Дафни Калотай >> Руската балерина

Великолепна история за любов, предателство и изкупление

   Скъпа моя, моля те, прости ми. Не мисля, че ми вярваш, когато казвам, че те обичам. И все пак знаеш, че е така. Ти разбираш какво значи да си завлядян, тази голяма мрежа, толкова необятна и неизбежна – като слънцето на езерото онзи ден, когато не искахме нищо друго, освен да намерим подслон под някое дърво. А после земята беше влажна и ти се тревожеше, че няма да успееш да изчистиш петното смола от полата си. Все още усещам мириса на боровите иглички, скритата зима в тях, хладна, прекрасна, пъстрата сянка на онези клони. Понякога си мисля, че за това живея, за дни като този, съвършени. Ала се появи смолата от дървото, естествено, която изцапа полата ти. Онази жълтеникава смола, като застинали сълзи, сякаш дървото е знаело бъдещето.

   Докато Ушатко четеше писмото, Григори крачеше из стаята с разтуптяно сърце.
   – Очарователно, да – каза Ушатко, когато приключи. После добави: – Но кое те кара да мислиш, че Виктор Елсин го е написал?
   – Подписал го е.
   „Твой и само твой”, така бе подписано всъщност, но съзнанието на Григори смело препускаше напред.
   – Няма име, Григори. Би могъл да е всеки. А ние дори не знаем до кого е адресирано.
   – До съпругата му – каза Григори. – Те често са общували с писма. Тя редовно е обикаляла по турнета, той също е пътувал. И често е отсядал във вилата си в Пределкино. – Селото на писателя недалеч от Москва; Григори бе направил проучване, за да го докаже.
   Ушатко кимна, но се мръщеше.
   – Проблемът е следният: как да сме сигурни, че Виктор Елсин е написал това писмо? Григори, всеки би могъл да го напише, наистина.
   – Но... темата, която написах... там е цялата истина. Там изтъквам как същите неща, които споменава в писмото, ги има и в стиховете!
   – Защото си ги търсил, Григори. Не разбираш ли? Не е трудно да направиш сравненията, когато сам си повтаряш, че те са някъде там. Ще ти е нужно повече от няколко свързани думи или подобни фрази, за да ме убедиш в идеята си. Не е изключено някой просто да е плагиатствал от творбите на Елсин. – Той въздъхна дълбоко.
   Григори бавно затвори очи. Надяваше се, че след като ги отвори...
   – Но...
   – Как си се сдобил с това писмо всъщност? Виждам, че е фотокопие. Някой каза ли ти, че авторът е Виктор Елсин?
   – Сам стигнах до този извод. – Ала в гласа на Григори се усещаше не гордост, а болка.
   – Как стигна до този извод?
   – Принадлежало е на съпругата му, а после...
   – Наистина ли? Е, това вече е нещо конкретно и е добро начало. Ако можеш да осигуриш потвърждение от нея, тогава...
   – Не, не мисля, че бих могъл.
   Ушатко направи гримаса. Онази гримаса, която Григори щеше да вижда отново и отново, години наред, при всяко поредно разочарование. Ушатко притвори клепачи в подигравателно тъжен поглед, устните му се свиха нацупено, по онзи унизителен начин, като към малко дете, направило очарователна беля.
   – Григори. – Той поклати глава. – Без каквито и да било доказателства, това писмо може да е написано от... всеки. Чичо ми Василий може да го е написал! Или някоя бабичка, която и двамата не познаваме. Как изобщо да сме сигурни кое се е появило първо, стихотворението или писмото? Авторът на това писмо може просто да е прочел стиховете на Елсин и да е заимствал някои образи. – Щом видя унилото изражение на Григори, той добави: – Чуй ме, Григори, темата ти е много добре написана, прекрасен пример за ясно обяснен текстов анализ. Оценил съм я с „отличен”.
   Григори кипеше от гняв. Отличен? До това ли опираше всичко? Отличен?
   – Моля те – продължи Ушатко, – приеми поздравленията ми за добре свършената работа. Но аз наистина те съветвам да оставиш нещата така. Докато не намериш по-конкретен начин да подкрепиш предположението си относно този крайно любопитен документ.
   Григори бе изхвърлил есето във вонящата кофа за боклук, пълна с празни консерви от говеждата яхния, която съквартирантът му ядеше непрекъснато.
   И все пак писмото – заедно с другото, което притежаваше – имаше все същото значение за него като преди, дори и частите, които нямаха нищо общо със стихотворенията.

   Обичам да затварям очи и да си спомням. Целувките ни в парка, когато онзи кокалест полицай дойде и ни нахока. Часовете, дните и седмиците не бяха нищо повече от маркировка – между всеки шанс, който щеше да ми се удаде да те целуна.
   Нашият скъп В. казва, че бихме могли да излезем на приятелска разходка заедно. Какви късметлии сме, че имаме такива приятели! Но моля те, скъпа, само ако времето е хубаво. И не забравяй да си вземеш документ за самоличност. В главата ми непрекъснато звучи една песен, за онзи съпруг, чиято съпруга му липсвала така, както на вълната й липсва брегът – всеки път, отново и отново. Ето така ми липсваш ти.

   Всичко звучеше логично и смислено, когато го обясни на Кристин. Тя му повярва още в мига, в който ѝ го показа.

   Колкото до кехлибара, преди се съмнявах, че някога ще срещна жената, която би могла да ме развълнува дотолкова, че да й подаря тези късчета слънце... Особено обеците. Всяко камъче крие свой собствен свят. Напомнят ми за извънградската дача (с всички онези насекоми!) и слънцето късно вечер, което сякаш цопваше право в езерото. Невъзможното съвършенство на онова лято... Изчаквах идеалния момент да ти ги дам. Ще ми се да не бях чакал толкова дълго.

   Настанен зад тясната масичка в хладното помещение, Григори се опита да пропъди тази мисъл, все същия упорит стар спомен...

Издателство Хермес

Руската балерина в Хеликон

Руската балерина в Books.bg