Боян Биолчев >> Летен сняг

Това, което започна Софийският университет, е борбата за установяване на критерия що е ум у нас. Дотук беше да ни се смеят и да ни пръскат с кал с широките гуми на автомобилите си полудостойните хора на България. Боян Биолчев

Летен сняг

В памет на Милан Огнянов

   Бяхме трима приятели.
   Сега жив съм само аз.
   И единствено аз мога да разкажа за тях, тъй като те вече са заедно там, във високото, а аз все още съм тук, долу, където животът е неотложен, понеже само след него смъртта е неотменима.
   Обединяваше ни страстта към отвесната скала.
   Алпинизмът. Тая лудост да усещаш, че висиш на косъм и всеки момент можеш да полетиш надолу.
   Падането в пропаст – адреналин и примирение на алпиниста.
Вечерите – когато си удивен, че си оцелял за следващия риск, сутрините, когато се будиш изненадан, че се будиш.
   Никой от нас не бе подготвен да се прости с живота си, без да падне. Да се отдели от последния си дъх, увиснал неподвижно и безвъзвратно в отвеса.
А това се случи. И на двамата ми приятели.
   Докато аз още дишам в хоризонтала на живот, старателно придържан извън опасност, тъй като с възрастта човек започва истерично да се бои от смъртта и нелепо дълго проточва дните си, претръпнал към безумията и негата на неориентираната младост.
   Руси и Жоро. Жоро и Руси. И накрая аз.
   Белият варовик на планинския връх наподобяваше сняг, навалял през лятото. Двамата в двойка се движеха над нас. Отдолу в двойка катерехме аз и Марта.
   Слезехме ли от скалата, тя и Руси не се разделяха нито за миг. Държаха се за ръка и се гледаха. Но той не се решаваше да направят катераческа двойка. Защото се страхуваше за нея повече, отколкото за себе си. Освен това беше луд и не искаше тя да го забавя в порива към върха.
   Марта беше смела от разсеяност. Макар после винаги да се оказваше, че е забелязала всичко. Пълзяхме по отвеса и Руси и Жоро все повече се отдалечаваха от нас. До мига, когато отгоре долетя дрезгав крясък.
   Чу се тежко чаткане, от което скалата звънко потрепна и край нас с Марта прелетя надолу камък. Беше с големина на човешка глава. Отгоре крещеше Жоро. Под него висеше на въжетата Руси. Неподвижен и отпуснат.
   Исках да тръгнем веднага към него, но долу Марта се впи в скалата, полускрита в една цепнатина. Крещях й да тръгваме, но тя не мърдаше. Дълго и мълчаливо. И чак тогава започна да вие. Сам не можех да се катеря; когато си вързан с някого, си вързан и отдолу нагоре.
В този момент усетих как капки като роса покриват лицето ми. Прокарах ръка по него и я вдигнах към очите си. Беше кръв.
   Тук споменът на всички живи се късаше.
   Просто изпратихме в земята Руси, ковчегът се спускаше в нея и нашият приятел увисна тези последни два метра не на алпинистко, а на грубо конопено въже. После протяжно пихме с Жоро в една кръчма и говорихме за това как той ни е чувал, докато е потъвал бавно в нищото, защото камъкът, съборен от Жоро, бе засегнал сънната му артерия, без да я пререже напълно и краят не идва толкова бързо, колкото човек като Руси заслужава.
   Марта не се появи на погребението. Не се обади и после на никого от нас. Изчезна. Сякаш завинаги.
   Жоро не можеше да се освободи от болката за непоправима вина. Дните ни се влачеха по плитчините, вировете и водовъртежите си, а той, щом се срещнехме, повтаряше едно и също: че никога няма да има прошка за него, че угризенията му са незначителна разплата...
   Аз избягах от алпинизма. Дезертирах от страстта и спомените си и не поглеждах изобщо отвесната скала. А Жоро се устреми напред. Подчини живота си на непрестанен риск. Експедиция след експедиция, покорени за първи път върхове, отчаяни изкачвания без подсигуряване... но смъртта го прескачаше, защото не допускаше човек да изземва универсалната ѝ воля.
   И накрая дойде последната среща. В началото на септември внезапно застудя, небето сиво се сгърчи и в ранния следобед заваля сняг. Снежинките отначало се изпаряваха почти със свистене върху нагорещената земя, но после започнаха да се прикрепват към асфалта, да се притискат една в друга и градът постепенно побеля.
   Минавах покрай черквата до нашето училище, където се роди приятелството ни. Черквата, в градинката на която бягахме от час, градинката, в която усетихме вкуса и горчивината на първата цигара, на първата целувка.
   Няколко здрави мъже стояха по кубетата. Бяха вързани за железните кръстове и усилено човъркаха медното покритие. Един от тях беше с посивели коси. Разгърден и усмихнат. Жоро.
   – Здравей – извика ми той отгоре. – Ако ме изчакаш един час, ще сляза за чашка. Може и за две.
   – Защо стърчиш горе? – попитах аз.
   – Покривът гние. И поканиха за ремонт алпинисти – извика той. – А, естествено, без мене кръстовете не може да се стабилизират...
   – Да бяхте изчакали да се стопи снегът?
   – Започна да вали много, след като се качихме... Да му мисли снегът, ние вече си бяхме тука. Ще ме изчакаш ли?
   Въпросът за пиене е винаги реторичен. Но нишката се прекъсна точно в този миг... думите натежаха като падащ камък в отвеса на живота...
   Той внезапно се присви. И все пак дрезгаво повтори:
   – Ще... ме... изчакаш ли?
   Нямах време нито за замисляне, нито за отговор. Жоро се прегъна още повече, конвулсивно се хвана за кръста, остана вкопчен в него за няколко секунди, после разтвори пръсти и полетя надолу. Увисна край цветните стъкла на прозореца на няколко метра от земята и застина така – сякаш висеше на най-високата скала, която е покорил. Неподвижен, с притворени очи и сянка от усмивка в ъгъла на устните.
   Инфарктът има свое разписание и никога не се интересува къде се намира в този момент човекът.
   Не успяхме да изпием тази чаша, последната чаша.
   На гробищата плачеха двете му деца и жена му. Плачеха приятели и близки. Плачех и аз. От болка и глухо удивление пред неистовия му полет през живота, който го доведе до неговия личен, изстрадан кръст...
   В този миг някой докосна рамото ми. Обърнах се. Лицето на хора, които не си виждал дълги години, остава в паметта ти недокоснато от времето. И когато го срещнеш след въпросните десетилетия, прозираш за миг, че ти е абсолютно познато, но въпреки това панически се мъчиш да си спомниш точно кой беше човекът и, разбира се, най-трудното - как му беше името. А е възможно да си прекарал с него цялата гимназия през един чин, да си се бил с него, ако е съученик, или да си я ухажвал, ако е съученичка.

   Марта се бе така променила, че аз трескаво ровех в паметта си, за да сглобя от бръчките върху изтощената кожа, които виждах, лицето ѝ на момиче, което помнех.
   – Той има две деца, момче и момиче – каза тя. – Ти имаш едно момиче. Аз имам трима синове. Всичко знам. Само Руси остана без деца...
   – Къде се изгуби! Толкова време! – промълвих аз.
   Тя сякаш не ме чу. Очите ѝ пробляснаха с някаква оболяла неприсъственост, сякаш не бе до мен, а до Руси. До Жоро – не този в ковчега, а на скалата. И все пак и до мен – до момчето от тогава, което няма нищо общо с разплакания, поизвехнал мъж.
   – Имам трима синове. Исках да ги кръстя с вашите имена, но мъжът ми не се е качвал никога по-високо от фотьойла пред телевизора. И сега синовете ми носят имената на бащи и чичовци, които никога не са се докосвали до истината...
   – До каква истина, Марта?
   – Истината е проста. Ударът на Руси дойде отвън. Ударът на Жоро – отвътре. Но те бяха готови за тях. А ние сме живи и какво от това...
   Тя присви очи и добави:
   – Знаеш ли къде е въжето, с което бяхме вързани, когато Руси завинаги увисна на своето?
   – Не.
   Тя замълча. После се усмихна и каза:
   – И аз не зная. Но сигурно е някъде... дано да е за детска люлка... дано не го използват за простиране...
   Обърна се и се скри сред хората.
   Излязох от черквата.
   Навън отново се бе върнала топлината на ранния септември.
   Животът бе наоколо и застилаше земята, без която няма нито смърт, нито живот.
   Животът – един внезапен сняг, навалял през лятото.

Издателство Жанет 45

Летен сняг в Хеликон

Летен сняг в Books.bg