Висенте Бласко Ибанес >> Четиримата конници на Апокалипсиса

Те носят само смърт и разруха и вещаят края на света...

   Все още тук-там понякога избухваха военни стълкновения, но се подчиняваха на правилата на прогреса. Животът на пленниците се считаше за свещен, достойнството на народите трябваше да бъде зачитано, съществуваше законодателен орган за международни правила, определящи начините, по които хората могат да бъдат избивани и нациите да се сражават, понасяйки възможно най-малко щети... Беше току-що видял реалността на съвременната война. Същата като преди хиляди години!
   Мъжете с каски действаха по същия начин, както парфюмираните и жестоки сатрапи със сини митри и къдрави бради. Макар и невъоръжен, противникът биваше мигом разстрелван, пленникът умъртвяван с удари на приклад, цивилното населени отвеждано в Германия – също както робите преди много векове. За какво беше послужил споменатият прогрес? Къде бе останала цивилизацията?... Събуди се от светлината на запалена свещ. Жената на портиера беше дошла за пореден път да го попита има ли нужда от нещо.
   – Каква нощ!... Чуйте ги само как викат и пеят. А колко бутилки изпиха!... В столовата са. По-добре е да не ги виждате... Сега се развличат с чупене на мебели. Дори и графът е пиян, пиян е и онзи началник, с когото вие говорехте, всички са пияни. Някои танцуват полуголи.
   Искаше да премълчи някои подробности, но женската ѝ словоохотливост не пожела да се съобрази с намерението ѝ за дискретност. Някои от младите офицери се били облекли в тоалетите на господарките, танцували и пеели с преправени женски гласове. Един от тях бил посрещнат с ентусиазирано ръмжене, когато се появил без нищо друго, освен с комплект бельо на госпожица Чичи... Други се забавлявали да оставят изпражнения по килимите или в чекмеджетата на шкафовете, избърсвайки след това ръцете си с финото дамско бельо, което намирали подръка.
   Господин Марсел я накара да млъкне. Защо трябваше да му съобщава всичко това?
   – А ние сме принудени да им прислужваме!... – проплака жената. – Полудели са. Не приличат на предишните мъже. Войниците разправят, че утре на разсъмване си тръгват. Водела се голяма битка, щели да я спечелят, но затова всички трябвало да вземат участие в нея... Бедният ми съпруг не издържа повече. Не може да понесе цялото това унижение... Ами дъщеря ми?... Дъщеря ми!...
   Тя била най-голямата ѝ грижа. Скрила я, но с тревога следяла непрекъснатото сноване насам-натам на тези побеснели от алкохола мъже. Най-опасен от всички бил онзи началник, който бащински галел Жоржет по бузите.
   Страхът за сигурността на дъщеря ѝ я накара да си тръгне след няколко дълбоки въздишки.
   – Господ е забравил за света... Какво ще стане с нас?...

Издателство Персей

Четиримата конници на Апокалипсиса в Хеликон

Четиримата конници на Апокалипсиса в Books.bg