг и изнурителен. Превозваха го седем денонощия. В Константинопол цареше тревога и възбуда, която премина в триумф. Посрещна го освирепяла тълпа, но имаше и такива, които го гледаха с възхищение. Около него шумеше гмеж от народ и повечето люде се радваха, а той чувстваше непоносима мъка, че му се щеше да не се бе просветлявал умът му. Ограждаха го кръвожадници, гледаха го презряно със зли очи, които вещаеха смърт. А каква в действителност щеше да е съдбата му? Няма нищо по-страшно за жертвата от неведомата заплаха и очакването, от недовършеното възмездие, защото заплахата е по-силна и от фаталния удар.
Затвориха го в тъмница. Вътре се влизаше през желязна врата, тежка и скърцаща като капак на преизподня. Килията гроб, в която го хвърлиха, бе смрадлива като помийна яма. Служеше за мъчилище. От тавана и стените висяха синджири и халки с ръждясали куки. Одърът бе покрит със слама и засъхнали петна кръв, превърнали се в кори, които пукаха и се лющеха, когато човек се озовеше върху тях.
− Тук ще изгниеш, българино, и повече няма да видиш бял свят! – каза старшият на стражниците.
Изведнъж думата „българино“ светна като слънце в душата му и я съгря с мека топлина. Българино! Каква чудна магия се съдържа в тези няколко срички, дори изречени с презрителен глас. Това беше и някакво признание, защото преди времето на Крум Страшни, Симеон Велики и Самуил Непоколебими за византийците българите бяха само варвари.
Тежката врата хлопна. После дойде празнотата. Вътре бе душно и мрачно. Дебели влажни стени закриваха кръгозора, но какъв кръгозор можеше да дири сляп човек? Ех, да можеше да хване с очи простора, а то – ни очи, ни небе. Времето бе спряло. Само влагата, превърнала се в капки, със звучно туптене неравно отмерваше някакви съзнателни отрязъци. Капането отекваше като ехо вътре в него. Струваше му се, че чува не капежа на килийната утайка, а ударите на своята кръв. Няма човешка сила, която би могла да спре времето. То неумолимо изтича: кап, кап, кап... така съдбата на всеки и всички безпощадно изтънява. И на ромейската империя – също. Историята го доказва. Делян се бе опитал да ускори този процес и дано да беше успял...
Затворникът се ориентираше единствено по шумовете, които денем бяха повече, отколкото през нощта; по дневната дажба, която получаваше сравнително редовно, но бе недостойна дори за кучета. За него вече нямаше разлика дали е светло, или е тъмно. Страшните нощи се нижеха монотонно, защото и денят за него беше нощ. Когато успяваше да заспи, сънуваше лагера, ограден с мощни каменни стени, шатрата – същински дворец, и Елена – от хубава по-хубава и мила. През килията му минаваха скърцащи кервани, натоварени с отчаяние и мъка; препускаха табуни коне, звънтяха мечове и щитове; от ъглите надничаха хора, които вече не бяха между живите. Той отдавна не блъскаше по вратата. Безнадеждно дълго стоеше на колене или лежеше на одъра, стиснал главата си в полусънно вцепенение. Струваше му се, че жив е погребан в дълбока подземна гробница. Тежаха му не само самотата и тъмнината, но и безпътицата. Когато си представеше, че до смъртта си трябва да гние в това подземие, изпадаше в душевна кома. За един доживотен пленник е опасно да разсъждава за своето бъдеще. Мнозина са полудявали от подобни мисли. Утайката на съдбата му горчеше и не можеше да бъде иначе при този безнадежден, отровен край. Покоят можеше да бъде съвършен, ако не бе така трагичното му състояние. Болеше го всяка частица от тялото, но най-вече душата. Краят на живота му бе еднообразен и скучен като пустиня. Усещаше се плесенясал. Самотата, от която по-рано се боеше, сега бе утеха, защото хубаво е да останеш сам, когато си в плен на врага, но тя водеше до полуда. Чудно, че не беше чевердясал, затворен сам със своите спомени и най-свирепите гадинки на света. Когато се молеше, молитвата му бе тъй откровена и затрогваща, та му се струваше, че сам Христос го гледа с благи очи и му кима насърчително. Иначе така бе сраснат с мисълта за своя край, че непрестанно виждаше безжизнения си труп изтерзан от плъховете, преди още да е предал Богу дух. А полужив да те ръфат зъбати гадинки, е нещо по-страшно и от смъртта. Човек предпочита последен дъх пред последна хапка в чужда уста.
В бучащата глава на Делян напираха мисли и думи, които искаше да задържи, да постави в ред, да им придаде някакъв смисъл, но всичко бе отчайващо объркано. Имаше треска. Челото и ръцете му бяха влажни като стената. Започна да облича спомените си с болезнено съдържание. Върна се в пролетта и лятото на ланската година, пълни с пръхтене на уморени коне и светнали людски очи след всяка победа. Срещна любовта. После дойде нещастието. Спомни си какво му беше казал Сермон: „Щом у нас гори светлата Божия искра, и без стъпало, без крак, ръка или очи човек си е човек. Но отрежеш ли му главата, от него вече полза няма“. Сега се чувстваше обезглавен. А малкият гущер навярно още беше жив, понаедрял и предоволен. Не можеше да го забрави. Ако беше човек-гущер, и той щеше да оцелее, без да има тези проблеми, но истинският владетел не можеше да бъде влечуго. Разтърси глава и излезе от въртопа на виденията. Чак сега усети дълбочината на умората и безсилието си. Те проникваха във всяка клетка и го караха денонощно да лежи в полусънно състояние. Прозря защо човек се оставя в лапите на смъртта – от умора и безсилие, съпътствани от безразличието, което бе следствие на пълното отчаяние...
Издателство Satori
Поличба в Хеликон
Поличба в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар