Не исках и да се издавам. Нямах желание да обяснявам защо разглеждам вещите на Ател на тъмно. Най-доброто предимство е онова, което криеш от останалите. Не бях срещал друг с нощно зрение освен Себастиан, но и той се отказа от дарбата си в нощта, когато извърши ритуала, за да я прехвърли на мен. Оттогава минаха десетилетия, а само трима научиха, че мога да виждам в тъмното. Не бих и помислил да прибавя Трошача към доверениците си.
Може и да ми беше по-удобно да отида настрана, за да огледам всичко в бледото кехлибарено сияние на дарбата си, но точно тук и сега нямаше да рискувам.
Преместих свещта до нещата на Ател. Не ги бях разгледал старателно, защото се надявах да чуя от устата на контрабандиста отговорите, които исках. Но научих само едно име, а трупът на Ател вече изстиваше... Изстисках мокрите дрехи и потърсих тайни джобове, проверих ботушите за скривалища в подметките. Нищо. В кесията имаше малко монети – три медни сови и един сребърен ястреб. Имаше и очукан оловен ромб. Разпознах в него старинен поклоннически жетон. Виждаха се трите печата с трите символа на императора, по един за всяко от неговите сменящи се въплъщения. Първият притежател на жетона бе извървял целия имперски път на поклонниците, а това никак не е лесно, защото дължината му е почти хиляда мили. Войните по границите и указ на императора са променили маршрута оттогава, затова тези жетони са рядкост. Пуснах монетите в кесията, за да ги намерят хората на Трошача, и прибрах жетона в джоба си.
И вещите в торбата на Ател не ми вършеха работа – лула, две счупени тънки свещи, кожена кесия за пушачи и парче мухлясало сирене. За да не пропусна нещо, разглобих лулата и натроших сиренето, изсипах и кесията върху сандъка. В лулата нямаше нищо освен нагар, сиренето беше старо и изсъхнало. А в кесията имаше ситно нарязан тютюн и три дълги усукани фитила от хартия за палене на лулата.
Обърнах торбата наопаки, опипах я отвътре и разпорих шевовете за всеки случай.
Нищо.
По дяволите...
Опрях лакти на сандъка и се загледах в сумрака на склада. Зад мен хората на Трошача ругаеха, докато местеха непохватно нещо – вероятно трупа на Ател. Някой подвикна името ми – беше Деган.
– Тук съм – отвърнах.
Чувах го да върви между бъчвите и сандъците, после видях и местещ се кръг светлина. Явно бе взел един от фенерите на Трошача. Примижах и се обърнах, но въпреки това очите ми засмъдяха от светлината. Оказа се, че в склада е било достатъчно тъмно, за да се появи нощното ми зрение, макар че имаше и свещ наблизо.
– Какво научи? – попита Деган.
– Едно име. – Мигах често и след още един огнен пристъп на болка очите ми се нагодиха към нормалното зрение. – Йоклаудия.
– Старовремско име – отбеляза той.
Кимнах.
– Познаваш ли жена с това име?
– Не.
Кимнах повторно. Не се бях надявал да чуя друго.
Деган чакаше, аз си мълчах.
– Кажи ми, че това не е единственото, което си научил – промърмори той накрая.
– Само това е.
Деган остави фенера на сандъка и си потърка носа.
– Защо винаги е така при тебе? Защо никога не става лесно?
– Може би такъв ми е късметът. – Свих рамене. Той не се усмихна. Въздъхнах и взех фенера. – Да вървим, миризмата тук е... – Смръзнах се. – Проклет да съм!
Ръката му помръдна към дръжката на меча.
– Какво има?
Върнах фенера на мястото му и се наведох към сандъка. Сред гънките на единия фитил едва се различаваше знак.
Взех фитила и внимателно развих хартията. Играта на сенките не ме бе заблудила. Сред множество драсканици бе изписан символът пистос – „реликва“. А до него беше ръбестият символ имус – съкращение за „император“.
Деган също се наведе и надникна над рамото ми. Подсмихна се.
– Да, такъв ти е късметът...
Издателство Бард
За честта на крадеца в Хеликон
За честта на крадеца в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар