Вярно, според мерките на мнозина Сири не беше „незначителна“. Беше дъщеря на крал в края на краищата. За щастие баща ѝ имаше четири деца и Сири – на седемнайсет години – беше най-малката. Фафен, която бе малко по-голяма от Сири, беше изпълнила фамилния дълг и беше станала монахиня. Преди Фафен беше Риджер, синът. Той щеше да наследи трона.
И Вивена. Сири въздъхна, докато вървеше по пътеката обратно към града. Вивена, първородната, беше... ами... Вивена. Красива, уверена в себе си, съвършена почти във всяко отношение. И толкова по-добре, предвид това, че беше сгодена за бог. Тъй или иначе Сири – като четвърто дете – беше излишната. Вивена и Риджер трябваше да се съсредоточат върху ученията си. Фафен трябваше да си върши работата по пасищата и в домове. Сири обаче можеше да се измъкне с това, че е незначителна. А това означаваше, че можеше да чезне в пущинаците часове наред.
Някои щяха да забележат, разбира се, и тя щеше да си има неприятности. Но дори на баща ѝ щеше да му се наложи да признае, че изчезването ѝ не е причинило големи неудобства. Градът се оправяше чудесно и без Сири – всъщност оправяше се дори малко по-добре, докато нея я нямаше.
Незначителност. За друг това можеше да е обидно. За Сири беше благодат.
Усмихна се, щом навлезе в същинския град. Неизбежно привличаше погледи. Макар Бевалис официално да беше столицата на Идрис, не беше голям и всички я познаваха. Ако се съдеше по приказките, които беше чувала от разни мърморковци, Бевалис не беше дори село в сравнение с огромните градове в други държави.
Но тя си го обичаше такъв, какъвто беше, с калните улички, къщите със сламени покриви и досадните – но здрави – крепостни стени. Жените, подкарващи гъските с пръчки, мъжете, дърпащи магарета, натоварени със зърно, децата, повели овце към пасището. Един голям град в Ксака, Худрес или дори в ужасната Халандрен можеше да има екзотични гледки, но щеше да е пълен с безлични шумни блъскащи се тълпи и високомерни благородници. Не съвсем по вкуса на Сири. За нея дори Бевалис изглеждаше доста оживен.
„Все пак – помисли тя, докато оглеждаше практично сивата си рокля, – готова съм да се обзаложа, че онези градове имат повече цветове. Това, виж, сигурно бих искала да видя“.
Там косата ѝ нямаше да изпъква чак толкова. Както обикновено, дългите кичури бяха изрусели от радост, докато беше навън сред полята. Тя се съсредоточи и се помъчи да ги обуздае, но успя само да докара цвета до убито кафяво. Щом спря да се съсредоточава, косата пак си стана каквато си беше. Сири не беше особено добра в обуздаването ѝ. Не беше като Вивена.
Щом тръгна през града, по петите ѝ се повлякоха няколко хлапета. Тя се усмихна и се престори, че не им обръща внимание, докато едно от тях не се осмели да притича напред и я дръпна за дрехата. Тогава се обърна с усмивка. Изгледаха я със сериозни лица. Идрианските деца бяха приучени още на тази възраст да избягват срамните изблици на чувства. Според поученията на Аустре нямаше нищо лошо в чувствата, но привличането на внимание към себе си с тях беше грешно.
Сири не беше особено благочестива. Не беше нейна вина, ако Аустре я беше създал неспособна да се подчинява, мислеше тя. Децата зачакаха търпеливо, а Сири бръкна в престилката си и извади китка яркоцветни цветя. Детските очи се ококориха, зяпнали живите цветове. Три от цветята бяха сини, едното жълто.
Цветята ярко изпъкваха на фона на преднамерената сивота на града. Освен онова, което можеше да се види в кожата и очите на хората, наоколо нямаше капка цвят. Камъните бяха изтъркани до бяло, облеклото светлосиво и убито кафяво. Само за да няма цвят.
Защото без цвят не можеше да има Пробуждащи.
Момичето, което беше дръпнало полата на Сири, най-сетне взе цветята и хукна с тях, а другите деца – след нея. Сири забеляза неодобрителните погледи в очите на няколко минаващи селяни. Никой не я укори обаче. Да си принцеса, макар и незначителна, си имаше предимства.
Продължи към палата – беше ниска едноетажна сграда с голям двор с утъпкана пръст. Избегна тълпите пазарящи се хора отпред, заобиколи и влезе през кухненския вход. Щом вратата се открехна, Маб, старшата на кухнята, спря да си тананика и я изгледа накриво.
– Татко ти те търсеше, дете – рече сухо, обърна се, нападна с ножа купчината лук и пак си затананика.
– Предполагам. – Сири се приближи и подуши едно от котлетата на огнището, от което лъхаше кротката миризма на врящи картофи.
– Пак по хълмовете си ходила, нали? Бас слагам, че си пропуснала уроците си.
Сири се усмихна, после измъкна още едно яркожълто цвете и го завъртя между пръстите си.
Маб извъртя очи към тавана.
– И пак си покварявала младежта на града, подозирам. Честно ти казвам, трябва да спреш с тези неща. Вече си голямо момиче. Баща ти хубаво ще ти поприказва за бягането ти от отговорностите.
– Обичам приказките – отвърна Сири. – И винаги научавам по няколко нови думи, когато татко е ядосан. Не бива да пренебрегвам образованието си, нали?
Маб изсумтя и закълца кисели краставички в лука.
– Честно, Маб – заговори Сири, докато въртеше цветето, и усети как косата ѝ доби малко по-червеникав оттенък. – Не разбирам какъв е проблемът. Аустре е направил цветята, нали? Той им е сложил цветовете, за да не могат да бъдат зли. Искам да кажа, наричаме го Бог на Цветовете все пак, нали?
– Цветята не са зли – отвърна Маб и добави в накълцаното нещо, което приличаше на трева. – Стига да си останат където ги е поставил Аустре. Не бива да използваме красотата на Аустре, за да се правим на по-важни.
– Едно цвете не ме прави по-важна.
– О? – Маб сипа тревата, краставиците и лука в едно от врящите котлета, почука по него с плоското на ножа, вслуша се и кимна на себе си, а после започна да рови под тезгяха за още зеленчуци. – Я ми кажи – продължи тя с приглушен глас. – Наистина ли мислиш, че като мина през града с такова цвете, не привлече внимание към себе си?
– Само защото градът е толкова сив. Ако имаше малко цвят, никой нямаше да забележи едно цвете.
Маб изникна отново, държеше пълна с грудки паница.
– Искаш да си украсим Бевалис като Халандрен, тъй ли? Може би и Пробуждащи да каним в града си? Много ли ще ти хареса това? Някой дявол да смуче душите на децата и да души хората със собствените им дрехи? Да вадят мъже от гроба и да използват мъртвите им тела за евтин труд? Да принасят в жертва жени на нечестивите си олтари?
Сири усети как косата й леко побеля от страх. „Престани“, помисли си. Косата сякаш си имаше собствен ум и реагираше на инстинктивни чувства.
– Онова за девиците, принасяни в жертва, е просто приказка – отвърна тя. – Не го правят наистина.
– Приказките все идват отнякъде.
– Да, идват от старици, седнали край огнището зиме. Не мисля, че трябва да сме толкова наплашени. В Халандрен да си правят каквото искат, мен не ме засяга, стига да не ни закачат.
Маб закълца грудките, без да вдига глава.
– Имаме си мирния договор, Маб – каза Сири. – Татко и Вивена ще се погрижат да сме в безопасност и Халандрен няма да ни закача.
– А ако не успеят?
– Ще успеят. Няма нужда да се тревожиш.
– Халандренците имат по-добри войски – рече Маб, докато кълцаше, без да вдига очи, – по-добра стомана, повече храна и онези... онези неща. Това тревожи хората. Може би не теб, но благоразумните хора.
Думите на готвачката трудно можеше да се пренебрегнат току-така. Маб беше разумна жена, с повече мъдрост от инстинкта ѝ за подправки и бульони. Само че имаше склонност да се плаши.
– Безпокоиш се за нищо, Маб. Ще видиш.
– Казвам само, че времето не е добро за една принцеса да щъка насам-натам с цветя, да изпъква и да привлича неприязънта на Аустре.
– Добре тогава – въздъхна Сири и хвърли последното си цвете в котлето с яхния. – Сега вече всички можем да изпъкнем.
Маб замръзна, после продължи да кълца поредния корен.
– Предполагам, че беше цвят от ванавел?
– Разбира се – отвърна Сири и подуши над къкрещото котле. – Не съм толкова глупава да разваля хубава яхния. И все пак казвам, че прекаляваш със страховете си.
Маб изсумтя и ѝ подаде друг нож.
– Дръж. Свърши и ти нещо полезно. Тези корени трябва да се накълцат.
– Нали трябва да се обадя на татко? – подхвърли Сири, грабна един буцест корен от ванавел и закълца.
– Той просто ще те върне тук и ще те накара да работиш в кухнята за наказание – рече Маб и отново чукна котлето с ножа си. Вярваше твърдо, че може да прецени кога ястието е готово по звука.
– Аустре да ми е на помощ, ако татко изобщо разбере, че тук долу ми харесва.
– Просто обичаш да се въртиш близо до храната – отвърна Маб, извади цветето на Сири от яхнията и го хвърли настрана. – Все едно, не можеш да му се обадиш. Той е на заседание с Ярда.
Сири не реагира – просто продължи да кълца. Косата ѝ обаче изруся от възбуда. „Татковите съвещания с Ярда обикновено траят часове. Няма много смисъл просто да си седя тук и да го чакам да приключи“.
Маб се обърна да вземе нещо от масата и преди да погледне отново, Сири изхвърча през вратата и забърза към кралските конюшни. Само след минути вече препускаше в галоп далече от палата, облечена в любимото си кафяво наметало и обзета от онази възбуждаща тръпка, от която косата ѝ ставаше тъмноруса. Една хубава бърза езда щеше да е чудесен начин да убие деня.
В края на краищата наказанието ѝ бездруго сигурно щеше да е същото...
Издателство Бард
Спиращият войната в Хеликон
Спиращият войната в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар