Беше нощ, утринта не бе настъпила още и крилете ѝ бяха толкова черни, че тя се спускаше във въздуха невидима над градските стени. Повдигна рамене, спусна крака и се приземи на стълба, после скокна в гнездото.
Под нея се намираше една от портите на града. Бяха общо седем. Тази врана гнездеше над вратата, седмата. Беше най-хубавото място за живеене за една врана. Винаги имаше най-добра видимост към бойното поле.
Току-що приключилата битка бе най-кръвопролитната от всички досега. Колко много храна. Жалко, че сега не ѝ беше време да мъти; да можеха човешките същества да решават да се убиват взаимно, когато би имала по-голяма полза. Но не, цял сезон вече мина, откакто бе избутала с черната си човка счупените черупки и бе пратила крехките мънички пиленца по пътя им. Ах, това е то. Такъв е животът. Но все едно, и той като враните лети.
Сега онова, което бе останало от корабите на отстъпващата армия, изчезваше над тънката линия, където морето се срещаше с небето; сега димът от снощните огньове се разсейваше там, където все-още-живите човеци отдолу бяха изгорили и погребали умрелите. Те бяха най-вече от женски пол. Женските бяха тези, които накрая преравяха всичко. Пробиваха си път през отломките и боклука. Тикаха изпочупените си ръчни колички по онуй, което бе останало от пътя. Нищо ново. Враната беше виждала всичко това и преди. Беше стара птица и годините бяха подсилили зрението и мъдростта ѝ, научили я бяха какво да вижда и за какво да бъде сляпа. И тя добре знаеше, че не бива да губи време, за да избира кое ще ѝ е най-вкусно от трупа на умрелия човек, останал на земята. Не се забавяй достатъчно дълго, за да няма време някой от още живите да те забележи, да намери камък и да го хвърли. Едно: надолу. Две: кацаш и захващаш с нокти. Три: рязко дръпваш с човката от носа, пръста, ъгъла на вкусното око, парченце идеална вечеря. Четири: бързо, пляс, пляс, пляс с крилете и нагоре и надалеч оттам.
Все-още-живите без да щат бяха бавни. Просто не бяха врани. Раменете им бяха прегърбени и безкрили. Някои се превиваха на две от тъга. Други се превиваха на две под тежестта на неща, взети от джобовете или мешките на умрелите и всичките бяха уплашени, все-още-живите бързаха назад, за да са на безопасно място в града, преди светлината на зората да ги направи твърде видими.
Тя подреди перата на крилете си с човка. Скоро ще изгрее слънцето. Битката приключи. Дълга бе нощната ѝ смяна. Настани се готова да заспи.
Но долу под нея, вижте, долу до вратата, точно да самата врата, кучето продължаваше да седи и да чака.
Кучето седеше там от дни, от самото начало на битката. И все още беше там. Не беше мръднало и сантиметър.
– Грак! – обади се тя.
Кучето дори не погледна нагоре.
Всички кучета бяха еднакво глупави. Това беше още младо, кучешка вярност бе изписана по цялото му кучешко лице. Беше покрито с прах от битката. Някой все-още-жив човек, вероятно вече умрял, сигурно му беше наредил да седи и да чака там край вратата. И то бе сторило това, което му бяха казали.
– Грак- хак! – изсмя се враната отгоре.
Младото куче се завъртя уморено в праха – веднъж, втори път. Правеше си ложе...
Преводач Росица Николова
Издателство Сиела
Антигона. Преразказана от Али Смит в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар