С постоянно позоваване на Сократ...
Във Въведението към своята магистърска теза Киркегор заявява, че за него анализът на понятието за ирония трябва да бъде предшестван от „стабилно и автентично схващане за историко-достоверното и феноменологично съществуване на Сократ“. „В днешно време всекиму е известно, че традицията свързва думата ирония с живота на Сократ, но от това не следва, че всеки знае, що е ирония... Той не е бил като някой философ, който излага своите схващания, при което именно самото изложение не представлява настоящето на идеята, а по-скоро това, което Сократ е казвал, е означавало нещо друго. Външното изобщо не е било в хармонично единство с вътрешното, дори по-скоро е било негова противоположност и именно под този ъгъл на пречупване трябва да бъде разбиран той...“ (с. 32). Да обърнем специално внимание на това противополагане на външното и вътрешното, което ще постави Киркегоровото разбиране за иронията в ракурс, доста различен от резултиращото от немските дилеми. Наистина, Киркегор се доближава до романтиците с настояването си за това, че разбирането на Сократовото философстване е най-добрият подстъп за осмислянето на понятието за ирония. За разлика от тях обаче, Киркегор още на първите уводни страници на своята работа въвежда друго значение на думата ирония, друга парадигма за нейното склонение. Първото и основно значение според романтиците на думата ирония е онова, което Фр. Шлегел нарича „съзнателна преструвка“, играта на гения-художник на своя живот, която той непрекъснато играе със своето обкръжение от простосмъртни и техните тривиални представи за добро и зло, за красиво и грозно. Киркегор дефинира своето приоритетно значение на думата ирония не с термините, оправдаващи субективния произвол на Гения, а в духа на обективната и на отрицателната диалектика. Задължително е да се отбележи, че те не са монопол само на Хегел (както обикновено се мисли), а са утвърдени в европейското мислене от Хераклит и Зенон от Елея, от Платон в „Парменид“ и „Софистът“, от Аристотел и Прокъл. „Ако сега кажем, че иронията е съставлявала субстанциалното в неговото битие (това разбира се е едно противоречие, но така и трябва да бъде) и ако постулираме по-нататък, че иронията е едно отрицателно понятие, то лесно ще се види колко трудно и дори невъзможно е да се изгради неговият образ или поне точно толкова трудно, колкото да се изобрази един горски дух с шапката, която го прави невидим.“ Ако се задържим още малко и при Киркегоровото фиксиране върху противоположността между вътрешното и външното, сиреч между онова, което се мисли и онова, което се изразява от думите, ще видим още по-отчетливо Киркегоровата парадигма за скланяне на думата ирония. В нея иронията е не само “съзнателна преструвка” (каквато е за романтиците) и не просто „безкрайна абсолютна отрицателност“ и „момент в спекулативната идея“ (както я мисли Хегел). Киркегор изтъква противоположността между вътрешното, мисленото и външното, говореното и изразяваното, като по този начин очертава своето разбиране за Сократовата ирония като интелектуално притворство. (Тук може да се вметне и
това, че притворство, лукавство и лицемерие са думи, които по-плътно се доближават до етимологията на думата eirwneia, отколкото преструвка). Интелектуалното притворство на Сократ и противопоставянето на вътрешното, мисленото и външното, изразяваното от езика е една от възможните форми на поставянето на вечното философско питане: Как думите означават мислите? Да повторим казаното от Киркегор: „... това, което Сократ е казвал, е означавало нещо друго“. Това е според Киркегор най-общата формула за дешифрирането на Сократовата ирония и не случайно в тази връзка той заговорва и за необходимостта от „ново интегрално смятане“ за схващането на Сократовото битие и изразяване. Това е и най-съзвучното от Киркегоровата интерпретация с модерните логоцентрични и семиотически опити върху история на философията. (Да си припомним призива на Умберто Еко за възраждане на интереса към отминалата философия чрез пренаписването на нейната история като история на теориите за знаците и семиотиката). Освен като безспорен синтез на отминалите антитетични немски дебати, Киркегоровото разбиране за Сократовата ирония може да бъде схванато и като философска прогностика, като взиране и в нашите съвременни търсения. То поставя изобщо проблема за иронията в полето на семиотичните търсения: Какво означават думите, когато са знаци не на мислите, а на нещо друго? Кое е това друго? Какво е то? Друго на мислите, които мислим, или друго на думите, с които бихме изразили непресторено и неиронично мислите, които мислим?...
Димка Гочева
Издателство Захарий Стоянов
Няма коментари:
Публикуване на коментар