Неда Антонова >> Вино и молитви

Кое е реално и кое - не,
знаех това, но съм го забравил.
Е. Л. Доктороу

   Изглеждаше мъртва, но беше заспала. Продълговатото ѝ слабо лице излъчваше монотонното сияние на мръсен сняг. Дългата ѝ коса - сенчесто руса и сплъстена от пот - мътно блестеше. Живи дишаха само устните ѝ - пухкави, топли и леко поуотворени, като че току-що бе произнесла звука "ъ".
   – Къде съм?
   – В ада.
   – Най-после... Знаех си, че само в ада ще ми бъде добре...
   Надигна се от леглото, опряла лакет о възглавницата и сухите ѝ твърди зеници се залепиха за лицето ми като вендузи.
   – Ти кой си?
   – Аз ли? Аз съм слугата на дявола.
   Така и изглеждах. Повече от месец не бях се бръснал, а гъстата ми грива бе толкова дълга, че се налагаше да я връзвам на опашка с парче оголен кабел.
   – Малкият Сатана значи. А къде е Шефът?
   – На работа.
   – И кога ще се върне?
   Погледнах часовника.
   – След шестотин двайсет и седем години.
   – Много бе!
   – Така е. В ада, както впрочем и в рая, времето тече космически бавно. Един тукашен ден се равнява на хиляда земни години. А сега по моя часовник е едва единайсет и осем минути. Още не е минала половината на деня.
   – На щат ли сте или на хонорар?
   – Ние ли? На повикване.
   – С какво се предвижвате?
   – Шефът – с личния си хеликоптер, а аз – както дойде.
   – И кой ви плаща?
   – Ние работим за удоволствие.
   – Виж ти!
   С трескав замах отметна завивката и пред очите ми блесна тялото ѝ в цялата си гола документалност: острите ребра напираха да бъдат преброени, разлетите ѝ гърди приличаха на мишена с черните си кръгчета в средата, а кожата й мъгливо се сивееше, сякаш кръвоносната ѝ система се състоеше само от вени.
   Бикините ѝ – някога бели – сега плавно преливаха от телесно бежово до землисто кафяво, а около ластика направо се сливаха с няколкото тъмни петна – следи от изгаряне с цигара.
   – И сигурно не разполагате с тоалетна. Искам да кажа, че сигурно се храните с амброзия и дефекирате чрез потене.
   – Разполагаме с тоалетна, но я използваме за драйфане. И двамата с началството имаме чувствителни стомаси.
   – Така е. Самотата изостря чувствителността. А от какво най-често ви се повдига?
   И пусна на пода дългите си кльощави крака с мъчителни за окото ръбести колене и неподрязани кални нокти.
   „От тебе.“

   Това горе-долу си спомням от първия ми разговор с Веста...

Издателство Леге Артис

Вино и молитви в Хеликон

Вино и молитви в Books.bg