Едното е нашата жестока и бъзлива потайност, от която идват всички беди на страната ни. Страх ни е не само открито да говорим и пишем и с приятели да споделяме какво мислим и кое как е наистина, но и на хартията не смеем да се доверим, защото секирата продължава да виси над всеки наш врат, току-виж се стоварила. Още колко ще трае тая потайност – кой да предскаже, а дотогава може мнозина от нас да бъдат посечени и да се затрие заедно с нас неизреченото.
Второто обстоятелство е, че от две години насам примката е нахлузена на врата ми, но не е затегната, а напролет искам да си подръпна малко главата. Примката ли ще се скъса, гръклянът ми ли ще се приклещи – точно не може да се предвиди. Александър Солженицин
Не е за чудене, когато революционерите стават конспиратори. За чудене е, когато писател изпадне дотам.
На писателите, които милеят за правдата, животът им никога не е бил, не е (и няма да бъде) лек; едного съсипвали я клевета, втори – с дуел, трети – с разнебитване на семейния му живот, четвърти – с разоряване или с безизходна мизерия от младини до старини, други – с лудница, още някого – със затвор. А при пълно благополучие, като при Лев Толстой, още по-зле – твоята собствена съвест ще ти изподере гърдите отвътре.
Но все пак: да се завираш в миша дупка и да те е грижа не как да се прочуеш, ами как, не дай си, Боже, да не се прочуеш – тази писателска участ си е само нашенска, чисто руска, чисто руско-съветска! Сега е установено, че през последната част от живота си Радишчев е писал нещо важно и дълбоко и предвидливо го е укривал: толкова дълбоко, че и днес не можем да го издирим и прочетем. И Пушкин остроумно е зашифровал 10-а глава на „Онегин“, това всеки го знае. По-малко хора знаят колко дълго се е занимавал с тайнопис Чаадаев: той скътвал ръкописа си на отделни листчета в различни книги от голямата си библиотека. За лубянски обиск това, разбира се, не е криене, колкото и да са книгите, все ще се съберат достатъчно сътрудници, така че всяка книга да се хване за кранчетата на кориците и да се раздруса хубавичко (недейте кри в книги, приятели!). Но царските жандарми кой знае къде зяпали: умрял Чаадаев, а библиотеката му се запазила до революциите и разпилените, незнайни листове кротували в нея. През 20-те години те били открити, издирени, изучени, а през 30-те най-сетне и подготвени за печат от Д. С. Шаховской – но тъкмо тогава Шаховской го прибрали (не го пуснали до края на живота му), а Чаадаевите ръкописи до ден днешен тайно се пазят в Пушкиновия дом; не разрешават отпечатването им заради... тяхната реакционност! Така Чаадаев поставил рекорда – вече 110 години след смъртта му – в премълчаването на руски писател. Кой знае какво ли е написал?!
А после времената станали къде по-либерални и руските писатели вече не пишели за чекмеджето, а печатали както си щат (и само критиците и публицистите подбирали Езопови изрази, а скоро вече зарязали и тях). И толкова свободно пишели те и тъй свободно изрисували цялата сграда на държавата, че тъкмо в руската литература израснали всички ония млади, които намразили царя и жандармите, наумили си да направят революция – и я направили.
Но щом прекрачила прага на породените от самата нея революции, литературата се сепнала, че се била озовала не в бляскавите звездни висини, а под наклонен таван и между сближени, все по-стесняващи се стени. Много бързо разбрали съветските писатели, че не всяка книга може да мине. И след още десетина години разбрали, че хонорар за книгата могат да станат решетката и бодливият тел. И писателите май взели да крият написаното, макар и с някаква надеждица, че един ден ще видят книгите си отпечатани.
Преди да ме арестуват, много от тия неща не ми бяха ясни. Неосъзнато ме влечеше литературата, без да си давам сметка за какво ми е това и за какво съм аз на литературата. Тормозеше ме само едно – мъчнотията да се открият свежи теми за разкази. Дострашава ме, като си помисля що за писател щях да стана (а щях да стана), ако не бяха ме прибрали.
Но след арестуването ми, като прекарах една-две години в затворите и лагерите, вече изнемогвайки от купищата теми, осъзнах, както че дишам, проумях като нещо неоспоримо, като всичко, дето го виждат очите ми, че никой не само няма да ме печата, но и че един-едничък ред може да ми струва главата. И без съмнение, без раздвояване си поех орисията да пиша само за да не се забрави всичко това, за да стане известно един ден на потомците. А приживе изобщо не бива да си мисля, да мечтая, че ще ме публикуват.
Преодолях суетната мечта. И срещу това получих само увереността, че трудът ми няма да отиде нахалост, че главите, срещу които е насочен – ще ги уцели, и че за когото го провеждам на невидими струи – ще го възприеме. С доживотното мълчание се примирих като с доживотната невъзможност да освободя нозете си от земната тежест. И произведение след произведение, привършвайки ги ту в лагера, ту като интерниран, ту вече реабилитиран, отначало стихотворения, после пиеси, после и проза, само за едно ме беше грижа: как да ги овардя в тайна, а с тях и себе си...
Второто обстоятелство е, че от две години насам примката е нахлузена на врата ми, но не е затегната, а напролет искам да си подръпна малко главата. Примката ли ще се скъса, гръклянът ми ли ще се приклещи – точно не може да се предвиди. Александър Солженицин
На писателите, които милеят за правдата, животът им никога не е бил, не е (и няма да бъде) лек; едного съсипвали я клевета, втори – с дуел, трети – с разнебитване на семейния му живот, четвърти – с разоряване или с безизходна мизерия от младини до старини, други – с лудница, още някого – със затвор. А при пълно благополучие, като при Лев Толстой, още по-зле – твоята собствена съвест ще ти изподере гърдите отвътре.
Но все пак: да се завираш в миша дупка и да те е грижа не как да се прочуеш, ами как, не дай си, Боже, да не се прочуеш – тази писателска участ си е само нашенска, чисто руска, чисто руско-съветска! Сега е установено, че през последната част от живота си Радишчев е писал нещо важно и дълбоко и предвидливо го е укривал: толкова дълбоко, че и днес не можем да го издирим и прочетем. И Пушкин остроумно е зашифровал 10-а глава на „Онегин“, това всеки го знае. По-малко хора знаят колко дълго се е занимавал с тайнопис Чаадаев: той скътвал ръкописа си на отделни листчета в различни книги от голямата си библиотека. За лубянски обиск това, разбира се, не е криене, колкото и да са книгите, все ще се съберат достатъчно сътрудници, така че всяка книга да се хване за кранчетата на кориците и да се раздруса хубавичко (недейте кри в книги, приятели!). Но царските жандарми кой знае къде зяпали: умрял Чаадаев, а библиотеката му се запазила до революциите и разпилените, незнайни листове кротували в нея. През 20-те години те били открити, издирени, изучени, а през 30-те най-сетне и подготвени за печат от Д. С. Шаховской – но тъкмо тогава Шаховской го прибрали (не го пуснали до края на живота му), а Чаадаевите ръкописи до ден днешен тайно се пазят в Пушкиновия дом; не разрешават отпечатването им заради... тяхната реакционност! Така Чаадаев поставил рекорда – вече 110 години след смъртта му – в премълчаването на руски писател. Кой знае какво ли е написал?!
А после времената станали къде по-либерални и руските писатели вече не пишели за чекмеджето, а печатали както си щат (и само критиците и публицистите подбирали Езопови изрази, а скоро вече зарязали и тях). И толкова свободно пишели те и тъй свободно изрисували цялата сграда на държавата, че тъкмо в руската литература израснали всички ония млади, които намразили царя и жандармите, наумили си да направят революция – и я направили.
Но щом прекрачила прага на породените от самата нея революции, литературата се сепнала, че се била озовала не в бляскавите звездни висини, а под наклонен таван и между сближени, все по-стесняващи се стени. Много бързо разбрали съветските писатели, че не всяка книга може да мине. И след още десетина години разбрали, че хонорар за книгата могат да станат решетката и бодливият тел. И писателите май взели да крият написаното, макар и с някаква надеждица, че един ден ще видят книгите си отпечатани.
Преди да ме арестуват, много от тия неща не ми бяха ясни. Неосъзнато ме влечеше литературата, без да си давам сметка за какво ми е това и за какво съм аз на литературата. Тормозеше ме само едно – мъчнотията да се открият свежи теми за разкази. Дострашава ме, като си помисля що за писател щях да стана (а щях да стана), ако не бяха ме прибрали.
Но след арестуването ми, като прекарах една-две години в затворите и лагерите, вече изнемогвайки от купищата теми, осъзнах, както че дишам, проумях като нещо неоспоримо, като всичко, дето го виждат очите ми, че никой не само няма да ме печата, но и че един-едничък ред може да ми струва главата. И без съмнение, без раздвояване си поех орисията да пиша само за да не се забрави всичко това, за да стане известно един ден на потомците. А приживе изобщо не бива да си мисля, да мечтая, че ще ме публикуват.
Преодолях суетната мечта. И срещу това получих само увереността, че трудът ми няма да отиде нахалост, че главите, срещу които е насочен – ще ги уцели, и че за когото го провеждам на невидими струи – ще го възприеме. С доживотното мълчание се примирих като с доживотната невъзможност да освободя нозете си от земната тежест. И произведение след произведение, привършвайки ги ту в лагера, ту като интерниран, ту вече реабилитиран, отначало стихотворения, после пиеси, после и проза, само за едно ме беше грижа: как да ги овардя в тайна, а с тях и себе си...
Издателство Факел Експрес
Рекло телето дъба да мушка в Хеликон
Рекло телето дъба да мушка в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар