И така, трябва да знаете, че във въпросния град израсла красива и богата девойка, която се казва Дона Анна. Живее с баща си – влиятелен и много строг мъж – дон Гонсало де Улоа – Командор на Калатрава. Името му е толкова дълго, затова за по-кратко всички го наричат Командора. В онези времена бащите са тези,които определят съпруга на дъщерите си. И Командора избира за дъщеря си един добър и благосърдечен човек, който Дона Анна накрая започва да обича – казва се Дон Отавио.
Несъмнено щели да се оженят и навярно да бъдат щастливи, но една нощ става нещо, което променя живота им завинаги.За да бъдем точни, това се случва през една лятна нощ, през една гореща и приказна нощ.Дона Анна е в стаята си и се приготвя за сън.Прозорците са отворени и лек ветрец полюшва листата на дърветата в градината. „Всичко е безупречно“, мисли си Дона Анна. Изгася свещите и ляга в леглото. Но ненадейно чува шум,идващ отвън, и когато се обръща,вижда на лунната светлина някакъв мъж, скрит в широко наметало, да влиза през прозореца с финес, който тя веднага разпознава. „Дон Отавио – мисли си – идва да ме види и скришом да ми даде целувка за лека нощ. Явно не е толкова скучен,колкото твърдят.“ И много доволна, става,отива към него и се прегръщат. Мъжът я целува страстно и любопитното е, че в прегръдките му Дона Анна почувствала трепет, какъвто никога не била изпитвала преди. Не е ясно защо, но тези целувки са толкова различни, толкова нови, толкова хубави, че Дона Анна се изплашила,отваря очи и търси погледа на Дон Отавио и неговата нежност. Но не го открива. Мъжът носи тъмна маска на лицето си. А на главата си качулка, която го скрива.
– Дон Отавио! – казва Дона Анна.
Но мъжът не отвръща нищо, опитва се единствено да я притисне отново до себе си и да я целуне. Тогава Дона Анна се вцепенява и повторя с по-висок глас:
– Дон Отавио!
Но мъжът отново не отговаря. Изплашена, Дона Анна се отскубва от обятията му и се развиква:
– Кой сте вие? Аз не ви познавам. Кой сте?
Мъжът се оглежда наоколо, смотолевя нещо тихо и се опитва да избяга. Тогава Дона Анна се нахвърля разгневена върху него и с едната си ръка посяга да свали маската му.
– Кой сте вие? – продължава да крещи.
– Кой съм аз, няма никога да научите – отвръща ѝ мъжът с глас, който тя не познава.
Дона Анна застива изумена. Помисля за онези целувки, за онези силни ръце и за устните на онзи мъж, които толкова ѝ били харесали, и почувствала, че умира от срам и от гняв.
– Защо го направихте? – пита го тя.
– Защото сте тъй красива, моя Дона Анна – отговаря мъжът.
Изрича го с такава усмивка, с такава арогантност, че Дона Анна в този момент побеснява от гняв.
– Негодник! – започва да крещи, сграбчвайки мъжа като обезумяла, в опит да изтръгне наметалото му и да свали проклетата му маска.
Мъжът се старае да я отблъсне, но тя се съпротивлява, остава вкопчена в него дори когато той излиза от стаята, като реди ругатни, и хуква надолу по стълбището в търсене на изход, през който да избяга.
– Вие сте обезумяла – казва ѝ с тих глас, – млъкнете или ще разбудите цялата къща.
Но тя не престава да вика през сълзи, да се вкопчва в него и да се опитва да го спре.
– Няма да избягате така, не може да се измъкнете така! – нарежда тя и никак не се притеснява за скандала и за прислугата, която щяла да излезе от стаите си, и за хората, които ще я заварят така, разплакана и вкопчена в някакъв мъж, когото дори не познава. Не я вълнува нищо, интересува я единствено да научи кой е този мъж. Затова, с последни усилия и с последен вик, се хвърля с ръце към лицето му, успява да докосне маската и почти да я изтръгне, когато от пустото и тъмно стълбище чува ясен, дълбок и решителен глас да казва:
– Оставете незабавно дъщеря ми!
Баща ѝ. Командорът.
Стои изправен в долния край на стълбището и стиска шпага в ръка...
Издателство Сиела
Дон Жуан в Хеликон
Дон Жуан в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар