Лола Монтескьо >> Лола – секс, мусака и революции

леко объркваща лудо автентична [ или обратното ] Капка

   Не съм щастлива! Не че съм нещастна, но и щастлива не съм. На години станах, а още не съм сигурна как точно да конципирам живота си. Изборът голям, а животът кратък, така да се каже.
   Дали да съм щастлива майка на три-четири-пет деца, която сади биоморкови в саксиите на балкона, става сутрин в 6 да прави закуски за училище, а вечер играе домашен куклен театър, докато къщата ухае на гювеч и банички?
   Или по-добре да се откажа от мечтите за семейна идилия и малка къща в прерията и да се отдам на някаква кариера? Просто си представям: перфектен костюм и висок ток по перфектното ми тяло, строг поглед, лаптоп и чанта с документи, голям офис с кожен стол (моля, нека да е въртящ се), два пъти в седмицата служебни полети насам-натам, дълги конференции, на които всички треперят от мен и изпадат във възторг от идеите ми. И разбира се, всяка сутрин кафе в картонена чашка, щото нали съм бизнесдама и нямам време за закуски и прочие простотии.
   Обаче на мен и изкуството ми се отдава. Мога да пея, а могаи д а свиря. Изкарвам от воле котешкия марш на пианото, но всички се просълзяват, когато ме чуят – толкова чувство влагам. Може нещо на сцената да се реализирам. Я тия на Евровизия, да не би да могат да пеят? Сред тях и аз ще съм като истинска певица.
   Обаче па баба казва: „Музикант къща не храни“. Не знам дали да не се ориентирам към туризма нещо. Мога да продавам апартаменти по морето.
   Не ми се вижда трудно да си брокер. Що па и аз да не стана? Сутрин едно плажче, после развеждам няколко клиенти из бургаските гарсониери, следобед пак плажче, а вечер показвам панелките из Слънчев бряг. След това право в дискотеката.
   Ама пък цял живот тука в България ли да гния?
   Ще взема да емигрирам. Много романтично ми се вижда, а и печелившо. Пълня куфара на дядо, пътувам седмица с кораб към Америка, накрая измършавяла от глад и жажда и пълна с въшки и надежди съзирам Статуята на свободата. Разплаквам се. Скачам в морето с куфара и плувам към късчето свидна американска земя. Падам на колене и го целувам. Финални букви. Тъмнина в залата.
   Като казах зала – бе най-добре актриса да стана. В сериал. Аз съм бедно момиче от крайния квартал, а той е таен милионер. Толкова таен, че даже не си купува самобръсначка и ходи все брадясал. Сутрин се обичаме, вечер даваме интервюта. Печелим награди и ни водят по фестивали. Любовта пред камерата прераства в любов и в живота.
   Ужас, не мога да се спра на нито една възможност. Вече повече от 30 години. Мъка си е това, казвам ви. Не знам дали е възможно да комбинирам всичките тези концепции в един живот. Примерно в понеделник съм бизнесдама. Ставам в 6, за да тичам на фитнес пътечката пред телевизора и гледам CNN. Понеже нямам пътечка, тичам на място, но съм си сложила лента в косите като във филма за Роки. CNN е скучна, затова обръщам на „Планета“. Тъкмо да се подготвя за вторника, че тогава ще съм певица. После тегля душ, обличам костюма и си правя кафе, което сипвам в картонената чашка. Че в „Красно село“ кафето на спирката е в пластмасови. Не ми се връзва с концепцията. Взимам маршрутка, то все едно си със самолет. Подскачаме си вътре и си представям, че има турбуленции. Денят започва с адреналин.
   Във вторник ще съм човек на изкуството. За целта съм си сменила боята за коса и вече ходя перхидролено руса. Имам и ноктопластика. Тренирам с микрофона, да знам от коя страна се държи. Мога да подвиквам и „Айдееееехе! Ръцете горррееее!“ Засега е добре. А и външният ми вид е много универсален – ставам и за фолкпевица, и за съдийка. Може в сряда примерно да съм съдийка. Така и сексуалният ми живот ще е балансиран – един път мене ще ме..., друг път аз ще ги... Важно е клиентите да си плащат.
   В четвъртък и петък може да съм майка. Там трябват две неща: да гледам мило и просълзена от любов да казвам: „Недей да дърпаш косичката на леличката с пръстчетата си, че са омазани със сладоледче и ще има проблемче! Остави лопатката на момченцето и не го удряй по главичката, че ще има оле-оле и ще викаме линейчицата с докторчетата да му правят превръзчица“Или пък ще гледам лошо и ще крещя: „Е к’во толко, омазал ви със сладолед фризурата. То па егати и фризурата! После що не раждали деца хората! Ми как да раждат, като е пълно с такива детемразци като вас, бе ГОСПОЖА!“ В останалото време ще си седя на площадката, ще пия кафенце, ще пуша цигарки и ще си чета „Блясък“. Това с гювеча и баничките мога да го отпиша от концепцията, тия пицарии за какво са?
   Събота и неделя ще си почивам. Въпросът само е какво да правя с децата от понеделник до сряда, кога да си разуча песните за вторника и дали мога да ходя на работа само в понеделник? А и трябва да отделям време за пътечката сутрин, че да не напълнея. Много е сложно, казвам ви! Затова вече толкова години нищо не съм решила. Седя си вкъщи, гледам сериали и се карам на съседските деца да не викат, че ми пречат. Одумват ме, че съм мързелива и не работя. Поне едно семейство, вика майка ми, свърти като хората. А, не! Семейство, деца, пране, гювечи... А кариерата? Как се прави кариера със семейство на шията? Баща ми вика намери си най-сетне работа, стига си клечала в къщи пред телевизора. Много му е лесно на него – ще почна работа, ще забременея, ще родя и тия деца после кой ще ги гледа?!? А?

Концепции за живота

Издателство Труд (2015)

Костадин Костадинов >> Ситно, с клякане

Национален гювеч по селски

   Понякога уж всичко е наред, а усещаме, че не е. Така и не разбираме какво точно, само долавяме неприятния дъх на подозрението. В такива моменти сме сигурни, че пропускаме нещо, губим нещо, нещо свършва,преди да е започнало.
   Живеем, съгласявайки се или примирявайки се или не с това. Разбира се, бихме могли да живеем по друг начин, да правим нещо друго, всичко би могло да е друго, но не е. Хубаво е да знаем, че нещата са такива именно заради нас, а не въпреки нас. Може би не сме направили нищо всичко това да се случва, но не сме направили и нищо, за да не се случва.

   Всеки се е изправял пред удобството на лъжата.Твърде голямо е изкушението да я използваме като извинение да не правим нещо друго с живота си.
   Животът има едно-единствено изискване към нас – да не го проиграваме. По някаква причина обаче ние правим точно това. После го наричаме опит и пропускаме важното уточнение – опитът не е реалност, а свободно избрани от нас факти, за които дори не знаем дали са истински.
   Историята е измислена. Всяко съвпадение на имена и герои е случайно и непреднамерено...

Художник Дея Вълчева

Издателство Труд (2015)

Манос Вуракис >> Фадър наш

Той може да я приключи тая работа с Второто пришествие...

   За да организираш и доведеш докрай едно Второ пришествие, се изисква голямо тичане, особено когато Първото се счита за не така успешно. Вседържителят много добре знаеше това и не бе склонен да рискува за втори път в един период от едва две хиляди години, като претупа Второто пришествие, само и само за да не изпусне срока, предвиден от съответните служби на Вселената.
   Историята с провала на Първото изглежда неразгадаема, още повече че доста народ вярваше в неговия успех. Обаче никой досега не успя да обясни защо преклонението пред величавата смърт на Исус в името на спасението на човеците така и не се бе разпростряло географски повече от гиганта „Кока-Кола“.
   Земята беше единствената планета, където се бе случило нещо подобно, за огромна изненада на Небесата, тъй като на всички останали планети локалните фирми „Кока-Кола“ бяха съвсем незначителни в сравнение с местните религии. И при положение че една никаква кутийка без каквато и да било естетическа стойност успяваше да се докосва всекидневно до устата на много повече земни жители, отколкото Словото Божие, то първото посещение на Божествения елемент на Земята може да се оцени само като относително успешно и нищо повече.
   Дори в един момент самият Бог бе обмислял сериозно възможността да предложи на „Кока-Кола“ сътрудничество в рамките на програмата „Купувам и вярвам“. Щабът на светците разгледа конкретния план, препоръча да бъдат изписвани върху кутийката на безалкохолната напитка откъси от евангелията, цитати от светата Библия и някои тропари, които би могло да бъдат четени с удоволствие на плажа, в гимнастическия салон, в киното или където и да било другаде. Истината е, че Бог не се въодушеви особено от тази идея, и планът бе изоставен, а пък и „Кока-Кола“ от своя страна сметна подобно сътрудничество за несъвместимо със собствените си стратегически намерения. Изненадващият полупровал на Първото пришествие бе напълно забравен, а малката червена кутийка притежаваше определено географско предимство на малката синя планета. И това бе известно на Всемогъщия. Той често изпитваше угризения, че не се бе намесил решително по време на Първото пришествие, а бе оставил – повече с чисто възпитателна цел – първородния си син Исус да вади сам змията от дупката. В крайна сметка той не само не я извади, ами успя и сам да се напъха вътре след една серия от напълно неприсъщи на човешкия род постъпки. Отецът зор видя, докато го издърпа от там в последния момент с номера с възкресението.
   Онова, което Небесният Отец не успя по никакъв начин да си обясни, бе що за патологично отклонение трябва да бе поразило вълнообразните синьо-зелени неврони на човешкия мозък, та да накара човеците да прегърнат аномалната идея да разпънат на кръст едно толкова невинно същество, отишло доброволно да ги отървава от греховете им. Как е възможно да причиниш такова голямо зло на един предполагаем Спасител със съвършени шведски черти на лицето, древногръцки начин на мислене и трезвеност на алпийски стрелец, по-вълнуващ оратор от Нелсън Мандела и по-екологичен от всички автомобили „Тойота Приус“, взети заедно?
   Абсолютно неуважителният жест на тези кретени да разпънат на кръст най-куул богочовека, стъпвал някога на разбричканата им планета, първоначално вбеси Отеца. След туй сериозно го притесни. Впоследствие го вбеси още повече и накрая го притесни още по-сериозно, отколкото го бе разгневило последния път, когато беше гневен. На практика последиците от тази история бяха едни мъчителни безсъния, от които Всемогъщият страдаше непрекъснато през последните хиляда и петстотин години.
   Затуй Всемилостивият реши, че трябва да действа незабавно.
   В последно време темата за повторното посещение – както наричаше професионално Второто пришествие – го занимаваше твърде сериозно и това би могло да бъде потвърдено от всеки, поддържащ всекидневен контакт с него. Понеже от доста време насам не се бе появявал какъвто и да било проблем в никоя от свестните галактики и всичко във Вселената вървеше като по часовник – което не се случваше често – Бог сметна, че сега е моментът да се занимае изключително с проблемите на Земята.
   И започна от сутрин до късно вечер да обикаля замислен най-отдалечените кътчета на Вселената, яхнал любимото си облаче, с кръстосани на гърба ръце, с наведена глава, а огромната мисловна конска сила на божествения му мозък работеше на пълни обороти. Не разговаряше с никого, почти не се хранеше, отклоняваше с жест всички покани, пристигащи в офиса му, и само в редки случаи пушеше замислен своята пура, с поглед, впит в онази намусена синя планета, въртяща се с отблъскващо сладострастие под краката му. Понякога Всемогъщият повикваше една ангелска банда, за да му свири с тръбите си I Put a Spell on You, и тогава се оставяше на сладостното слоу моушън потъване в креслото. Поемаше си дълбоко дъх, притваряше очи и си представяше най-различни неща – от онези, дето само боговете могат да си представят.
   Исус от своя страна за доста дълъг период от време приемаше твърде лично своята кратка авантюра на Земята. Чувстваше, че не е успял съвсем в мисията си, и бе нормално да търси реванш. От векове насам навиваше Отца си да му разреши да се завърне, за да довърши своето дело и да пооправи впечатленията, които бе оставил със загадъчното си възкресение. За да няма повече недоразумения и за да затвори устата на своите обвинители. Всъщност Исус и неговият приятел Йоан бяха първите, които родиха идеята за Второто пришествие като естествена последица на Първото отсъствие. Дори Йоан бе издал на тази тема някаква книга, която съвсем непоносимо бе успяла да се изкачи на първо място в списъка на бестселърите и да се задържи там векове наред. Обаче Отец хранеше съмнения по конкретния избор. И да си говорим честно, не без известно право.
   Добро момче е Исус, казваше си той, обаче е леко демоде. Нужен е някой по-драстичен, с по-малко задръжки и не толкова чувствителен, с прикрита интелигентност и съвременни стилистични разбирания. Някой, който да притежава такива качества, че да се наложи стопроцентово над земната културна сбирщина от застреляни народи, които отдавна бяха изгубили първичния си инстинкт за общуване...

Преводач Мая Граховска

Издателство Колибри (2015)

Уилям Бътлър Йейтс >> Джон Шърман. Доя

Ние сме толкова изначално непочтени, че мамим дори себе си. УБЙ

Джон Шърман е изящна творба, фокусирана върху темата за любовта. Джон Шърман и Мери Картън израстват заедно като деца в малко провинциално градче, имат еднакви вкусове, разсъждават по един и същ начин. Но Джон получава предложение от богатия си чичо да започне работа в кантората му в Лондон. Той заминава и попада в бляскавия свят на столицата, където среща богатата и капризна Маргарет Лиланд. Когато се сгодява за нея, най-трудното нещо за него се оказва как ще съобщи това на Мери. И той се замисля коя жена всъщност обича...
Доя е красива митологична история, ситуирана в далечното минало и разказваща за любовта между смъртен и фея...

Изданието е посветено на 150-годишнината от рождението на У. Б. Йейтс.

Преводач Емил Минчев
Издателство Персей

Джон Шърман. Доя в Pimodo

Мигел де Сервантес >> Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча [ Том 1 ]

Украса ми е мойта броня,

а почивка – боят лют...

   В едно село на Ла Манча, за чието име не искам да си спомня, живееше неотдавна един идалго от ония, които притежават копие, стар щит от биволска кожа, мършав кон и бързонога хрътка. За обед оля от варено месо, по-често говеждо и по-рядко овнешко, за вечеря обикновено кълцано месо, подправено със сол, пипер, оцет и лук, яйца със сланина в събота, леща в петък и по някой гълъб за прибавка в неделя – ето тези ястия изчерпваха три четвърти от доходите му. Останалата четвърт отиваше за облекло: за празник – връхна дреха от веларте, панталон от кадифе, наречен калсас, и пантофи от същия плат, а за делник – дреха от тънък вълнен плат. В дома му живееха една икономка, която беше надхвърлила четиридесетте, и една негова племенница, която нямаше и двадесет години, както и едно момче ратайче, което вършеше полска и домашна работа. То умееше еднакво сръчно да оседлава коня на господаря си и да върти ножицата за подкастряне на овошките. Нашият идалго беше на около петдесет години, як, но мършав, със съсухрено лице. Той обичаше да става много рано и да ходи на лов. Казват, че презимето му било Кихада или Кесада, но по този въпрос не са единни авторите, които пишат за него, макар и да има правдоподобни съображения да се вярва, че се е казвал Кехана. Но това не е от особено значение, стига разказът ни в нищо съществено да не се отклонява от истината.
   Трябва да се знае освен това, че нашият идалго беше посветил свободните си часове (а такива бяха повечето му часове през годината) на рицарските романи, които четеше с такава страст и наслада, че почти напълно занемари и лова, пък дори и имота си. Тази негова любознателност и побърканост стигна дотам, че той продаде много фанеги орна земя, за да си купи рицарски романи, и така той напълни дома си с всички подобни книги, които можа да намери. Най-много му допадаха романите, съчинени от прочутия Фелисиано де Силва, защото, той считаше, че ясният му стил и сложните му словосъчетания са същински перли. Особено обичаше да чете любовни излияния и покани за двубой, дето често намираше писания като следните: „Правдивостта на неправдата в отношенията ви към правдата ми дотам накърнява чувството ми към правда, че право се оплаквам от вашата красота...“ Или пък: „Високите небеса на вашата божественост, които по божествен начин ви прикрепят към звездите, ви правят достойна за достойнството, което с право удостоява вашето величие...“
   Тези съждения караха горкия рицар да си губи ума и той прекарваше безсънни нощи, за да си ги разясни и вникне в смисъла им, до който нямаше да може да се добере и самия Аристотел дори и да възкръснеше нарочно за целта.
   Трудно му беше да се съгласи с това, което се разказваше за раните, които нанасял и получавал дон Белианис, защото си мислеше, че колкото и опитни да са били лекарите, които са го лекували, все са щели да останат следи и белези по лицето и тялото на този прославен рицар. Но въпреки всичко хвалеше писателя за това, че в края на книгата си обещаваше да продължи безкрайните приключения, често го обземаше желание да грабне перото и да довърши сам той книгата точно така, както бе обещал авторът, което несъмнено щеше да направи, и то навярно с успех, ако не го отвличаха постоянно други, по-важни мисли. Спореше често със селския свещеник (човек образован, получил учена степен в университета в Сигуенса) по въпроса кой е по-храбър рицар: Палмерин Английски или Амадис Галски. Но бръснарят на селото, Николас, поддържаше, че никой не може да се сравни с Рицаря на слънцето освен може би дон Галоар, брат на Амадис Галски, който се справял с всякакви Положения, не бил изнежен рицар и плачлив като брат си, а що се отнася до храбростта, с нищо не му отстъпвал.
   С една дума, нашият идалго се задълба дотолкова в тези книги, че четеше непрекъснато, през деня от съмване до здрач и през нощта от здрач до съмване. И тъй като Дон Кихот малко спеше, а много четеше, мозъкът му се изсуши дотам, че в крайна сметка нашият герой изгуби съвсем ума си. Въображението му преливаше от всичко онова, което четеше в книгите: магии, разпри, боеве, покани за двубой, рани, обяснения в любов, любовни похождения и мъки и какви ли не други невероятни измислици. В главата му заседна здраво мисълта, че тези купища измислици и фантастични истерии са неопровержими исторически събития. Казваше, че Сид Руй Диас е отличен рицар, но че не може да се сравни в никой случай с Рицаря на пламтящия меч, който само с един удар на меча си бе разсякъл на две половини два свирепи, чудовищни великана. По-добро беше отношението му към Бернардо дел Карпио, защото бе убил в Ронсесвалиес омагьосания Роланд, като прибягнал до хитростта на Херкулес, който удушил в прегръдките си Антей, син на Земята. Изказваше се много ласкаво за великана Морганте, който, макар и да бил от рода на гигантите – същества надменни и груби, единствен показвал общителен нрав и добро възпитание. Но Дон Кихот изпитваше най-голяма слабост към Риналд де Монталбан, и то особено когато си го представяше как напуска замъка, за да обира де кого завърне, и най-вече за това, че бе задигнал в задморски страни идола на Мохамед, цял от злато, както разказва животоописанието му. За да може да накаже със собствената си ръка изменника Ганелон, той беше готов да жертвува икономката си и дори самата си племенница в прибавка.
   И ето че когато се умопобърка окончателно, на него му хрумна най-странната мисъл, която е спохождала някога луд човек по света. Стори му се уместно и необходимо както за собствена прослава, така и в полза на родината си да стане странствуващ рицар и да тръгне по света на кон и с оръжие в ръка да търси приключения и върши това, което са правили рицарите в прочетените от него книги, а именно: да изкоренява неправди, да се излага на рискове и опасности и по този начин да спечели безсмъртно име и слава. Бедният, виждаше се вече награден за храбростта си най-малко с кралската корона на Трапезунд! Потънал в тези толкова приятни за него мисли и воден от необикновеното удоволствие, което те му доставяха, побърза да приложи на дело своите намерения. Първо се залови да почисти доспехите, останали от прадедите му, които, покрити с ръжда и мухъл, забравени от векове, се търкаляха в един ъгъл. Почисти ги и ги поправи доколкото му беше възможно, но забеляза в тях голям недостатък: на шлема, липсваше забралото. Тук му дойде на помощ неговата голяма изобретателност. Изработи от картон нещо като половин забрало, с което поне привидно допълни шлема. Истина е обаче, че за да изпробва якостта му, той измъкна шпагата си, нанесе му два удара, като още с първия унищожи за един миг труда на цяла седмица. Леснината, с която разби на парчета забралото, го смути и за да се осигури срещу подобна опасност, се залови наново за работа, като подсили забралото отвътре с железни пластинки. Накрая якостта му го задоволи и без да рискува с нов опит, сглоби шлема и го прогласи за съвършено изделие.
   Отиде след това да огледа коня си, който, макар и на години повече, отколкото са куартите в един реал и с недостатъци, по-многобройни от тези на коня на Гонела, който tantum pellis et ossa fuit му се видя по-съвършен от Буцефал на Александър Македонски и от Бабиека на Сид. Цели четири дни изминаха, докато реши какво име да му даде, защото (както си говореше сам на себе си) не беше никак оправдано конят на такъв знаменит рицар, а и сам по себе си тъй прекрасен, да остане без известно име. Напротив, стараеше се да му даде такова име, че да се знае кой е бил той, преди господарят му да стане странствуващ рицар, и кой е той сега, защото съвсем естествено беше, като се промени положението на господаря, и конят да промени името си и да получи ново, славно, внушително име, което да отговаря на новия сан и положение на господаря му. И тъй, след като измисли, отхвърли, съчини, не одобри и отново състави множество имена, реши най-сетне да го назове Росинант – име, което му се видя възвишено, звучно, многозначително, в смисъл, че той някога, преди да стане пръв между всички коне в света, е бил обикновен кон.
   Кръстил коня си с име, което беше напълно по вкуса му, реши да измисли ново име и за себе си и трябваше да минат нови осем дена, докато се спре на Дон Кихот, име, което даде основание на авторите на тази толкова правдива история да твърдят, че истинското име на нашия идалго е било Кихада, а съвсем не Кесада, както други твърдят. Но като си спомни, че юначният Амадис не се задоволил със сухото име Амадис, а добавил към него името на своето царство и отечество и се назовал Амадис Галски, и той като добър рицар реши да добави към своето и името на своята родина и да се нарече Дон Кихот де Ла Манча. По този начин на всекиго щеше да стане ясно от какъв род и страна произхожда, като освен това удостояваше родината си с честта да носи името ѝ.
   След като почисти оръжието си, направи за шлема си забрало, даде ново име на коня си, а и сам промени своето, реши, че само едно нещо му остава: да намери дама, в която да се влюби. Защото странствуващ рицар без любима е дърво без листа и плод, тяло без душа. Дон Кихот разсъждаваше така: „Ако аз, за зло или за добро, срещна някъде някой великан, което се случва често в живота на странствуващите рицари, и го съборя с копието си или го разсека на две, или най-сетне го победя и заставя да моли за милост, няма ли да е добре да имам дама, на която да го изпратя в дар? Той ще отиде при моята нежна господарка, ще коленичи пред нея и ще ѝ каже със смирен и покорен глас: „Аз, сеньора, съм исполинът Каракулиамбро, владетел на остров Малиндрапия, победен в двубой с Дон Кихот де Ла Манча, чиито подвизи превъзхождат всяка похвала. Той заповяда да се явя пред ваша милост и да се поставя в пълно разположение на ваше величие.“ О, как ликуваше нашият добър рицар, когато произнесе тази реч, и колко повече се зарадва, когато намери коя да нарече своя дама! Казват, че в село, близко до неговото, живеела хубава селска девойка, в която той бил влюбен по едно време, макар тя, както се разбира само по себе си, никога да не била забелязала неговата любов и да не му обърнала никакво внимание. Името ѝ било Алдонса Лоренсо. Нея именно реши той да избере за дама на своето сърце. Като търсеше за нея ново име, което да отговаря на неговото и да напомня името на принцеса и високопоставена сеньора, назова я Дулсинея дел Тобосо, защото бе родена в Тобосо. Това име му се стори благозвучно, особено и многозначително, както всички останали, които беше вече измислил...

Преводач Тодор Нейков

Художник Петър Станимиров

Издателство Изток-Запад

Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча [ Том 1 ] в Pimodo

Юнас Юнасон >> Неграмотното момиче, което можеше да смята

... озова се в камион за картофи заедно с краля и министър-председателя на Швеция и промени света...

   В известен смисъл чистачите, които изпразваха външните тоалетни в най-големия бедняшки квартал на Южна Африка, бяха късметлии. Все пак имаха и работа, и покрив над главата си.
   Ала от статистическа гледна точка те нямаха бъдеще. Повечето от тях щяха да умрат преждевременно от туберкулоза, пневмония, диария, обезболяващи, алкохол или от комбинацията на всичко изброено. Малцина можеше и да доживеят до петдесетия си рожден ден. Като например шефа на една от службите за почистване на външни тоалетни в Совето. Той обаче беше болнав и изтощен. Бе започнал да прокарва твърде много хапчета с твърде много бира твърде рано през деня. В резултат на това веднъж се сопна на един представител на отдел „Чистота“ към общината на Йоханесбург, изпратен на инспекция. Чернилка, която се държеше предизвикателно. Случаят беше докладван и стигна до началника на отдела, който на следващия ден, в предобедната почивка за кафе с колегите, съобщи, че е време да сменят неграмотника в сектор Б.
   Между другото, почивката за кафе този ден бе особено приятна. Беше поднесена торта, за да приветстват с добре дошъл новия асистент в отдела. Казваше се Пит дю Той, на двайсет и три години, и това бе първата му работа след университета.
Новият щеше да отговаря за проблема Совето, защото така бе прието в общината на Йоханесбург. Последният назначен поемаше неграмотниците, като един вид закаляване в работата.
   Никой не знаеше дали всички чистачи на външни тоалетни наистина бяха неграмотни, но, така или иначе, ги наричаха по този начин. Със сигурност не бяха ходили на училище. И живееха в бараки. И им беше ужасно трудно да разбират какво им се казва.

* * *

   Пит дю Той беше на тръни. Това бе първото му посещение при диваците. Баща му, търговецът на произведения на изкуството, за всеки случай го беше изпратил с телохранител.
Двайсет и три годишният влезе в офиса и първата му работа беше да се оплаче от миризмата. Вътре, от другата страна на бюрото, седеше шефът, същият, който сега трябваше да бъде уволнен. А до него бе застанало едно малко момиче, което, за учудване на асистента, отвори уста и отговори, че лайната всъщност имали досадното свойство да миришат.
   За миг Пит дю Той се зачуди дали момичето не му се подиграваше, ала веднага отхвърли мисълта като невъзможна.
   Подмина коментара и уведоми шефа, че няма как да запази поста си, защото така било решено отгоре, но че ще му бъдат изплатени три месечни заплати, ако до следващата седмица предложи същия брой кандидати за мястото, което тъкмо се бе освободило.
   − Може ли да стана пак обикновен чистач на тоалетни и по този начин да припечелвам малко пари? – попита току-що уволненият шеф.
   − Не – отсече асистентът. – Не може.
   След една седмица Пит дю Той и телохранителят му дойдоха отново. Уволненият шеф седеше зад бюрото си – както би могло да се предположи, за последно. До него стоеше същото момиче, което бе видял предишния път.
   − Къде са тримата ти кандидати? – поинтересува се асистентът.
   Уволненият се извини, че двама от тях липсват. На единия му били прерязали гърлото предишната вечер по време на бой с ножове. Къде се намирал другият, не можел да каже. Не изключвал възможността за рецидив.
   Пит дю Той не желаеше да научава за какъв рецидив става въпрос. За сметка на това му се искаше да си тръгне час по-скоро.
   − А кой е третият ти кандидат? – попита ядосано.
   − Ами момичето тук до мен. Тя ми е помагала с какво ли не през последните няколко години. И трябва да призная, че е умна.
   − Как, по дяволите, си представяш да назнача една дванайсетгодишна за шеф на тоалетните? – сопна се Пит дю Той.
   − Аз съм на четиринайсет – поправи го момичето. – И имам деветгодишен опит на тази работа.
   Вонята проникваше навсякъде. Пит дю Той се страхуваше, че ще се наслои в костюма му.
   − Започнала ли си вече да вземаш наркотици? – попита.
   − Не – отговори момичето.
   − Бременна ли си?
   − Не.
   Асистентът не каза нищо в продължение на няколко секунди. Наистина не му се искаше да идва тук по-често, отколкото бе необходимо.
   − Как ти е името? – попита той.
   − Номбеко – отвърна момичето.
   − Номбеко коя?
   − Майеки, мисля.
   Мили боже, те дори не знаеха как се казват.
   − В такъв случай ще получиш работата, ако можеш да оставаш трезвена – рече асистентът.
   − Мога – заяви момичето.
   − Добре.
   След това той се обърна към уволнения.
   − Казахме три месечни заплати за трима кандидати. Значи, една месечна заплата за един кандидат. Минус една, задето не успя да предложиш друг освен дванайсетгодишно момиче.
   − Аз съм на четиринайсет – обади се Номбеко...

   Пит дю Той не каза довиждане, когато си тръгна, следван на две крачки от телохранителя си.
   Момичето, което току-що бе станало шеф на собствения си шеф, му благодари за помощта и му съобщи, че тутакси е преназначен за нейна дясна ръка.
   − Ами Пит дю Той? – попита бившият шеф.
   − Просто ще ти сменим името. Сигурна съм, че асистентът не може да различи една чернилка от друга.
   Каза четиринайсетгодишното момиче, което изглеждаше на дванайсет.

* * *

   Новоназначената началничка, отговаряща за почистването на външните тоалетни в сектор Б в Совето, никога не бе ходила на училище. Това се дължеше най-вече на факта, че майка ѝ беше имала други приоритети, но и на обстоятелството, че момичето се бе появило на бял свят не в коя да е страна, а именно в Южна Африка, и то в началото на шейсетте години, когато деца като Номбеко не съществуваха за управляващите. Тогавашният министър-председател се беше прочул с реторичния въпрос защо им е на черните да ходят на училище, при положение че, така или иначе, не стават за друго, освен да носят дърва и вода.
   Общо взето, грешеше, тъй като Номбеко носеше изпражнения, а не дърва или вода. Независимо от това нямаше основание да се смята, че крехкото момиченце ще порасне и ще общува с крале и президенти. Или ще повлияе на развитието на света като цяло.
   Ако не бе тази, която беше.
   Ала тя, разбира се, бе точно тази.

   Наред с всичко останало Номбеко беше трудолюбиво дете. Още на пет години носеше огромни кофи с изпражнения. Печелеше тъкмо толкова, колкото бе необходимо на майка ѝ, за да я моли всеки ден да ѝ купи бутилка разтворител. Тя вземаше бутилката с думите „Благодаря, момичето ми“, развърташе капачката и се залавяше да притъпи вечната болка от факта, че не бе в състояние да осигури бъдеще на себе си или на детето си. Бащата на Номбеко беше изчезнал от живота на дъщеря си на двайсетата минута след оплождането.
   С годините момичето започна да изпразва повече кофи дневно и парите стигаха и за друго освен за разтворител. Затова майка ѝ можеше да добави към него и хапчета, и алкохол. Ала Номбеко, която съзнаваше, че така не би могло да се кара, ѝ каза, че трябва да избере или да продължава по този начин, или да умре.
   Майката кимна с разбиране.

   На погребението дойдоха мнозина. В Совето по това време изобилстваше от хора, отдали се основно на две неща: бавно да се самоунищожават и да се сбогуват с онези, които са успели в положените усилия. Майката почина, когато Номбеко беше на десет години, а както казахме, нямаше баща наоколо. Момичето поразсъждава дали да не продължи от там, където майка й бе спряла, и по химически път да изгради една постоянна защита срещу реалността. Но като получи първата заплата след погребението, реши вместо това да си купи нещо за ядене. И щом утоли глада си, се огледа около себе си и се запита: „Какво правя тук?“.
   Същевременно разбираше, че не разполага с кой знае какви възможности.    Десетгодишните неграмотници не бяха сред най-търсените кандидати за работа на южноафриканския пазар на труда. Даже и сред по-малко търсените. А в тази част на Совето въобще нямаше пазар на труда, нито пък особено много читава работна ръка.
   Но изпразването на червата по принцип се случва дори и на най-окаяните същества на нашата Земя, така че Номбеко имаше начин да изкара малко пари. Освен това, когато майката умря и бе погребана, момичето можеше да задържа заплатата за себе си.

   За да убива времето, докато мъкне кофите, още на пет години Номбеко се научи да ги брои: „Една, две, три, четири, пет...“.
   Постепенно усложняваше упражненията, та да продължават да бъдат стимулиращи: „Петнайсет кофи по три тура по седем носачи, без да смятаме един, който седи и си клати краката, защото е твърде пиян... това прави... триста и петнайсет“.
   Майката на Номбеко не забелязваше много от случващото се около нея, с изключение на бутилката си с разтворител, ала откри, че дъщеря ѝ всъщност може да събира и изважда. Затова през последната година от живота си започна да я вика всеки път, когато доставка с хапчета в различни цветове и с различно действие се налагаше да се разпредели между бараките. Една бутилка разтворител си е една бутилка разтворител. Но ако хапчета от петдесет, сто, двеста и петдесет и петстотин милиграма трябва да се поделят според нуждите и финансовите възможности, тогава е необходим друг начин за смятане. А на десетгодишното момиче му се удаваше. И то доста добре.
   Веднъж например случайно се оказа в близост до прекия си началник, докато той се мъчеше да изготви месечния доклад за теглото и количеството.
   − Деветдесет и пет по деветдесет и две, значи... − мърмореше шефът. – Къде е калкулаторът?
   − Осем хиляди седемстотин и четирийсет – рече Номбеко.
   − По-добре ми помогни да го намеря, момиче.
   − Осем хиляди седемстотин и четирийсет – повтори Номбеко.
   − Какво казваш?
   − Деветдесет и пет по деветдесет и две е равно на осем хиляди седемстот…
   − И откъде знаеш, че е така?
   − Ами мисля си, че деветдесет и пет е сто минус пет, а деветдесет и две е сто минус осем. Ако им разменим местата и от деветдесет и пет извадим осем, а от деветдесет и две извадим пет, и двете стават осемдесет и седем. Пет по осем пък е четирийсет. Осемдесет и седем четирийсет. Осем хиляди седемстотин и четирийсет.
   − Защо мислиш по този начин? – учуди се шефът.
   − Не знам – отговори Номбеко. – Сега може ли да се върнем към работата?
   От този ден бе повишена в асистент на шефа.
   Ала с времето неграмотното момиче, което можеше да смята, се чувстваше все по-неудовлетворено от факта, че не разбира какво пишеше началството от Йоханесбург в купищата документи, които пристигаха в офиса. И самият шеф се затрудняваше с буквите. Сричаше текстовете на африканс, като в същото време прелистваше един английски речник, за да може поне да види това, което не схващаше, на език, който му беше понятен.
   − Какво искат този път? – се случваше да попита Номбеко.
   − Да пълним чувалите по-добре – отвръщаше шефът. – Мисля. Или възнамеряват да закрият един от санитарните обекти. Малко е неясно.
Шефът въздъхваше. Асистентката му не бе в състояние да му помогне. Затова и тя въздъхваше.

   Ала един ден, тогава бе на тринайсет години, на Номбеко ѝ провървя: докато се къпеше в съблекалнята на чистачите, към нея се приближи някакъв мазен тип.
   Натрапникът не успя да я обезпокои твърде много, тъй като тя го накара да промени плановете си, забивайки ножица в бедрото му.
   На следващия ден го откри от другата страна на редицата с външни тоалетни в сектор Б. Седеше на сгъваем стол с бинтовано бедро пред боядисаната си в зелено барака. А на коленете му имаше... книги?
   − Какво търсиш тук? – попита той.
   − Мисля, че вчера си забравих ножицата в бедрото ти, и сега бих искала да си я получа обратно.
   − Изхвърлих я – заяви мъжът.
   − Значи, ми дължиш една ножица – рече момичето. – Как така можеш да четеш?

   Мазникът се казваше Табо и половината му зъби липсваха. Бедрото ужасно го болеше и не му се говореше със сприхавото момиче. От друга страна, за първи път, откакто бе дошъл в Совето, някой изглеждаше заинтересован от неговите книги. Бараката му беше пълна с тях и по тази причина съседите му викаха Лудия Табо.
   Ала тонът на момичето пред него издаваше по-скоро завист, отколкото подигравка. Дали не можеше да извлече някаква полза от това?
   − Ако беше малко по-сговорчива, а не избухлива отвъд всякакви граници, в замяна чичо Табо би могъл да ти разкаже. Навярно дори би могъл да те научи да разбираш буквите и думите. Само ако беше малко по-сговорчива.
   Номбеко нямаше никакво намерение да бъде по-сговорчива с мазника, отколкото предишния ден под душа. Затова отвърна, че за късмет има още една ножица, която предпочита да задържи, вместо да забива в другото бедро на чичо Табо. Ако той просто се държал прилично – и я научел да чете, – бедро номер две щяло да остане в добро състояние.
   Табо не проумяваше какво се случва. Нима момичето току-що го бе заплашило?...

Преводач Елена Радинска

Издателство Колибри

Неграмотното момиче, което можеше да смята в Pimodo

Михаил Булгаков >> Колекция от долнопробни факти

Разкази и фейлетони

Големият творец е голям и в малките неща. Такива „малки“ неща са разказите и фейлетоните на Михаил Булгаков, писани през 20-те години на миналия век.

Има ли полза от алкохолизма, как възприема „Травиата“ неграмотен червеноармеец, докъде се развихрят бесовете и своеволията на съветската бюрокрация, може ли да се напие локомотив, как звучи псевдонаучният и неудържимо комичен жаргон на партсекретарите, как с помощта на Маркс и Троцки да опазиш жилището си от посегателствата на съветската власт...

В кратките си разкази Михаил Булгаков рисува уродливата картина на болшевишкия ред и на неговите строители и жертви – несретни, гротескни и убийствено смешни, с мозъци, промити от недоимък, водка и безумни лозунги. Сблъсъкът на личността с абсурдите на болшевишката система е тема, която преминава през цялото творчество на Булгаков – от разказите и фейлетоните до шедьовъра Майстора и Маргарита.

Издателство Фама

Колекция от долнопробни факти в Pimodo

Алистър Грей >> Стари влюбени мъже

Посмъртните записки на един пенсиониран учител от Глазгоу

Джон Тънок, посветил се на отвлечени идеи, но нелишен от интерес към плътското, е забавна фигура, едновременно устат и старомоден.

Историческите му съчинения ни отвеждат в Атина по времето на Перикъл, в Ренесансова Италия, и най-накрая натикват носа ни в торището, останало след група харизматични сектанти от времето на кралица Виктория.

Историко-геологическите отстъпления са контрапункт на записките от дневника на Тънок, описващ собствените си еротични несполуки, заедно с подробности около събитията от началото на новото хилядолетие, съвпадащо с последните пет години на правителството на Антъни Линтън Блеър.

Единствено Грей може да съчетава така небрежно еротика с изненадващи прозрения. Единствено Грей съумява да подмамва с такава привидна невинност. Алистър Грей си остава уникален докрай. Уил Селф

Книгата ще се продава добре, защото след двайсет и петгодишна възраст всеки се чувства стар, а пък младите се питат какво ли ги чака. Алистър Грей

Издателство Еднорог

Стари влюбени мъже в Pimodo

Флан О'Брайън >> Плаващите чавки

: романите по същество са деспотични, недемократични...

.. и на всеки герой трябва да му бъде позволено да води личен живот, да може да се самоопределя и да има задоволителен стандарт

а Смелчагата >> трябва да прекара пет дни седнал на студен хълм с дванайсет рогати елена, скрити под седалището му, лишен от музика, храна и шах. Ако извика или задъвче тревни стъбла, или спре да рецитира сладка поезия на мелодичен ирландски език, не го приемаме, а го раняваме...

Преводач Филипина Филипова

Издателство Фама

Плаващите чавки в Pimodo

Карл Хайасън >> Лошата маймуна

Карл Хайасън е не само най-остроумният сатирик на Флорида – той е един от малкото смешни писатели, останали в цяла Америка... Нюзуик

   В най-горещия юлски ден, докато ловеше риба с въдица в мъртво спокойните води на Кий Уест, един турист на име Джеймс Мейбъри извади човешка ръка. Жена му изхвърча до носа на лодката и повърна закуската си.

   – Какво чакаш? – излая Джеймс Мейбъри на помощник-капитана. – Махни това нещо от въдицата ми!

   Момчето дърпаше и усукваше, но кукичката се беше забила в костта. Накрая дойде капитанът от мостика и използва извити клещи, за да откачи разлагащия се крайник, който постави в натрошен лед в кутията на дека.

   – Сега къде по дяволите ще слагаме рибата? – попита Джеймс Мейбъри.

   – Ще измислим нещо, когато действително хванем такава.

   Екскурзията на борда на „Мисти Мама IV” протичаше доста напрегнато. Джеймс Мейбъри три пъти провали добър улов, защото беше неспособен да възприема инструкции. Да се хвърля въдица в океана беше различно от ловене на щуки в езерата на родния му Уисконсин.

   – Не трябва ли да съобщим някъде? – попита той капитана.

   – Трябва, да.

   Косматата лява ръка беше подпухнала и почерняла до цвета на патладжан. На мястото на отрязването при раменната кост имаше връхче. Плътта около раната изглеждаше разкъсана и безкръвна.
   – Ей, виж това! – каза помощник-капитана.
   – Сега пък какво? – попита Джеймс Мейбъри.
   – Виж гадния му пръст, пич.
   Джеймс Мейбъри надникна под капака на кутията за риба.
   Ръката на мъртвеца беше свита в юмрук с изключение на средния пръст.
   – Е, това вече е откачено! Той ни показва среден пръст – каза помощник-капитанът.

   Капитанът му нареди да сложи нова стръв на въдицата на клиента.

   – Случвало ли ви се е такова нещо преди? – попита Джеймс Мейбъри. – Кажете истината.

   – Трябва да отидете да видите как е жена ви.

   – Господи! Постоянно ще ми натяква за това. Луиза искаше да отидем на обиколка на Кий Уест с атракционното влакче. Не искаше да ходи на риба.

   – Е, синко, в нашия бизнес ние това правим, създаваме спомени – каза капитанът.

   Той се качи обратно на мостика, свърза се по радиото с бреговата охрана и им съобщи координатите на мрачния улов по GPS. Отговориха му да остане в района и да търси още части от тялото.

   – Но аз съм с клиент – отговори той.

   – Върши си работата – отговори диспечерът от бреговата охрана, – но си отваряй очите.

   След като се успокои, Луиза Мейбъри съобщи на съпруга си, че желае да се върне в Кий Уест незабавно.

   – Моля ти се, сладурче. Прекрасна сутрин е. – Джеймс Мейбъри не искаше да се върне в пристанището, без да е закачил нещо на въдицата си – не и след като се беше ръсил хиляда долара за лодката.
   – Първият ден от медения ни месец и виж какво се случи! Не е ли ужасно?

   Джеймс Мейбъри погледна под капака на кутията за риба.

   – Ти непрекъснато гледаш „От местопрестъплението”. Това тук е същата работа.

   Жена му направи гримаса, но не обърна поглед. Тя отбеляза, че крайникът не изглежда истински.

   – Истински е – каза Джеймс Мейбъри, сякаш се извиняваше. – Само помириши. – От изкуствена ръка не би излязла интересна история.

   Докато истинската ръка беше чисто злато, много пляскане на длани с всичките си приятели в Мадисън. Хванал си какво? Не може да бъде, братко!

   Луиза Мейбъри беше вперила поглед в крайника.

   – Какво ли се е случило? – попита тя.

   – Тигрова акула – отговори делово мъжът ѝ.

   – Това на ръката венчален пръстен ли е? Каква тъжна история.

   – Да ловим риба – извика помощник-капитана. – Кой е на ред?...

Преводач Неза Михайлова

Издателство Екслибрис

Лошата маймуна в Pimodo

Томи Грийнуолд >> Наръчник на Чарли Джо Джаксън как да не четеш

Ако аз не мога, и ти не можеш

   Името ми е Чарли Джо Джаксън и мразя да чета. А ако четеш тази книга, значи и ти мразиш да четеш. Всъщност, правиш всичко възможно за да избегнеш четенето, а фактът, че държиш книга в ръката си в момента е малко шокиращ.

Чарли Джо Джаксън вероятно е момчето, което чете с най-голяма неохота на света. До момента е успял да не прочете нито една книга от корица до корица. Вече е в прогимназията обаче и избягването на четенето не е толкова лесно, колкото преди. А когато приятелят му Тими Макгибни решава, че е уморен да го прикрива, Чарли Джо трябва да прибегне до отчаяни мерки, за да запази идеалния си рекорд по нечетене непокътнат.

Илюстрации Дж. П. Кувърт

Издателство Студио Артлайн

Наръчник на Чарли Джо Джаксън как да не четеш в Pimodo

Джовани Бокачо >> Декамерон

Сто новели, разказани в течение на десет дни от седем дами и трима млади мъже

   Придуман от Джаното ди Чивини, евреинът Авраам отива в римския двор и като вижда покварата ма църковните служители, връща се в Париж и става християнин.

   Докато Панфило разказвал, дамите от време на време прихвали да се смеят, а после похвалили новелата. Те го изслушали внимателно, а като свършил, кралицата – следвайки установения вече ред за развлечение – подканила Неифила, която седяла до Панфило, да разкаже друга новела. Неифила – тя била колкото благонравна, толкова и красива – отвърнала весело, че ще стори това на драго сърце и почнала така:
   – С разказа си Панфило ни показа, че Бог ни дарява със своето милосърдие въпреки нашите грешки, когато те се дължат на независещи от нас причини. Аз пък с моя разказ искам да ви покажа как Божието милосърдие, понасяйки търпеливо недостатъците на ония, които, вместо да засвидетелствуват с думи и дела, че наистина го заслужават, вършат обратното, ни доказва своята непогрешима истинност, за да можем ние с още по-голяма твърдост да следваме онова, в което вярваме.
   Чувала съм, любезни дами, да казват, че някога в Париж живял един богат търговец, много добър човек, на име Джаното ди Чивини, който въртял оживена търговия с платове; той имал голямо приятелство с някакъв много богат евреин на име Авраам, също търговец и много честен и прям човек. И понеже знаел неговата честност и откровеност, Джаното почнал да се измъчва, загдето душата на този толкова добродетелен, мъдър и добър човек щяла да бъде осъдена на вечни мъки, защото той не принадлежал на вярата Христова. Затова Джаното почнал да го увещава най-приятелски да се отрече от заблудите на юдейската вяра и да се обърне към истинската, християнската, която, както самият Авраам би могъл да се увери, бидейки свята и съвършена, непрекъснато преуспява и укрепва, докато, на против – а в това той също можел да се убеди, – неговата вяра запада все повече и е осъдена да изчезне.
   Евреинът отвръщал, че не познава по-свята и по-права вяра от юдейската, че той се е родил с тази вяра, с нея има намерение да живее и умре и нищо не е в състояние да го накара да се отрече. Но Джаното не се отчаял и след известно време почнал отново да увещава Авраама, доказвайки му убедително, както само търговците умеят, защо нашата вяра е по-добра от юдейската; и въпреки че евреинът познавал много издълбоко юдейските закони, кой знае защо – дали заради голямото си приятелство с Джаното, или защото така му подействали думите, които светият дух вложил в устата на този обикновен човек, – почнал да харесва все повече доводите на Джаното, макар и да продължавал да държи на своето и да не се отказва от вярата си.
   Колкото повече упорствувал, толкова повече и Джаното се стараел да го убеди; накрая, сломен от неговата настойчивост, евреинът рекъл: „Добре де, Джаното, ти искаш да стана християнин. Съгласен съм, само че най-напред искам да отида до Рим, та да видя оногова, за когото ти казваш, че бил наместник на Бога на земята; да видя нравите му, да видя как живее той, а така също и неговите братя – кардиналите. И ако животът им е такъв, че заедно с твоите слова ме убеди в преимуществото на твоята вяра над моята – както ти се опита да ми докажеш, – то аз ще сторя каквото ти обещах; ако ли не, ще си остана евреин.“
   Като чул това, Джаното се натъжил много и си рекъл: „Уви! Трудът ми ще отиде напразно, а аз си мислех обратното: бях си въобразил, че съм успял да го придумам. Рече ли да отиде в римския двор, щом види порочния и нечестив живот на божиите служители, той не само няма да пожелае от евреин да стане християнин, ами и да беше се покръстил, сигурно щеше да се възвърне пак към юдейската вяра.“ После се обърнал към Авраама и казал: „Защо, о друже мой, ще се трепеш и ще харчиш толкова пари, за да ходиш чак до Рим? Да не говорим за това, че за богат човек като тебе всяко пътешествие, по суша или по вода, е изпълнено с опасности. Нима мислиш, че тук няма да намериш човек, който да те покръсти? Ако ли пък все още изпитваш съмнения относно вярата, която аз ти соча, къде, ако не тук, ще намериш по-учени и мъдри люде, които да ти обяснят каквото пожелаеш или каквото попиташ? Ето защо аз мисля, че твоето пътешествие е излишно. Повярвай ми, там духовниците са същите, каквито са и тук, та дори и по-добри, защото са по-близо до върховния пастир. Затова аз те съветвам да отложиш това тежко пътуване за друг път, когато решиш да отидеш на поклонение; тогава може и аз да те съпроводя.“
   Но евреинът отвърнал: „Добре, Джаното. Вярвам, че всичко, което казваш, е истина. Ала ще ти повторя кратко и ясно: решил съм – ако ти искаш да сторя онова, за което толкова ме увещава – да отида там. Иначе нищо няма да направя.“ Като се убедил в непреклонността на Авраама, Джаното казал: „Върви и Бог да ти помага!“ и в същото време си помислил, че ако приятелят му види римския двор, никога няма да стане християнин. После се успокоил, защото и без това нищо повече не можел да направи.
   Евреинът възседнал коня си и тръгнал бързо към римския двор. Като стигнал, неговите едноверци-евреи го приели с почест; той останал в Рим, без да казва никому за какво е дошъл, и започнал да наблюдава най-внимателно живота на папата, кардиналите, на другите прелати и останалите придворни. От това, което можал да види сам – а той бил твърде наблюдателен, – и от това, което узнал от другите, Авраам заключил, че всички божии служители – от най-големия до най-малкия – грешат по най-безчестен начин, отдавайки се на сладострастие без угризения и срам, и то не само в естествения му вид, а и в содомия, поради което куртизанките и младите момчета имали голямо влияние и били не малка сила за ходатайства.
   Освен това всички тия люде били и лакоми, и големи пияници, прилични по-скоро на скотове, отдали се не само на сладострастие, а най-вече на чревоугодничество. След като ги опознал още по:отблизо, той се уверил, че всички те са и скъперници, и сребролюбци; продавали и купували човешка кръв, дори и християнска, същото вършели и с божите работи, били те тайнства, дарове или църковни длъжности. С тия неща тук се търгувало повече, отколкото в Париж с платове и с каквото и да било друго, пък и посредниците били много повече. Явната симония те наричали „застъпничество“, а лакомията си прикривали с думата „подкрепяне“, сякаш бог не е в състояние да проумее – не искам да кажа значението на думите, а намеренията на извратените души, сякаш могат да измамят и него – както правят с обикновените смъртни, – назовавайки нещата с други имена. Всичко това, а и много друго, което се налага да премълчим, никак не се харесало на евреина – човек скромен и умерен. Затова, като решил, че се е нагледал достатъчно, намислил да се прибере в Париж, което и сторил.
   Щом научил, че Авраам се е върнал, Джаното веднага отишъл при него, без ни най-малко да се надява, че той може да е решил да стане християнин. Срещата между двамата била много радостна. След като евреинът си починал няколко дни, Джаното го запитал какво впечатление са му направили и светият отец, и кардиналите, и останалите придворни.
   Евреинът отвърнал веднага: „Много лошо, да ги порази бог! Казвам ти това, защото, ако не съм се излъгал, там у нито един духовник не можах да видя ни святост, ни благочестие, ни добри дела, нито пример за подражание или каквото и да било друго; видях само порочност, скъперничество и алчност, измамничество, завист и горделивост; много такива и още по-лоши пороци (ако може изобщо да има по-лоши) видях да са на почит у всички и този град ми се стори ковачница по-скоро на дяволски, отколкото на Божи начинания. Доколкото можах да разбера, струва ми се, че вашият пастир, а заедно с него и всички останали най-старателно, най-ревностно всячески гледат да превърнат на пух и прах и да заличат от тоя свят християнската религия, вместо да бъдат нейна основа и опора, каквито би трябвало да са. И понеже виждам, че онова, към което те се стремят, не става, а, напротив, вашата религия се разпространява все повече и печели все повече блясък и слава, става ми ясно, че тя е по-свята и права, отколкото която и да е друга религия, и затова нейна опора и основа е светият дух. Именно заради това аз, който по-рано се противопоставях така твърдо и упорито на увещанията ти и не исках да стана християнин, сега ти заявявам най-откровено, че нищо не може да ме спре да приема християнската вяра. И така, хайде да вървим в църквата; там, според обичая на вашата света вяра, ти ще ме покръстиш.“
   Джаното, който очаквал работите да се развият съвсем иначе, като чул тия думи, се зарадвал безкрайно много. Той завел приятеля си в църквата „Парижката света Богородица“ и помолил свещениците да покръстят Авраама.
   Те изслушали молбата му и тозчас я изпълнили. Джаното поел приятеля си от свещения купел и го кръстил Джовани; после заръчал на разни образовани люде да го запознаят най-подробно с нашата вяра; приятелят му скоро изучил всичко както трябва и станал добър и достоен християнин и водел свят живот. Новела II

Превод от италиански Никола Иванов

Превод на стиховете Драгомир Петров

Художник Петър Станимиров

Издателство Изток-Запад

Декамерон в Pimodo

Алеко Константинов >> Фейлетони

Вий пишете каквото ви диктува фалшивото положение, аз ще пиша каквото ми диктува съвестта, па сетне ще видим на коя страна ще бъде общественото мнение. АК

   Честита Нова година

   Веселих се и аз заедно с другите, изпратих Старата, посрещнах Новата година и най сетне, кажи-речи къде съмване, прибрах се в килията си с няколко лева в жилетката. Под тежестта на благопожеланията и на обилните възлияния заспах моментално. Едва ли три часа съм спал, когато едно силно почукване на вратата ме събуди. отворих си очите. Времето прекрасно, като че пролетна сутрин. На вратата пак: чук, чук, чук!
   – Кой там – попитах с не съвсем мелодичен глас.
   Дръжката на вратата скръцна и една фигура в униформа подаде плахо главата си: „Честита Нова година!“
   – Благодаря. Какво има?
   – Нищо – отговаря благопожелателят и без церемонии влиза в стаята, пристъпва до леглото ми и подава една карта, върху която прочетох думите: „Честита Нова година. – От раздавача на простата кореспонденция еди-кой си.“
   – Я ми подайте жилетката оттам – казах аз с достойнство, но свят ми се зави веднага.
   Раздавачът хвана жилетката ми от долния край и всичкото ми богатство се изтърси на земята. Той се наведе и прибра монетите.
   – Колко има там?
   – Три лева и 25 стотинки.
   – Вземи двата лева и другите остави на масата – казах аз важно, но сам си зная какво усилие ми струваше този тон.
   – Сбогом. Със здраве.
   Ами сега? Всичко на всичко ми остават един лев и 25 стотинки. Па като ще се проточат сега: „на препоръчаната кореспонденция“, „на телеграмите“, разни разсилни, коминари, дечурлига. Да не им дадеш бакшиш, ще си помислят, че си скъперник; да им кажеш, че нямаш пари – няма да ти повярват: как е възможно такъв важен господин да няма пари. А пък трябва да се заварди и престижът... Noblesse oblige!... Боже мой, какво фалшиво възпитание! Какво жалко тщестлавие...
   – Чук, чук, чук!
   – Кой е там? – питам аз с гласа на заварен престъпник.
   – Аз съм господине – обажда се някой зад вратата и влиза раздавачът на телеграмите, един прегънат от старини бедняк.
   Бедняк! Чунким аз съм претрупан с богатства!
   – Честита Нова година!
   – Благодаря. Я виж там на масата, има ли пари – казвам аз с глупаво престорен глас, като че не зная за печалния остатък от един лев и 25 стотинки.
   – Има само един лев и гологани.
   А-ха! Само! Значи ще бъде недоволен от един лев.
   – Е, че кой ще става сега. Вземи лева, аз сетне, друг път... – казах аз сконфузен от дъртата лъжа. „Кой ще става сега!“ Чунким като стана, че злато ще нарина. Фалшиво, глупаво, ама на, иди изкоренявай следите на изкълченото възпитание.
   Старикът излезе. Аз се предадох на философски размишления. Винаги, като остана без пари, аз се предавам на философски размишления и тогава най-много се усилва желанието ми да ощастливя България и ако е възможно, цялото човечество.
   – Чук, чук, чук!
   Ами сега! 25 стотинки! Аз се престорих на заспал и (срам не срам, ще ви призная, за да накажа сам себе си за своята фалшивост) почнах да хъркам... Ребята! Да бяхте чули как хърках! Хърр... мърр... Че като ме загъделичка нещо по гърлото, че като се изкикотих, ама как!... Запуших аз устата си с възглавницата, ама късно беше вече...
   – Чук, чук, чук! – и с чукането заедно скръцна вратата и няколко деца със суровакници нахълтаха в стаята ми... В този същия миг отварят се другите врата и слугата ми носи чай и „Честита Нова година!...“
   Аз кипнах. (Я съм кипнал, я кой знае, ама какво ще правиш... Nobles oblige!...)
   – Какво се врете тука бе!... Защо пущаш тия хлапета в стаята ми?
   – Аз рекох чай...
   – Чай! Какъв чай? Кой ти е поръчал чай? Нали знаеш, че спя още!
   – Аз чух, че се изсмяхте и помислих, че...
   – Мислиш ти! Ти нищо не мислиш! Днес ли намери да ме сърдиш? – Ами вие какво търсите тука – извиках на стреснатите дечурлига. – Хайде вън! Защо ме будите без време...
   Без време! Часът беше единадесет. Слава богу! Тази тактика излезе сполучлива. Децата избягаха и слугата изчезна с извинения, че ме е събудил.
   Да остана повече в стаята си беше немислимо, затова рискувах да се подвъргна на нови неловкости и да измислям нови фалшивости за... съхранение на престижа...
   Облякох се, взех останалите 25 стотинки и право в кафенето. Не успях да седна , току един от служителите се наведе над ухото ми:
   – Какво обичате да вземете?
   Чак сега я опръскахме! Кой ме караше да влизам в кафенето? Съвсем ми излезе от ум тая пуста Нова година.
   – Благодаря, нищо не искам.
   – Едно кафе, един чай, един ликьор – нарежда келнерът съблазнително.
   – Не, благодаря.
   Оттегли се служителят. (Ох-х! Слава богу)... и след една минута ми поднесе една паничка, вътре картичка с „Честита Нова година. От келнерите на кафене България!“ Благодарим! Аз почнах уж разсеяно да напипвам един след друг всичките си джобове, дано, рекох, се е завряло негде някое левче... Няма! Хеле, за мое щастие, зададе се една компания приятели, насядаха около моята маса и един от тях, новопроизведен майор, почна да черпи за производството. Нейсе! В гюрултията, с приятелите заедно изкачих се от кафенето, ама като излизах струваше ми се, че някой върви след мене и иска да ме хване за палтото. Едва-що излязохме на улицата, един пощальон ми подава писмо със закъсняла дата; види се, нарочно е забавено, за да ми се поднесе с „Честита Нова година“. Казах на пощальона, че приемам поздравления не на улицата, а дома си, и се отървах лесно и както виждате, с благовиден предлог...
   Отворих писмото... Я ми кажете вие, обикновени смъртни, получавали ли сте някой път такива писма, като следующето:

   Многоуважаеми г-н А. Константинов,
   Това скромно писмо е от уважающия и почитающия Ви Ваш любим Ганю Сомов, върху плещите на когото въздигнахте тъй талантливо създадения от вас герой Бай Ганю Балкански, славата на когото, заедно с неговата и Вашата, се прочу, прослави и прогърмя по всички градове, паланки, колиби, мандри, воденици и въобще навсякъде. Между това истинският, живият Бай Ганю Балкански сега засега се намира в твърде окаяно материално състояние и се свива от сиромашия и немотия тогава, когато се разправя и весело приказва за неговите нескончаеми дълги пътешествия заедно с препасаното на кръста розово масло, по Америка и из Европа, и за още по-нескончаемите смехории, които той произвожда в разказите Ви. Авторите обичат героите си, особено пък ако те са живи. Следователно, аз ще се надея, уважаеми г-н Константинов, въз основа на тази обич, че Вий няма да изпуснете случая срещу наступающите Рождествени празници да се смислите за живия Ваш Бай Ганю, чист православен християнин, и да го подарите с нещо, изпратено например с един пощенски бон, с което, след като си види масрафа за Коледа, да може заедно с другите почитатели на създадения от Вас Бай Ганю да пие за славата и величието на автора му. Амин!
   Прочее, ще се надея на милосърдието Ви. Адресът ми е Ганю Сомов, Казанлък.

   Казанлък, 9. XII. 94 г.

Ганю Сомов.

   (Подписът "Ганю Сомов" беше написан с едва разчленяеми йероглифи, а писмото чисто с друга ръка.)

   Прочетох това писмо и ми домъчня. Съжалих господина Сомова, но не бях в състояние да му помогна. Кое ли даскалче, кое ли чиновниче се е подиграло с него. Аз на негово място би хванал туй чиновниче или туй даскалче за ухото и би му казал: „А бе, кюлхане, защо се подиграваш с фукарията.“
   Господин редакторе, честита Нова година!

София, 2 януари, 1895 г.

Алеко Константинов

Издателство Слово

Алеко Константинов. Фейлетони в Pimodo

Алек Попов >> Черната кутия: ниско прелитащи кучета

Седем години по-късно – преосмислено

Това не е просто ново преработено издание, а опит за цялостно преосмисляне на сюжета, героите и темата на романа. Седем години след първото издание в България писателят продължава да търси ключа към тази тайнствена история, която владее въображението му и буквално я пренаписва. Абсурдна, смешна и драматична – от първата до последната страница, – новата преработена версия на романа вероятно ще остане в историята като един от най-интересните експерименти в българската литература.

Издателство Сиела

Черната кутия: ниско прелитащи кучета в Pimodo

Джейн Остин >> Абатството Нортангър

Калейдоскоп от живота на английската аристокрация

   Никой, видял Катрин Морланд като дете, не би предположил, че е родена да стане литературна героиня. И житейските обстоятелства, и характера на родителите ѝ, и собственият ѝ външен вид и нрав бяха против нея. Баща ѝ беше свещеник, но не невзрачен и беден, а много достоен човек, нищо че името му бе Ричард. Отгоре на всичко, на младини не беше красавец. Имуществото му му даваше относителна независимост, а и получаваше добри доходи от две свещенически длъжности. Този добър човек не проявяваше никаква склонност да държи дъщерите си под ключ. Майката бе жена с практичен дух, здрав разум и благ нрав, и което е по-забележително, със силна физика. Имаше трима сина, по-големи от Катрин, и вместо да умре при раждането на дъщеря си – както всеки би очаквал – продължи да се радва на живота, да се сдобие с още шест деца, да ги гледа как растат и да се радва на отлично здраве. За едно семейство с десет деца винаги казват, че е прекрасно, впечатлени от броя на главите, ръцете и краката. Като че ли това бе единственото основание, посоченото прилагателно да се използва за семейство Морланд, защото всички те бяха направо възгрозни. В продължение на много години от живота си и Катрин не беше по-хубава от останалите. Имаше слаба и ъгловата фигура, жълтеникава безкръвна кожа, тъмна права косица и остри черти. За външния ѝ вид – толкова, но и умът ѝ също нямаше остротата на ума, характерен за една героиня на роман. Катрин обичаше всички момчешки игри и предпочиташе крикета не само пред куклите, но и пред по-възвишените детски забавления като отглеждане на съселче, хранене на канарче и поливане на розови храсти. Абсолютно нищо не я влечеше към градината и ако някога се случеше да набере цветя, това се дължеше на желанието да стори някоя беля – поне така предполагам, защото винаги предпочиташе да откъсне онези цветя, които ѝ бе забранено да пипа. Такива бяха наклонностите ѝ, а способностите ѝ не отстъпваха по странност. Катрин не бе в състояние да усвои или схване нещо, ако някой не стои до нея, за да я учи. А това не беше лесно, защото тя често се разсейваше и мисълта ѝ летеше в друга посока, затова възприемаше трудно. Цели три месеца майка ѝ я учи да повтаря „Молитвата на просяка“ а, в края на краищата, по-малката ѝ сестра Сали започна да я рецитира по-добре от нея. Катрин невинаги възприемаше трудно – тя научи баснята „Заекът и много му приятели“ по-бързо от всяко друго момиче в Англия. Майка ѝ имаше желание Катрин да учи музика и момичето бе убедено, че това ще му хареса, защото много обичаше да дрънка по клавишите на стария забравен клавесин. Осемгодишна започна да взима уроци, но само след година ѝ дотегна и мисис Морланд, която не държеше да прави дъщерите си изтънчени изпълнителки, ако им липсваха дарба или изпитваха отвращение към дадено изкуство, ѝ позволи да се откаже. Денят, в който освободиха учителя по музика, бе един от най-щастливите в живота на Катрин. Дарбата ѝ да рисува също не беше особено впечатляваща, въпреки че всеки път, когато и попаднеше писмо, адресирано до майка ѝ, с широки полета или друг случаен къс хартия, тя показваше художествените си умения, като изобразяваше все едни и същи къщи, дървета, кокошки и пилета. На четене я учеше баща ѝ, на френски – майка ѝ. По нито един от тези предмети младата дама не би учудила някого с познанията си, защото използваше всяка възможност да се измъкне от уроците. Какъв странен и необясним характер! Въпреки всички признаци на пълна липса на интереси и упоритост, на десетгодишна възраст Катрин нямаше нито лошо сърце, нито непоносим нрав. Рядко проявяваше инат, още по-рядко – свадливост и беше много добра с по-малките, като се изключат единични случаи на тиранично отношение. Въпреки това, често беше шумна и необуздана, мразеше да стои на едно място и да се пази чиста. За нея най-приятното занимание на света беше да се търкаля по тревата на зеления хълм зад къщата.
   Такава бе Катрин на десет години. На петнадесет външността ѝ започна да се оправя. Тя къдреше косите си и мечтаеше за балове, тенът на лицето ѝ се разхубави, закръгленост и розовина смекчиха чертите ѝ, жизнерадост стопли очите ѝ, а фигурата придоби по-голяма завършеност. Детската мърлявост отстъпи място на влечението към хубавите дрехи. Тя стана чисто и с вкус облечено момиче и имаше удоволствието понякога да дочува как баща ѝ и майка ѝ коментират променения ѝ външен вид. „Катрин се превръща в доста добре изглеждащо момиче, може да се каже, че е почти хубава“. Подобни думи от време на време достигаха до ушите ѝ и звучаха много омайно! Когато едно грозноватичко през първите петнадесет години от живота си девойче сполучи да изглежда почти хубаво, това му носи по-голямо удоволствие, отколкото е в състояние да изпита онази, която е била красавица още в люлката.
   Мисис Морланд беше много добра жена и искаше да види децата си израснали като достойни хора във всяко едно отношение, само че времето ѝ беше толкова плътно запълнено с раждания и учене на по-малките, че големите ѝ дъщери бяха оставени да се оправят както намерят за добре. При подобно отношение, няма защо да се учудваме, че Катрин, която по природа не носеше в себе си нищо възвишено и драматично, на четиринадесетгодишна възраст предпочиташе крикета, бейзбола, ездата и скитането в гората пред книгите, или поне пред онези с поучително съдържание. Иначе тя нямаше абсолютно нищо против четиво, от което не е необходимо да се извлича някакво полезно знание и което има занимателен сюжет, без нравоучителни разсъждения. Между петнадесетата и седемнадесетата си година, обаче, Катрин вече се подготвяше да стане героиня. Четеше всички произведения, които трябва да четат героините, за да обогатят паметта си с нужните цитати – безкрайно полезни и утешителни в превратностите на изпълнения им със събития живот.
   От Поуп тя се научи да порицава онези, които:

   … показват престорена горест.

   От Грей разбра, че:

   Родени в пустош, толкова цветя
   напразно руменеят и ухаят.

   Томпсън ѝ разкри:

   … задача чудна: зряла мъдрост
   в съзнанието детско да градиш.

   А от Шекспир тя доби огромен запас от знания, между които, че:

   Ревнивецът най-празни дивотии цени като библейски аргументи.

   А

   … и бръмбарчето, под крака ни, чувства телесната си болка силно, както когато мре гигант

   Влюбената млада жена пък винаги изглежда така:

   … и сякаш християнско
   търпение, изсечено на надгробен камък,
   седеше тя, усмихната в скръбта си.

   Да, Катрин се бе усъвършенствала достатъчно, а и в много други области бе напреднала изключително много. Вярно, че не можеше да пише сонети, но имаше воля да ги чете. Ясно беше, че няма никаква вероятност да хвърли в екстаз всички гости, като им изпълни на пианото композирана от самата нея прелюдия, но пък можеше да слуша как другите свирят, почти без да се отегчава. Най-слабото ѝ място бе неумението да борави с молива – Катрин до такава степен нямаше понятие от рисуване, че не би могла да опита дори да скицира профила на своя любим, та, както се полага, той да я изненада в това ѝ занимание. В това отношение тя отчайващо не успяваше да мери ръст с истинските героини. Засега не осъзнаваше собствената си непълноценност, защото нямаше любим, чийто портрет да поиска да нарисува. Катрин бе достигнала седемнадесет годишна възраст, без да срещне нито един симпатичен младеж, който да събуди нейните чувства, без да разпали у никого истинска страст и дори без да предизвика нечие възхищение, което да не е все пак прекалено умерено и преходно. Това наистина бе твърде странно. По правило, обаче, странните неща могат да се обяснят, ако справедливо се потърси причината им. В околността нямаше нито един лорд – къде ти, нямаше дори баронет. Сред познатите им не се намираше дори и едно семейство, отгледало и дало средства за препитание на случайно подхвърлено пред вратата им момченце, нямаше дори един млад мъж с неизвестен произход. Баща ѝ нямаше храненик, а най-богатият земевладелец в енорията беше бездетен.
   Когато, обаче, една млада дама е създадена да бъде героиня, дори четиридесет скучни семейства, живеещи наоколо, не могат да ѝ попречат. Нещо непременно ще се случи и ще изпречи героя на пътя ѝ. И то се случи.
   На мистър Алън, собственик на по-голямата част от имотите около Фулъртън, селото в Уилтшър, където живееха семейство Морланд, бяха препоръчали да отиде в Бат, за да лекува подаграта си. Съпругата му, добродушна жена, която много обичаше мисис Морланд и вероятно съзнаваше, че ако приключенията не идват при една млада дама в собственото ѝ село, тя трябва да ги търси навън, покани Катрин да замине с тях. Мистър и мисис Морланд преливаха от съгласие, а Катрин – от щастие...

(Откъсът е по превода на Надежда Караджова)

Издателство Мърлин Пъбликейшън

Абатството Нортангър в Pimodo

Уди Алън >> Пълна анархия

Човекът е единственото същество, което прибягва до услугите на сервитьор. УА

   Откриването на неизвестно произведение на голям мислител винаги причинява брожение сред интелектуалната общност и кара академиците да започнат да го оглеждат обстойно като под микроскоп. При последното си пътуване до Хайделберг ми се случи да попадна именно на подобно съкровище. Кой би си помислил, че Фридрих Ницше е написал „Книга за диетично хранене?“ Разбира се, първоначално автентичността ѝ оспорваха разни заклети скептици, ала мнозинството от онези, които проучиха по-обстойно произведението, единодушно обявиха, че никой друг западен мислител не е установявал толкова много общи точки между възгледите на Платон и на Притикин. По-долу привеждам резюме на същината му с леки намеси от моя страна.

   Мазнината сама по себе си е вещество, или по-скоро – есенцията на веществото, а в краен случай – вариант на тази есенция. Големият проблем възниква, когато тя започне да се натрупва около талията ви. Зенон от предшествениците на Сократ поддържа тезата, че теглото е илюзорно и че независимо колко яде човек, винаги ще бъде два пъти по-слаб от човек, който никога не прави лицеви опори. Стремежът към идеално тяло винаги е бил характерен за елините и се знае, че в една от недостигналите до наши дни пиеси на Есхил Клитемнестра нарушава клетвата си да не похапва под път и над път, а после пролива горчиви сълзи за това, че вече не се побира в хитона си.

   На Аристотел му хрумва да постави проблема с телесното тегло в научни рамки и в един от по-ранните фрагменти на своята „Етика“ той установява правилото, че обиколката на всеки човек се равнява на дължината на колана му, умножена по числото пи. Това положение на нещата е останало до Средните векове, когато Тома Авински превежда от латински множество рецепти за всякакви кулинарни изкушения, което дава тласък за отварянето на първите барове за стриди въпреки негодуванието на църквата, която по онова време все още смятала чревоугодничеството за смъртен грях. Всъщност по каноните на онова време сандвичите въплъщавали върха на разпътството. Затова папата препоръчвал хората да не посягат към тях поне до началото на Реформацията. Религиозната живопис през четиринайсети век изобилства от образи на прокълнати и осъдени на мъки адови дебелаци, които в пъкъла се гърчат пред панички с кисело мляко или зелена салатка. Като особено жестоки и изобретателни в това отношение се проявяват испанците и ако хванели някой нещастник да се тъпче безразборно, той рискувал да си има сериозни недоразумения с Инквизицията.

   Нито един философ не успява да разреши проблема с разнобоя между чувството за грях и вина, от една страна, и телесното тегло, от друга, докато Декарт не поставя разграничение между духа и тялото, с което дава възможност на тялото да се тъпче с каквото му попадне, докато духът си казва: „Какво ли общо имам аз с това?“ Големият въпрос на философията си остава следният: ако животът е безсмислен, тогава как въобще може да бъде вкаран в научни рамки? Пръв Лайбниц лансира тезата, че тлъстината се състои от монади. Той се подлагал на какви ли не диети и упражнения, но никога не се отървал от монадите си, поне не и от онези, които се били натрупали по бедрата му. Що се отнася до Спиноза, той се хранел оскъдно, защото вярвал, че Господ е във всяко нещо и при това положение как можел да сложи спокойно горчица в хотдога си и да го заръфа, след като знаел, че в него е частица от Всевишния?

   Има ли взаимовръзка между здравословния хранителен режим и творческия гений? Достатъчно е да погледнем какво е нагъвал композиторът Ричард Вагнер – печени пилета, пържени картофи, топено сирене и по някоя и друга пица. И колкото по-лаком бил, толкова по-наситена ставала музиката му. Съпругата му Козима също си я е бивало по отношение на яденето, но поне е правела джогинг ежедневно. В една сцена от „Пръстена на нибелунгите“ Зигфрид сяда на трапезата на рейнските девици и по героичен начин поглъща цял вол, двайсет пилета и седем-осем пити кашкавал и ги полива с петнайсет бъчонки бира. Да, но ако някой от нас се опита да направи поне приблизително същото, как ще плати сметката, а? Поради тази причина, а и поради стремежа да удължим поне с малко земния си път ние се храним далеч по-скромно. Дори когато след леката вечеря с нискокалорична салата изведнъж ни се отвори апетит за нещо по-съществено, пак нямаме шанс да преядем, защото кухните на повечето ресторанти, кой знае защо, приключват работа в десет.

   За Шопенхауер екзистенциалната катастрофа се състои не толкова в яденето, колкото в дъвченето. Той се обявява против безцелното похапване на фъстъци или чипс, докато се занимавате с друга дейност. Това води, твърди той, до лошо храносмилане, а и до посипване на трохи къде ли не като воля и проявление. Кант подхвърля тезата, че ако всички ядем едно и също, ще бъдем в унисон със световния морален императив. В този дух един мой познат, който, като е някъде на гости и го попитат какво иска да яде, неизменно отговаря: „Онова, от което има най-много“. „Поръчвай така, сякаш поръчваш за всички хора по света“, съветва Кант. Добре, но ако съседът по трапеза не обича гуакамоле? Така или иначе, няма морални или неморални храни, като изключим, разбира се, рохко сварените яйца!

* * *

   Нека обобщим: като оставим настрана ценностните гастрономически приноси на книгите „Отвъд доброто и злото“ и „Волята за власт“, трябва да признаем, че пръв насища хранителните остатъци с разностранни политически внушения Хегел. Особена роля в това отношение играе тезата му за абсорбцията на отрицанието – поглъщай онова, което отричаш. Някои кулинарни препоръки на Спиноза може да бъдат използвани и от атеисти, и от агностици, докато една малко известна рецепта на Хобс за печени ребърца си остава интелектуален ребус поради наличието на голяма доза релативизъм у нея. Основното в „Книга за диетичното хранене” на Ницше е заключението му, че човек е това, което яде. Явно е заимстването от източната философия, което въобще не може да се каже за „Трактат за скорбялата“ на Кант, който се движи строго в руслото на западната мисъл. 

   Закуска

   Портокалов сок

   2 резенчета бекон

   Шепа печени миди

   Тост

   Билков чай 

   Тук с бекона и мидите Ницше явно прави умишлен интелектуален реверанс към не-вегетарианците, които обикновено при самата мисъл да погълнат нещо, несъдържащо белтъчини, изпадат в когнитивен шок и метафизична тревожност. А най-вече след обявяването на смъртта на Бог те са вече готови да ядат всичко, дори и крила от биволи.

   Обяд

   Чиния спагети с домати и босилек

   Бял хляб

   Картофено пюре

   Торта

   Волевите хора винаги се стремят към силни храни с много подправки и тежки сосове, докато слабоволевите се залъгват с разни кълнове и зеленяци, убедени, че страданията им ще бъдат възнаградени в отвъдния живот, където лъчезарни ангели ще ги замерват с пържоли още от райските двери. Ала по този начин те придават неоправдано аксиоматичен характер на една слабо вероятна хипотеза.

   Вечеря

   Стек или наденици

   Мусака

   Стриди

   Торта гараш или парфе, а може и двете

   Това е вече храната на въжделения от Ницше Свръхчовек. Нека онези, които живеят непрекъснато загрижени за нивото на холестерола в кръвта си, да продължават да пасат растителностите, препоръчвани им от диетолога или от пастора. Затова пък Свръхчовекът знае, че силното месо, за препоръчване по-тлъстичко – било то готвено, печено, или пържено, и за десерт многоетажна сметанова торта са храната, която и самият Дионисий би ял, ако не страдаше от рефлукс... Тъй ядеше Заратустра

Преводачи Г. Шарабов, Т. Михайлов, Б. Дамянов

Издателство Труд

Пълна анархия в Pimodo