Артуро Перес-Реверте >> Обсадата

Съдбата мести фигурите по шахматната дъска на Кадис

   На шестнайсетия удар привързаният към масата мъж припада. Кожата му е жълта, почти прозрачна, главата му провисва неподвижно встрани от плота на масата. Светлината на маслената лампа, закачена на стената, играе по следите от сълзи на мръсните му бузи и по струйката кръв, която се стича от носа му. Палачът спира за момент нерешително, стиснал бича в едната си ръка, а с другата изтрива от веждите си потта, която е напоила и ризата му. После се обръща към трети човек, който стои зад него, в полусянка, подпрян на вратата. Сега мъжът с бича гледа като ловно куче, което знае, че се е провинило пред господаря си. Едър пес, жесток и тъп.
   В настъпилата тишина през затворените капаци се чува отново прибоят на Атлантика отвън, на брега. Никой нищо не е казал, откакто са спрели виковете. По лицето на мъжа, застанал при вратата, се отразява огънчето на пура, припалвана два пъти.
   – Не е бил той – казва той накрая.
   Всички имаме точка на пречупване, мисли си мъжът. Но не го казва на глас. Не и пред тъпоумния си слушател. Хората се пречупват точно в определена точка, ако се знае как да се стигне до нея. Всичко е въпрос на изпипване на детайла. Да знаеш кога да спреш и как. Един грам повече на везната и всичко отива по дяволите. На боклука. Пропаднала работа, казано с две думи. Време, усилия, всичко отива напразно. Удрят напосоки, докато истинската цел се отдалечава. Пролива се ненужна пот, като тази на бияча, който все така бърше челото си, стиснал бича в другата ръка, и чака заповед да продължава или не.
   – Нямаме повече работа тук.
   Другият го гледа тъпо, неразбиращо. Наричат го Кадалсо. Чудесно име, като се има предвид занаята му. С пура в уста, мъжът, стоял до вратата, се приближава до масата и като се привежда леко, се вглежда в изпадналия в несвяст: едноседмична брада, засъхнала мръсотия по врата, по ръцете и между моравите следи от бича по тялото. Три удара в повече, пресмята той. На дванайсетия всичко изглеждаше очевидно, но трябваше да се подсигурят. Никой няма да му търси никаква сметка в този случай. Става дума за обикновен просяк, от онези, които обитават скалистия провлак. Отрепка, един от многото, които войната и френската обсада са докарали в града, подобно на морето, което изхвърля боклуците си на пясъчния бряг.
   – Не го е направил той.
   Човекът с бича примигва и се опитва да разбере какво става. Почти може да се види как новополученото сведение си проправя бавно път през тесните извивки на мозъка му.
   – Ако ми позволите, бих могъл...
   – Не ставай глупак. Казвам ти, че не е бил този.
   Оглежда арестанта още малко, съвсем отблизо. Очите са полуотворени, оцъклени и втренчени. Но не е мъртъв. Рохелио Тисон е виждал достатъчно трупове в професионалния си живот и разпознава симптомите. Просякът диша слабо, а една вена, издута поради изкривяването на врата, пулсира бавно. Привеждайки се, комисарят долавя мириса на тялото пред себе си: стипчива влага по мръсната кожа, миризма на урина – човекът се е изпуснал при побоя. Пот от страх, която сега изстива по пребледнялото от припадъка лице; толкова различна от другата, по-близка до него миризма на пот, от животинския мирис, излъчващ се от мъжа с камшика. Обзет от отвращение, Тисон всмуква от пурата и издухва дълга струя дим, която изпълва носните му кухини и пропъжда зловонието. После се изправя и тръгва към вратата.
   – Когато се събуди, му дай няколко монети. И го предупреди: само да тръгне да се жалва насам-натам, тогава наистина ще му одерем кожата... Като на заек.
   Хвърля на земята угарката и я стъпква с върха на ботуша си. След това взема от един стол шапката, бастуна и сивия редингот, бута вратата и излиза навън, на залятия от ослепителна светлина бряг, а в далечината, зад Пуерта де Тиера, се е ширнал Кадис, бял като корабно платно над сивите стени, зидани от камъни, извадени от морето.
   Чува се жужене на мухи. Появиха се рано тази година, примамени от мършата. Тялото на момичето си е там, на брега на провлака откъм Атлантическия океан, зад една дюна, от чийто връх източният вятър отвява пясъчни ресни. Приведена над трупа, жената, която Тисон е накарал да доведат от града, се рови между бедрата на момичето. Тя е известна акушерка, а освен това и доверена осведомителка на полицията. Наричат я леля Перехил, някога е била проститутка в квартала Мерсед. Тисон има повече вяра на тази жена и на собствения си инстинкт, отколкото на лекаря, до чиито услуги обикновено прибягва полицията: същински касапин и пияница, некомпетентен и продажен. Така че вика нея в подобни случаи. Случаите са два за три месеца. Или четири, ако се смята кръчмарката, намушкана с кама от мъжа си, и убийството от ревност на онази собственица на пансион, извършено от един студент. Но последните се оказаха истории от друг вид: ясни от самото начало, добре познатите престъпления от страст. Рутина. Това с момичетата е друго нещо. Особен случай. По-зловещ...

Преводач Боряна Дукова

Издателство Еднорог

Обсадата в Pimodo