Слънцето беше напекло лицето му. На нощната масичка, върху Бристолския алманах и няколко броя на „Ла Фиха“, будилникът „Тик-Так“ показваше десет без двайсет. Молинари стана, като продължаваше да повтаря зодиакалните знаци. Погледна през прозореца. Непознатият стоеше на ъгъла.
Усмихна се лукаво. Отиде до банята; върна се с бръсначката, четката, парченцето жълт сапун и купичка с вряла вода. Отвори широко прозореца, погледна с подчертано спокойствие непознатия и бавно взе да се бръсне, подсвирквайки си тангото „Белязана карта“.
Десет минути по-късно крачеше по улицата, облечен в кафявия костюм, за който още дължеше последните две месечни вноски на „Английско шивашко ателие Рабуфи“. Стигна до ъгъла; непознатият внезапно прояви интерес към една лотарийна обява. Молинари, свикнал вече с тия прозаични хитрости, свърна към улица „Умберто І“. Автобусът пристигна веднага; Молинари се качи. За да улесни работата на преследвача, зае едно от предните места. След две-три преки се обърна; непознатият, когото не беше трудно да разпознае по черните очила, четеше вестник. Автобусът се напълни още преди да стигне до центъра; Молинари можеше да слезе, без непознатият да го забележи, но избра по-добър план. Продължи до бирария „Палермо“. Оттам, без да се обръща, пое на север, заобиколи стената на затвора и влезе в двора; смяташе, че се държи спокойно, но преди да стигне до будката на охраната, хвърли току-що запалената цигара. Размени няколко безлични реплики с някакъв служител по риза. Един надзирател го придружи до килия 273.
Преди четиринайсет години на карнавала в Белграно месарят Агустин Р. Бонорино, маскиран като коколиче, получи смъртоносен удар с бутилка в слепоочието. Всички знаеха, че бутилката „Билц“, която го повали, размахваше един младеж от бандата на Куция. Но тъй като Куция беше ценен електорален елемент, полицията посочи като виновник Исидро Пароди, за когото някои твърдяха, че е анархист, разбирайки под това спиритист. Всъщност Исидро Пароди не беше нито едното, нито другото: притежаваше бръснарница в Южния квартал и беше имал неблагоразумието да даде една стая под наем на един писар от осемнайсето полицейско управление, който не му плащаше вече цяла година. Такова неблагоприятно стечение на обстоятелствата реши съдбата на Пароди – свидетелите (все от бандата на Куция) бяха единодушни в показанията си; съдията го осъди на двайсет и една години лишаване от свобода. Заседналият живот си беше казал думата – днес убиецът от 1919-а беше мъж над четирийсетте, нравоучително сериозен, дебел, с бръсната глава и необикновено умни очи. Тези очи сега гледаха младия Молинари.
– С какво мога да ви бъда полезен, приятелю?
Гласът не беше особено дружелюбен, но Молинари знаеше, че затворникът се радва на посещенията. А и по-важно от това как ще реагира Пароди, за него беше да намери довереник и съветник. Бавно и акуратно старият Пароди запарваше мате в небесносиня каничка. Поднесе я на Молинари. Макар че нямаше търпение да разкаже за непоправимото събитие, което беше преобърнало живота му, Молинари съзнаваше, че няма смисъл да притеснява Исидро Пароди; с изненадващо за самия себе си спокойствие поде банален разговор за конните надбягвания, които са си чиста измама и никой не може да познае кой ще спечели. Дон Исидро не го слушаше; подхвана любимата си тема за омразните италианци, които се бяха наврели навсякъде и дори Държавния затвор не бяха пощадили.
– Сега е пълен с чужденци с най-съмнително минало и никой не знае откъде са дошли.
Молинари, който лесно ставаше националист, подкрепи тези оплаквания: на него вече му било дошло до гуша от италианци и друзи, да не говорим за английските капиталисти, дето са напълнили страната с влакове и хладилници. Вчера например, още невлязъл в пицария „Запалянковците“, първото, което видял, бил един италианец.
– Италианец или италианка ви създава неприятности?
– Нито италианец, нито италианка – отвърна простичко Молинари. – Убих един човек, дон Исидро.
– И за мен казват, че съм убил човек, а ето че още ме има. Не се безпокойте; случаят с друзите е заплетен, но може би ще успеете да спасите кожата, ако не сте на нож с някой писар от осемнайсети участък.
Молинари го погледна изумен. После се сети, че един безскрупулен вестник (който впрочем нямаше нищо общо с амбициозния вестник на Кордоне, където пишеше за изисканите видове спорт и за футбол) беше свързал името му със загадъчното произшествие във вилата на Ибн Халдун. Сети се, че Пароди поддържа пъргав ума си и благодарение на неговата бистрота и на великодушната разсеяност на помощник-инспектора Грондона задълбочено изучава вечерните вестници. Дон Исидро наистина знаеше за неотдавнашната гибел на Ибн Халдун; въпреки това помоли Молинари да му изложи фактите, но да не говори много бързо, защото вече малко недочува. Молинари, поуспокоен, разказа следната история:
– Повярвайте, аз съм модерен младеж, човек на своето време; живея, но и обичам да размишлявам. Съзнавам, че вече сме надживели епохата на материализма; причестяванията и човешкото множество на Евхаристичния конгрес оставиха у мен неизличима следа. Както казахте веднъж, и повярвайте, добре съм запомнил думите ви, трябва да се намери неизвестното. Вижте, факирите и йогите доста са постигнали със своите дихателни упражнения и своите номера. Като католик аз не съм посещавал спиритическия център „Чест и Родина“, но разбрах, че друзите са прогресивна общност и са по-близо до тайната от мнозина, които ходят на служба всяка неделя. Доктор Ибн Халдун имаше вила във Виля Мацини, нещо като папски дворец, със страхотна библиотека. Запознах се с него в радио „Феникс“ в Деня на дървото. Произнесе дълбокомъдра реч; харесала му една моя статийка, която някой му бил изпратил. Заведе ме в дома си, даде ми сериозни книги за четене и ме покани на празника, който устройваше във вилата; това са истински интелектуални турнири, уверявам ви, макар и без женско присъствие. Казват, че друзите се кланят на идоли; не знам, но в актовата зала има меден бик, който струва повече от влак. Всеки петък около този бик се събират акилите, тоест посветените. От доста време доктор Ибн Халдун беше изразил желание да се приобщя към тях; нямаше как да откажа, щеше ми се да съм в добри отношения със стареца, пък и нали не само с хляб живее човек. Друзите са затворени хора, затова някои смятаха, че един западняк не е достоен да стане част от тяхното братство. Например Абу-л Хасан, собственикът на парка камиони за превоз на месо, беше напомнил, че броят на избраниците е строго определен и не е редно да се приемат друговерци; против беше и ковчежникът Изедин, но той е един нещастник, който по цял ден пише, доктор Ибн Халдун се присмиваше и на него, и на книжките му. Само че тия мракобесници не се отказаха от древните си предразсъдъци; продължиха да действат подмолно и смело твърдя, че макар и косвено, те са виновни за всичко.
На 11 август получих писмо, в което Ибн Халдун ми съобщаваше, че на 14-и ще бъда подложен на доста трудно изпитание и трябва да се подготвя за него.
– И как трябваше да се подготвите? – попита Пароди.
– Ами трябваше да изкарам три дни само на чай, докато се уча да изброявам зодиакалните знаци както са в Бристолския алманах. Съобщих в Санитарната служба, където работя сутрин, че съм болен. Отначало се учудих, че церемонията е насрочена за неделя, а не за петък, но в писмото се казваше, че за толкова сериозно изпитание е по-подходящ Господният ден. Трябваше да се явя във вилата преди полунощ. В петък и събота бях съвсем спокоен, но в неделя се събудих разтревожен. Вижте, дон Исидро, сега, като си помисля, съм сигурен, че още тогава предчувствах какво ще се случи. Но не се отказах, прекарах целия ден с книгата в ръка. Беше забавно, през пет минути поглеждах часовника да видя дали вече може да изпия следващата чаша чай; не знам защо гледах, така или иначе трябваше да пия – гърлото ми беше пресъхнало и се нуждаеше от нещо течно. С такова нетърпение чаках часа на изпитанието, а пристигнах със закъснение на гара „Ретиро“, изпуснах влака и се наложи да взема пътническия в двайсет и три и осемнайсет...
Десет минути по-късно крачеше по улицата, облечен в кафявия костюм, за който още дължеше последните две месечни вноски на „Английско шивашко ателие Рабуфи“. Стигна до ъгъла; непознатият внезапно прояви интерес към една лотарийна обява. Молинари, свикнал вече с тия прозаични хитрости, свърна към улица „Умберто І“. Автобусът пристигна веднага; Молинари се качи. За да улесни работата на преследвача, зае едно от предните места. След две-три преки се обърна; непознатият, когото не беше трудно да разпознае по черните очила, четеше вестник. Автобусът се напълни още преди да стигне до центъра; Молинари можеше да слезе, без непознатият да го забележи, но избра по-добър план. Продължи до бирария „Палермо“. Оттам, без да се обръща, пое на север, заобиколи стената на затвора и влезе в двора; смяташе, че се държи спокойно, но преди да стигне до будката на охраната, хвърли току-що запалената цигара. Размени няколко безлични реплики с някакъв служител по риза. Един надзирател го придружи до килия 273.
Преди четиринайсет години на карнавала в Белграно месарят Агустин Р. Бонорино, маскиран като коколиче, получи смъртоносен удар с бутилка в слепоочието. Всички знаеха, че бутилката „Билц“, която го повали, размахваше един младеж от бандата на Куция. Но тъй като Куция беше ценен електорален елемент, полицията посочи като виновник Исидро Пароди, за когото някои твърдяха, че е анархист, разбирайки под това спиритист. Всъщност Исидро Пароди не беше нито едното, нито другото: притежаваше бръснарница в Южния квартал и беше имал неблагоразумието да даде една стая под наем на един писар от осемнайсето полицейско управление, който не му плащаше вече цяла година. Такова неблагоприятно стечение на обстоятелствата реши съдбата на Пароди – свидетелите (все от бандата на Куция) бяха единодушни в показанията си; съдията го осъди на двайсет и една години лишаване от свобода. Заседналият живот си беше казал думата – днес убиецът от 1919-а беше мъж над четирийсетте, нравоучително сериозен, дебел, с бръсната глава и необикновено умни очи. Тези очи сега гледаха младия Молинари.
– С какво мога да ви бъда полезен, приятелю?
Гласът не беше особено дружелюбен, но Молинари знаеше, че затворникът се радва на посещенията. А и по-важно от това как ще реагира Пароди, за него беше да намери довереник и съветник. Бавно и акуратно старият Пароди запарваше мате в небесносиня каничка. Поднесе я на Молинари. Макар че нямаше търпение да разкаже за непоправимото събитие, което беше преобърнало живота му, Молинари съзнаваше, че няма смисъл да притеснява Исидро Пароди; с изненадващо за самия себе си спокойствие поде банален разговор за конните надбягвания, които са си чиста измама и никой не може да познае кой ще спечели. Дон Исидро не го слушаше; подхвана любимата си тема за омразните италианци, които се бяха наврели навсякъде и дори Държавния затвор не бяха пощадили.
– Сега е пълен с чужденци с най-съмнително минало и никой не знае откъде са дошли.
Молинари, който лесно ставаше националист, подкрепи тези оплаквания: на него вече му било дошло до гуша от италианци и друзи, да не говорим за английските капиталисти, дето са напълнили страната с влакове и хладилници. Вчера например, още невлязъл в пицария „Запалянковците“, първото, което видял, бил един италианец.
– Италианец или италианка ви създава неприятности?
– Нито италианец, нито италианка – отвърна простичко Молинари. – Убих един човек, дон Исидро.
– И за мен казват, че съм убил човек, а ето че още ме има. Не се безпокойте; случаят с друзите е заплетен, но може би ще успеете да спасите кожата, ако не сте на нож с някой писар от осемнайсети участък.
Молинари го погледна изумен. После се сети, че един безскрупулен вестник (който впрочем нямаше нищо общо с амбициозния вестник на Кордоне, където пишеше за изисканите видове спорт и за футбол) беше свързал името му със загадъчното произшествие във вилата на Ибн Халдун. Сети се, че Пароди поддържа пъргав ума си и благодарение на неговата бистрота и на великодушната разсеяност на помощник-инспектора Грондона задълбочено изучава вечерните вестници. Дон Исидро наистина знаеше за неотдавнашната гибел на Ибн Халдун; въпреки това помоли Молинари да му изложи фактите, но да не говори много бързо, защото вече малко недочува. Молинари, поуспокоен, разказа следната история:
– Повярвайте, аз съм модерен младеж, човек на своето време; живея, но и обичам да размишлявам. Съзнавам, че вече сме надживели епохата на материализма; причестяванията и човешкото множество на Евхаристичния конгрес оставиха у мен неизличима следа. Както казахте веднъж, и повярвайте, добре съм запомнил думите ви, трябва да се намери неизвестното. Вижте, факирите и йогите доста са постигнали със своите дихателни упражнения и своите номера. Като католик аз не съм посещавал спиритическия център „Чест и Родина“, но разбрах, че друзите са прогресивна общност и са по-близо до тайната от мнозина, които ходят на служба всяка неделя. Доктор Ибн Халдун имаше вила във Виля Мацини, нещо като папски дворец, със страхотна библиотека. Запознах се с него в радио „Феникс“ в Деня на дървото. Произнесе дълбокомъдра реч; харесала му една моя статийка, която някой му бил изпратил. Заведе ме в дома си, даде ми сериозни книги за четене и ме покани на празника, който устройваше във вилата; това са истински интелектуални турнири, уверявам ви, макар и без женско присъствие. Казват, че друзите се кланят на идоли; не знам, но в актовата зала има меден бик, който струва повече от влак. Всеки петък около този бик се събират акилите, тоест посветените. От доста време доктор Ибн Халдун беше изразил желание да се приобщя към тях; нямаше как да откажа, щеше ми се да съм в добри отношения със стареца, пък и нали не само с хляб живее човек. Друзите са затворени хора, затова някои смятаха, че един западняк не е достоен да стане част от тяхното братство. Например Абу-л Хасан, собственикът на парка камиони за превоз на месо, беше напомнил, че броят на избраниците е строго определен и не е редно да се приемат друговерци; против беше и ковчежникът Изедин, но той е един нещастник, който по цял ден пише, доктор Ибн Халдун се присмиваше и на него, и на книжките му. Само че тия мракобесници не се отказаха от древните си предразсъдъци; продължиха да действат подмолно и смело твърдя, че макар и косвено, те са виновни за всичко.
На 11 август получих писмо, в което Ибн Халдун ми съобщаваше, че на 14-и ще бъда подложен на доста трудно изпитание и трябва да се подготвя за него.
– И как трябваше да се подготвите? – попита Пароди.
– Ами трябваше да изкарам три дни само на чай, докато се уча да изброявам зодиакалните знаци както са в Бристолския алманах. Съобщих в Санитарната служба, където работя сутрин, че съм болен. Отначало се учудих, че церемонията е насрочена за неделя, а не за петък, но в писмото се казваше, че за толкова сериозно изпитание е по-подходящ Господният ден. Трябваше да се явя във вилата преди полунощ. В петък и събота бях съвсем спокоен, но в неделя се събудих разтревожен. Вижте, дон Исидро, сега, като си помисля, съм сигурен, че още тогава предчувствах какво ще се случи. Но не се отказах, прекарах целия ден с книгата в ръка. Беше забавно, през пет минути поглеждах часовника да видя дали вече може да изпия следващата чаша чай; не знам защо гледах, така или иначе трябваше да пия – гърлото ми беше пресъхнало и се нуждаеше от нещо течно. С такова нетърпение чаках часа на изпитанието, а пристигнах със закъснение на гара „Ретиро“, изпуснах влака и се наложи да взема пътническия в двайсет и три и осемнайсет...
Хартиено издание и е-книга
Издателство Колибри
Шест задачи за дон Исидро Пароди в Хеликон
Шест задачи за дон Исидро Пароди в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар