Тръгнахме от сергия на сергия, като оглеждахме редиците от кожени ботуши – някои все още бяха окървавени от краката на предишните си собственици. Карабините „Токарев“ и пистолетите бяха евтини – човек лесно можеше да се сдобие с такова оръжие срещу няколко рубли или двеста грама хляб. Германските „Люгер“ и гранатите бяха по-скъпи, но също можеха да се намерят, ако попиташ когото трябва. На една сергия се продаваха стъклени чаши, пълни с пръст, за по сто рубли парчето – наричаха я „Бадаевска кал“ и беше изровена от земята под бомбардираните складове за хранителни продукти, така че беше смесена с разтопена захар.
Коля спря до една сергия, на която един изпит, прегърбен човек с превръзка на окото и незапалена лула в устата продаваше бутилки с прозрачен алкохол без етикети.
– Какво е това? – попита Коля.
– Водка.
– Водка? От какво е направена?
– От дърво.
– Значи не е водка, приятелю. Това е дървесен алкохол.
– Искаш ли го или не?
– Не сме дошли за това – казах аз на Коля, но той не ми обърна внимание.
– От това се ослепява – каза той на мъжа зад сергията.
Едноокият мъж поклати глава, отегчен от неговото невежество, но все пак реши да упражни някакво минимално усилие, за да осъществи продажба.
– Прецежда се през ленен плат – каза му той. – На седем пласта. След това е безопасно за пиене.
– Звучи като истински еликсир за боговете – каза Коля. – Трябва да го наречеш „Седмият грях“. Това е добро име за напитка.
– Искаш ли?
– Ще взема една бутилка, ако пиеш с мен.
– Малко ми е рано.
Коля сви рамене.
– Ако те видя да пиеш, ще купя бутилката. Иначе какво да ти кажа – войната ме превърна в циник.
– Двеста рубли бутилката.
– Сто. Да пием.
– Какво правиш? – попитах го аз, но той дори не ме погледна.
Едноокият мъж остави изстиналата си лула, намери една чаена чашка и започна да рови за парче плат по сергията си.
– Ето – каза му Коля, като му подаде една бяла носна кърпа. – Чиста е. Относително.
Мъжът сгъна носната кърпа на три пред очите ни и покри с нея чаената чашка. После бавно наля алкохола. Дори на открито, на поривите на вятъра, течността вонеше на отрова – на почистващ препарат, с който търкат пода в някоя фабрика. Едноокият мъж махна носната кърпа, която вече беше напоена с някаква мазна утайка. После надигна чашката, отпи малка глътка от нея и я остави обратно на сергията, като изражението му не се промени и за миг.
Коля внимателно погледна нивото на течността в чашката, за да се увери, че продавачът наистина беше отпил. Удовлетворен, той взе чашката и я вдигна за наздравица към нас.
– За Майка Русия!
Коля изпи дървесния алкохол на един дъх, стовари чашката обратно на сергията, избърса устата с опакото на ръката и едва не повърна. После ме сграбчи за рамото, като се опитваше да се задържи на крака, а очите му бяха широко отворени и от тях течаха сълзи.
– Ти ме уби – каза той, като едва произнасяше думите от свитото си гърло и обвинително сочеше с пръст към едноокия мъж.
– Не съм ти казал да го пиеш бързо – отвърна невъзмутимо мъжът и пъхна лулата обратно в устата си. – Сто рубли.
– Лев... Лев, тук ли си?
Лицето на Коля беше обърнато към мен, но погледът му беше разфокусиран и очите му гледаха право през мен.
– Много смешно.
Коля се ухили и се изправи.
– Човек не може да излъже евреин. Добре тогава, плати на човека.
– Какво?
– Хайде – каза той и махна към продавача, който стоеше в очакване. – Дай парите на човека.
– Нямам пари.
– Не ме лъжи, момче! – изрева Коля, като ме сграбчи за яката на палтото и ме разтърси така, че кокалите ми затракаха. – Аз съм войник от Червената армия и няма да търпя никакви кражби!
Той рязко ме пусна, пъхна ръце в джобовете на палтото ми и извади оттам няколко парчета хартия, малко канап и мъх, но нищо подобно на пари. Коля въздъхна и се обърна към продавача.
– Оказва се, че нямаме пари. Опасявам се, че ще се наложи да отменим сделката.
– Ти какво си мислиш? – попита го едноокият мъж и отвори палтото си, за да ни покаже дръжката на финската си кама. – Само защото си войник няма да те заколя?
– Вече имам цяла чаша отрова в корема си. Защо не пробваш?
Коля се усмихна на мъжа и зачака отговора. В сините очи на Коля не се четеше нищо – нито страх, нито гняв, нито вълнение от евентуалната предстояща битка – нищо. По-късно разбрах, че точно това беше неговата дарба: опасността го успокояваше. Хората около него се справяха със страха си по обичайните начини: стоицизъм, истерия, престорена веселост или някаква комбинация от трите. Но според мен Коля така и не повярва във всичко, което се случваше около него. Цялата тази война му се струваше абсурдна: варварството на германците, партийната пропаганда, кръстосаният огън от трасиращи куршуми в нощното небе. Сякаш му се струваше, че всичко това е историята на някой друг – невероятно подробна история, в която беше попаднал погрешно и вече не можеше да се измъкне от нея.
– Махай се, преди да съм ти отрязал устата – каза едноокият мъж, като дъвчеше незапалената си лула и стискаше дръжката на камата.
Коля му отдаде чест и продължи към следващата сергия, напълно отпуснат и спокоен, все едно цялата операция беше съвсем редовна и безпроблемна. Последвах го, а сърцето ми биеше като чук в гърдите.
– Хайде просто да намерим яйцата – казах му аз. – Защо трябва да обикаляш и да провокираш хората?
– Имах нужда от питие, ударих едно питие и сега отново се усещам жив – каза той, дълбоко си пое въздух и го изпусна през свитите си устни, като гледаше как парата от дъха му се издига във въздуха. – Снощи и двамата трябваше да умрем. Разбираш ли? Разбираш ли какъв късмет извадихме? Трябва да се радваме на това...
Преводач Богдан Русев
Издателство Изток-Запад
Градът на крадците в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар