Ще започна моя разказ с една случка, която и днес, десетилетия по-късно, е жива в уморената ми памет.
Пътувахме от Смолян към Рудозем. Искахме да посетим наш стар приятел, състудент от университета. Бяхме трима и фолксвагена. Карах важно със замах и обърках пътя. Не познавахме този край. По едно време от дясната страна на шосето, на един хълм се появи парк с внушителен паметник. Той напомняше Шипченския, но никой от нас не знаеше за какво събитие е издигнат. Спряхме.
Влязохме в парка и се запътихме към малка къщичка. Край нея се въртеше възрастен човек, облечен в сини, избелели, дочени дрехи.
– Добър ден! Вие ли сте пазачът?
– Аз – отвърна тихо човекът.
– На кого е този паметник?
Той не се учуди на въпроса ни.
– На полковник Серафимов и неговите войници.
За пръв път чувах това име. Приятелите ми също.
Бяхме учили химия, физика и математика в университета, преподаваха ни и история в училището, но за войните на третото българско царство знаехме малко.
Старият мъж ни доведе до паметника, отключи костницата и започна да разказва за безпощадната битка, която се е водела по тия места през Балканската война.
Командващият полковник Серафимов получил заповед от щаба да отстъпи позицията и да се оттегли с войската към Тракия. Той отказал да я изпълни и бил телеграфически уволнен. Тогава командирът строил своя Средногорски полк и произнесъл реч, която започвала с думите: „Войници, аз повече не съм ваш командващ и вие не сте длъжни да ми се подчинявате... Още сега може да си тръгнете обратно...“ Сетне полковникът описал бойната обстановка и съдбоносната важност на позицията. Според него отстъплението би означавало загуба на цялата война и той лично се е решил да стои тук докрай. Тъй казал офицерът и се обърнал към младите хора пред себе си: „Който желае да остане заедно с мен – три крачки напред, марш!“
И ето че целият полк, целият полк, пристъпил три крачки напред към славата! Започнала жестока бран, турците се хвърлили в атака, пет щурма един подир друг, но българите удържали всички пристъпи и сетне се втурнали в настъпление! Това било. Оттогава хълмът се нарича Родопската Шипка.
Храбрият непокорен командир участвал и в Първата световна война и все пак накрая бил изпратен в запаса.
– Знам тези неща – добави старецът, – защото бях войник от неговия полк.
Това не можеше да бъде! За нас Балканската война бе нарицателно за прастари времена! Как така има толкова стари хора! Започнах да пресмятам. Всъщност от боевете бяха изминали малко повече от петдесет години... Тогава този човек трябва да е бил на нашата възраст.
Поглеждам се в огледалото: – Ами да, приятелю!
– И сега сте пазач на паметника? – попитахме ние.
– Не са ме назначавали. Дойдох, когато се пенсионирах. Тука ми е добре, имам си занимание!.. Помня всичко! Помня кой войник къде беше убит...И им слагам плочи... Някои имена съм забравил, но местата знам... Вземам цимент от Рудозем, по малко, да не се зловиди...
Бях толкова впечатлен от срещата със стареца, който, половин век по-късно, правеше паметни плочи за убитите си другари, че щом се върнахме в Столицата, написах развълнуван текст за един седмичник – не го поместиха.
В Българската енциклопедия от 1999 година името на полковник Серафимов го няма. Но в Родопите – село на негово име има. Напоследък, когато националното безразличие взе да отстъпва, за голямата битка започна да се споменава около важни годишнини. Вестяват се големци. Те идват в черните си автомобили, бавно поднасят венци и бързо си отиват.
Но какво общо има всичко това с покъртителната преданост, която изпитваше самотният старец там, на планинския хълм? Той чувстваше това, което помни. Ние честваме това, което ни напомнят...
* Хартиено издание и е-книга
Издателство Абагар
Зимникът на рая в Хеликон
Зимникът на рая в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар