– О-о! Бай Ганьо! Добре дошъл! – извика цялата компания.
– Добре заварил! Как сте? – отговори новодошлият и като се отказа великодушно от любезните предложения да му направят място около техните маси, дойде и седна при моята маса и със сядането си прекатури чашата с кафето ми. Бабаитска натура!
– Пърдон!
– Нищо, не се безпокойте – побързах аз да кажа, при всичко че не забелязах той да се безпокои твърде много.
– А-а! Вий българин ли сте? Е добър ден, кога е тъй! Ганьо Балкански! Отде бяхте, ваша милост?
Казах му. Запознахме се.
– С туй пусто гюлово масло обикалям света – заяви ми с отчаян глас бай Ганьо.
– Как, не върви ли тази търговия?
– Е, че правичката да ти кажа, господине, не върви!
– Защо така ?
– Защо! От главите си теглим. Де едно време – като кажеш българско масло, като оси на мед тичаха, а сега, тая вяра! Влезеш в някоя сапунджийница, доде зинеш да кажеш, че си българин, казал-неказал „бонжур“, току те попита „Есанс-дероз“? – и хем пита, хем се подсмива. Па кой гледа подсмиването, току алъш-вериш да има, ама не щат! Дай ми, каже, един грам за проба. Подиграва те! Как ще му дадеш един грам ? Един грам ще налееш – два ще разлееш. „Ама, приятелю – кажа му, – туй масло не е таквоз, каквото го мислиш, туй е чисто масло.“ – „Ехе – каже, – и вий всички тъй говорите, все тази песен пеете.“ – Каже ти така, в очите, хич не ще да те знае. Ама все туй терше пусто да опустее макар!... Анадоллука ни изяде главата! Е че то, брате, не е един, не са двама: като плъзнали из Европа на сюрии: анадоллии, арменци, турци, гърци, па лъжат, па мамят света, па тогоз изгорили, па оногоз закърпили – бактисали хората! Като им замиришеш на гюл – яката си търсят!...
Невинният Възток изпъкна отпреде ми с всичките му прелести. За допълнение на картината по всичките маси около нас тракаха табли, пляскаха карти – шум и дим до небеса!
– Много ми се харесват нашите момчета – каза ми бай Ганьо, като изгледа играещите. – Маладци! Има между тях таквиз сербез, че на професорите пей дават! Ето например, да речем, онова момче, по-дъртото, видите ли го? Дето играе на отуз-бир. Вий знаете ли, че той има три медала!... За сръбската война, за заслуга и не знам още за какво. Съдебен следовател е бил, знае законите на пръсти. То що му е трябвало още да се учи, де-де – бодат го паричките! Три месеца, откакто е дошло тук, ама да го чуеш, френските ги говори като разпрано! Да не му е уроки, сече му главата! Досега да е станал веке доктор, ама инат хора тукашните. Ректора, кай, не го остава. Не може, кай, казал му, за три месеца, да станеш доктор, кай. А бе как да не може, когато момчето знае; сегичка да го изправиш, ще ти каже всичките закони, наизуст ги знае. Казал му ректора, не може, кай, за три месеца само да прочетеш, а камо ли да го изучиш. Нашият сербез – йок, за три месеца доктор ще стана. Онзи – йок, не бива. – Не бива ли? – Не бива! Че като пламва един ден нашият, че като го нацапва, мати-маскара го направил... Наистина, на, питай го, ако щеш...
Аз повярвах на бай Ганя и не отидох да питам обладателя на трите медала. Той продължи:
– И знаеш ли как е станала тая работа ? Не стига, дето ректора се заинатил и не ще да остави момчето да стане доктор, ами и дойена, кай, и той. Твоя милост, знаеш какво е „дойен“... таквоз, дето там у тях... туйнаке... сещаш се... Нашият им представил сума свидетелства – от градски съвет ли не щеш, от прокурор ли не щеш, и послужен списък, и какво не щеш. Ама инат човек разбира ли ти? И не е, да кайш, някое какво да е хлапе, ами то съдебен следовател! И с три медала на гърдите, моля ти се!... Ректора почнал да му дрънка, че за да бъдел полезен за себе си и за народа си – нему какво му влязва в работата! – трябвало да прекара редовно цял курс, че и повечкото живот в странство ще му бъде за полза – диване! – и много таквиз бабини деветини. Па остави ректора, ами – барабар Петко с мъжете – и дойена се обажда:
„Да, кай, и аз ви препоръчвам да послушате съвета на ректора!“ Ей! Че като кипва келя на нашия, че като зинал: „Ами вий – кай – бе защо се обаждате, вий адвокатин ли на ректора ще ставате!...“ Туй на дойена го изтърсил! – Свили си опашките ония ми ти хора, гък не могат да кажат!... Хей, гърсон! Юн каве!... Не, каквото щеш, твоя милост, ама отворени момчета имаме. Ашколсун!...
– Гърсон бе, хей! Юн каве – извика бай Ганьо.
– Monsieur! – отзова се пъргавият гарсон.
– Юн каве е апорт газет булгар – поръча бай Ганьо и сетне, като се обърна към мене, добави: – Не съм ги забравил тия ваджии френските.
Гарсонът му донесе кафе и едни зацапани корици, в които бяха прикачени няколко български, издрани по краищата газети.
– Чакай да видим какви новини има, какво става по света – каза бай Ганьо, като разгърна кориците и се задълбочи в политиката. Аз наблюдавах отстрана как той жадно, с наслаждение поглъщаше антрефилетата, усмихваше се и със светнали очи пущаше сегиз-тогиз по едно „браво!“ По едно време, препълнен, види се, с възхищение, обърна се към мене:
– Ех, че ги нацапали! Я слушай да ти прочета...
– Извинете, господин Балкански, поне тука искам да успокоя ушите си от тази политика – казах аз и станах от стола си, – сбогом!
– Ама ти чуй само това: „Онази разбойническа сган от сводници, крадци и мръсници, които си въвират муцуните в нечистотиите...“ Чакайте, по-нататък е още по-хубаво!...
– Не, не! Сбогом, господин Балкански – извиках аз решително и излязох.
Издателство Фама
Бай Ганьо в Хеликон
Бай Ганьо в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар