Симеон Радев >> Погледи върху литературата и изкуството

Лични спомени

   Баща ми беше търговец – професия за печелене на пари, – но знаеше, че има неща, които стоят по-горе от парата. Често съм го слушал да повтаря тия думи от писанието: „Мнози ненавидеша богатство, а слава никтоже.“ От всички видове слава той най-високо поставяше книжовната. Питаше ме: „Кои са най-великите люде в старата българска история? Царете? Не. Св. св. Кирил и Методий, св. Седмочисленици.“ Първите песни, които той ме научи, бяха техните тропари. На Кирил и Методий: „Яко апостолов единоравния, славянских стран учителие...“ На Седмочислениците: „Венци хваления возсилаем Седмочисленицки славния...“ В една моя книга, озаглавена „Най-ранни спомени“, която търпеливо дочака да види бял свят, разказвам как той, баща ми – аз малък, едва излязъл от отделенията, но все с книга в ръка, – гледаше да събуди у мен писателско призвание. Доводите му бяха доста особени. Казваше ми: „От времето на Самуила до днес свещеникът на Царевдвор е бил винаги от рода на баба ти. Значи, хиляда години потомци на тоя род са пазили българското писмо. Това влиза в твоето наследие. Ти трябва да станеш писател.“

   Мечтата на баща ми да ме види писател не можеше да проникне у мен в тая ми възраст. Думите му влязоха в паметта ми без следа и си ги припомних, когато сам взех перото да пиша. Обаче страстно четях, каквато книга ми попаднеше. Бях във втори клас, когато прочетох „Пролетни води“ от Тургенев. В трети клас, в Охрид, където брат ми Владимир беше назначен учител, четях крадешком „Клетниците“. Крадешком, защото бях много слаб и брат ми не искаше да се уморявам, толкова повече, че намираше тая книга не за моите години. Но аз го чаках да заспи и тогава запалвах лампата и жадно взимах в ръката си прочутия роман. Четвърти клас в Битоля бях погълнат от уроците си. След това постъпих в Галатасарайския лицей в Цариград. Аз не знаех, че там са учили двама български поети – Константин Величков и Стоян Михайловски. И по-късно, като научих това, не бяха техните имена, които възбудиха у мен литературната амбиция. Тя ми дойде по друг път. В Битоля учител по словесност – така се наричаха уроците по български – ни беше Гьорче Петров. Сух ум, той нито нам можеше да даде да разберем, нито сам разбираше как трябва да се пише. Това научих в лицея. Казваха ни, че за всяко нещо, което има да напишем, трябва най-напред да си направим план, като пазим правилата за мярка и съразмерност, да бъдем крайно внимателни при подбора на думите, като отбягваме особено многобройните прилагателни, защото те често са паразитни. Гледаха също да развият въображението ни. Първото домашно, което нашият учител по френски мосю Дюбоа ни даде, когато вече доста знаех езика, беше на тема „Напишете мемоарите на един бастун“. Той ни даде някои общи упътвания.
   Бастунът казва: „Бях изложен на витрината на един магазин. Някои ме харесваха, но нямаха пари да ме купят. Други имаха пари, но не ме харесваха. Най-после един ме купи.“ После трябваше да разкажем през кои ръце е минал, докато най-накрая един го загубил. Нужно бе всичките приключения на бастуна сами да измислим.
   Не се отличавах много в измислянето и ми стана мъчно. Тогава реших да опиша нещо, което съм видял.
   През моето детство, когато баща ми отиваше в Битоля по търговия, ме вземаше понякога със себе си. Отсядахме в „Ингилис хани“, стар хан, където, ако се съди по името му, са идвали, види се, в старо време търговци англичани. Всичко, което бях видял там, оставаше живо в паметта ми. Понякога пристигаха кервани. Конете се разтоваряха сред обширния двор. Мяркаха се странни за мен фигури и се чуваха шумни гласове. На първия етаж околовръст двора имаше за пътниците стаи, пред които оставаше широко, свободно място за минаване. Тук пътниците се прибираха привечер, при хубаво време. Когато с баща ми се качвахме от гостилницата и минавахме оттам, за да отидем в нашата стая, аз любопитно отварях очите си. Пътниците образуваха пъстра гледка: някой си прави сметките и се разправя; друг свири на тамбура и си тананика; трети пуши наргиле. Всичките тези впечатления бяха още пресни у мен и се заех да ги предам. Смятах, че съм успял.
   Много мъчно е за един човек да анализира свои състояния на духа от толкова далечно време, но мисля, че тогава именно у мен се роди желанието да пиша. Фактически тогава и започнах...

Издателство Изток-Запад

Погледи върху литературата и изкуството в Pimodo