Сюлейман Великолепни,
халиф на синовете
и дъщерите на Аллах,
султан на земите на османците,
господар на владенията на ромеите,
персите и арабите,
герой на всичко съществуващо,
гордост на славния Кааба
и озарената Медина, на благородния
Йерусалим и трона на Египет,
господар и владетел на всичко под неговия взор,
ви праща най-сърдечни поздрави.
Като почитаем крал на Ангалия
ви каним да изпратите
най-добрия си играч
на играта, известна като шатрандж,
Ludos Scacorum, ешекс, шахшпил,
скакчи, жачи или шах,
да участва в турнир,
който ще определи шампиона
на познатия свят.
Изсумтях.
– За велик султан, който е господар и владетел на всичко под взора му, английският му е направо за оплакване. Не може да напише дори „Англия“ правилно.
Господин Аскам, който все още държеше поканата, ме погледна.
– Нима? Кажи ми, Бес, ти говориш ли неговия език? Знаеш ли арабски или турско-арабски?
– Знаете, че не знам.
– Тогава колкото и за оплакване да е английският му, той все пак говори твоя език, докато ти не можеш да говориш неговия. За мен това означава, че той има значително преимущество пред теб. Винаги се замисляй, преди да критикуваш, и никога не критикувай незаслужено някой, който е направил усилие, каквото дори не ти е хрумвало да предприемеш.
Намръщих се на учителя си, но беше невъзможно да го мразя дори когато ме порицаваше по такъв начин. Имаше си особен стил. В начина, по който се държеше, в начина, по който говореше, в начина, по който ме порицаваше – благ, но същевременно и твърд.
Тогава господин Роджър Аскам беше на трийсет и една, но дори по онова време, много преди да напише труда си „Учителят“, с който си спечели заслужена слава след смъртта си, той вече бе един от най-изтъкнатите преподаватели по класически гръцки и латински в Кеймбридж.
И въпреки това, ако можех да пожелая нещо за него, то щеше да е да беше по-красив. Той бе със средно телосложение и среден ръст и в света на богатите млади жребци с широки рамене, изсечени лица и надменност, идваща от наследеното богатство, изглеждаше дребен, мек и безобиден. Имаше голям топчест нос, гузно гледащи кафяви очи и прекалено големи уши, които криеше под гъстата си кафява коса. Веднъж чух някой да казва, че на един бал нито една млада дама не приела любезните му покани за танц. Плаках за него, когато научих. Онези глупачки дори не подозираха какво са изпуснали.
Но докато аз ронех сълзи заради него, той сякаш не обръщаше внимание на подобни неща. Интересуваше се най-вече от изкуството на знанието и преследваше страстта си пламенно. Всъщност беше пламенен и всеотдаен в почти всичко, с което се занимаваше, било то любимите му упражнения по стрелба с лък, обсъждане на държавни въпроси, четене или преподаване. За Роджър Аскам знанието бе най-благородното от всички начинания – при това активно начинание.
Просто казано, той беше най-любопитният човек, когото съм срещала.
Господин Аскам знаеше какви ли не странни тайни, от теории за древните каменни кръгове в равнината на Солсбъри до най-новите научни похвати в медицината и математиката. А онова, което не знаеше, се опитваше да научи. Независимо дали посещаваше кралския астроном, кралския лекар или някой пътуващ знахар, продаващ чудодейно лекарство, господин Аскам винаги задаваше остри въпроси – питаше кралския астроном дали твърденията на Америго Веспучи за определяне на географската дължина по Луната и Марс са верни, питаше лекаря на баща ми защо определени растения причиняват определен вид обриви, или питаше знахаря дали си дава сметка, че всъщност е шарлатанин.
Познанията на господин Аскам се простираха в толкова много области, че по времето му в Кеймбридж се случваше професори от други дисциплини да идват в кабинета му, за да се съветват с него по въпроси от тяхната специалност.
В свят, в който всички твърдяха, че намират висша мъдрост в Бог или Библията, моят скъп наставник се молеше на два олтара – на знанието и логиката. „Всичко – каза ми веднъж той – се случва поради логична причина, от това, че водата тече надолу, до болестите и постъпките на хората. Просто трябва да намерим тази причина. Придобиването на знания, чистото удоволствие от откриването на нещо ново е най-големият дар в живота ни“.
Помня един станал известен случай, при който едно местно момче, получаващо припадъци с пяна на уста, внезапно умря. Местният абат твърдеше, че припадъците се дължали на обсебване от Дявола, а господин Аскам поиска да види мозъка на момъка. Да, мозъка му! Черепът на мъртвото момче беше отворен и господин Аскам намери загнездено в мозъка му чуждо тяло с размерите на ябълка. По-късно ми каза следното във връзка със случая: „Преди да наричаме нещо свръхестествено, Бес, трябва да изчерпим всички естествени обяснения“. Абатът не му проговори цяла година. Не всички споделяха удоволствието на господин Аскам от откриването на нови неща.
И тогава, в зенита на университетската си кариера, той бе дошъл да обучава мен, някакво си дете, трето поред за престола. Дори на онази крехка възраст имах впечатлението, че забележителният господин Роджър Аскам е прекалено компетентен, за да бъде просто наставник на едно тринайсетгодишно момиче, та било то и принцеса. Чудех се защо ли го прави. Какво виждаше в мен, което не виждаше в никой друг?
Както и да е, размяната на реплики относно английския на мюсюлманския султан не беше нещо необичайно. Аз грешах, а той беше прав – за пореден път.
Отново насочихме вниманието си към поканата. В нея се добавяше, че шахматният турнир ще се проведе след един месец в столицата на султана, древния Константинопол.
Заедно с поканата дойде и бележка от баща ми, адресирана до господин Аскам.
Аскам,
Разбирам, че вашият колега господин Гилбърт Джайлс бил най-добрият играч на шах в Кеймбридж. Бихте ли проверили дали това все още е така и ако е, пратете ми го веднага. Не друго, а репутацията на християнския свят изисква участието на нашия първенец на този турнир.
Хенри, К.
Между другото, оценявам усилията ви относно сина на Къмбърланд. Делата ви не остават незабелязани.
В онези дни залогът далеч не бе само репутацията на християнския свят – мюсюлманският султан заплашваше самото християнство.
Империята му се простираше от Персия на изток до Алжир на югозапад и неотдавна бе пресякла Дунав. Осем години по-рано, през 1538 година, султанският флот под командването на блестящия Барбароса беше постигнал немислимото – бе нанесъл поражение на европейския флот, флота на Християнския съюз, при Превеза. Въпросният Християнски съюз, свикан от самия папа Павел ІІІ, изгуби над четирийсет кораба, повече от три хиляди души попаднаха в плен и след като османският султан получи откуп от триста хиляди златни дуката, Европа изгуби и голяма част от гордостта си.
После войските на Сюлейман превзеха град Буда, а сега се насочваха към портите на Виена. Говореше се, че ерцхерцог Фердинанд Австрийски, най-близкият европейски съсед на Сюлейман, не бил на себе си от ярост заради нахлуването на султана в негови земи, но не можел да направи нищо повече от това да прати още шпиони, които да следят придвижването на мюсюлманските войски. Империята на Сюлейман беше два пъти по-голяма от целия християнски свят и продължаваше да расте с всеки ден.
И всичко това без да става дума за самия Сюлейман. За него се казваше, че бил мъдър и проницателен владетел, владеещ цели пет езика. Бил надарен поет и покровител на изкуствата, коварен стратег и, за разлика от заклетия си враг ерцхерцог Фердинанд и мнозина европейски крале и кралици, бил направо обожаван от поданиците си.
Неведнъж наставникът ми беше изтъквал, че докато владетелите на Англия, Франция и Испания се боричкат помежду си за надмощие, на изток се надига огромна сянка. И че ако не се вземат мерки, един ден благородните фамилии ще се откъснат от кавгите си и ще открият, че плащат данък на мюсюлмански господар.
Другото неизречено предизвикателство в позлатената покана бе неизбежното съревнование между верите. Точно както бе направил при Превеза, Сюлейман поставяше своя бог срещу нашия. А в Превеза неговият беше победил...
Издателство Бард
Турнирът в Хеликон
Турнирът в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар