Заспивай, заспивай веднага... по-бързо. Затвори очи и остани с полуотворена уста, за да изглежда по-убедително. Дишай бавно, равномерно, макар сърцето ти да бие като пневматичен чук в гърдите. Искаш ли нещо много силно, непременно ще намериш начин да го постигнеш.
Чува стъпките по стълбите; те са леки, тихи, не са сърдитите тежки стъпки отпреди. Сега са успокояващи, опрощаващи. Чува вратата да се отваря и затваря – о, не, това е от онези нощи! Дишането му обаче е спокойно, равномерно, съвършеното дишане на заспал човек. Главата му е положена по диагонал спрямо възглавницата, а от ъгълчето на устата по едната му буза се спуска тънка струйка лига. Изглежда напълно отпуснат, макар всеки мускул на тялото му да трепти болезнено от напрежение. Това обаче остава скрито, не може да бъде видяно.
– Спиш ли, дребосъче – прошепва омразният глас, мазен, сладък като захар. – Мислех, че ще спим като приятели. Това е толкова приятно, нали?
Клепачите му винаги го издават.
– Виждам, че си буден. Клепачите ти потрепват. Не се дръж глупаво, не ми се сърди. Искаме само най-доброто за теб, нали? Какво ще кажеш да се сдобрим?
От тук насетне не успява да държи очите си затворени, а и изпитва непреодолимо желание да изтрие пръските слюнка, които гъделичкат ухото му. Миг по-късно съсухрената студена ръка с дълги мръсни нокти се плъзва под горнището на пижамата му. Цялото му тяло застива вцепенено и той вперва в мъжа поглед, пълен със страх и омраза, но чудовището сякаш не го забелязва. Забелязва единствено лекото трепкане на клепачите, но не и как цялото му тяло потръпва от погнуса.
От кухнята долита дрънчене на съдове; звънтенето на порцелана върху лавиците и тракането на сребърните прибори в чекмеджетата отекват в цялата къща. Потрепва отново, когато един дълъг нокът одрасква лекичко нежната кожичка на пъпа му. Пръстът се завърта в кръг около него – което сякаш въздейства директно на стомаха му и той се присвива по един крайно неприятен, почти болезнен начин – преди да се плъзне към долнището на пижамата му.
В този момент съзнанието му изключва; обикновено го пренася на игрището за футбол или на брега, където лови попови лъжички, но този път се озовава край железопътните релси. Наблюдава хората зад прозорците на преминаващия влак и поради някакви причина образите им се запечатват в паметта му. Усещането не е нито приятно, нито неприятно; невъзможно е обаче да се отърси от него. От тук насетне, винаги когато потъне в този свой собствен свят, потъне в себе си или по-скоро се пренесе някъде извън себе си, ще се озовава край влака. Но все още не го знае. Колелата стържат пронизително по релсите. Връхлита влак, който идва от противоположната посока.
Петък вечер, септември 2007
Оставя го на килимчето край леглото, докато сменя чаршафите. Писъците му вече заглъхват, а лицето му е почервеняло от усилието. Минава десет и половина. Опитва се да го приспи вече повече от четири часа. Възпаленото му гърло не му позволява да задържи биберона в устата, а без него всички усилия са напразни. Тиленолът вече не помага. Всяко преглъщане е болезнено и затова отказва да се храни, което пък означава, че празният стомах не е в състояние да задържи пеницилина. Тя е толкова уморена след тези три дни, че чувството на изтощение се превръща в обичайно състояние. Нито веднъж обаче не си е позволила да повиши тон, нито веднъж не е изрекла някоя по-остра дума. Намира това за своеобразна победа.
В главата ѝ тиктака хронометър. Отмерва дните, часовете и минутите до завръщането на Матс. Към този момент остават четири дни, десет часа и трийсет минути. Той е заминал за Япония, за да участва в някакъв семинар, но мобилният му телефон не работи там и тя не може да му се обади дори само за да чуе няколко ободряващи думи. От друга страна обаче, това е добре. Така няма как да го разстрои с приказките си, защото чуе ли го, най-вероятно ще се разплаче и ще позволи решимостта ѝ да се превърне в самосъжаление.
Втурва се в банята с ръце, пълни с чаршафи, изцапани с повръщано. Смачква ги на топка и ги пъха в пералнята. По навик грабва от коша няколко дрехи със сходни цветове и също ги слага в пералнята, преди да сипе прах и да нагласи температурата на 60 градуса.
Писъците на бебето изведнъж спират и в тишината чува собствения си стомах да къркори. Не изпитва глад, но минава през кухнята, за да вземе последния – обсипан вече с кафеникави петна – банан от купата на барплота. В този момент писъците от спалнята прозвучават отново. Втурва се натам, взима момченцето, поставя го в скута си, обърнато по корем, и започва да го гали по гърба. Опитва се да гледа някакъв американски филм с изключен звук, докато бананът изпълва устата ѝ, а лявата ѝ ръка гали монотонно гръбчето на неутешимото бебе.
Филмът свършва само след няколко минути и се появяват финалните надписи, които бързо изтичат по екрана. Изключва телевизора, изправя се трудно с хлипащия малчуган в ръка и отива до прозореца. По отсрещния тротоар вървят двама мъже, а в далечината се вижда млада двойка. Никой не носи чадър, което подсказва, че времето се е оправило. Поройният дъжд, валял през по-голямата част от деня, най-сетне е спрял.
Опитва се да постави момченцето на перваза, придържайки го с две ръце, но то не проявява никакъв интерес и вместо да стъпи с крачета, започва да рита бясно във въздуха. Вдига го, поставя главичката му на рамото си и помирисва косата му. Мокра е от пот, а писъците му пронизват като ножове сърцето ѝ. Очите я болят от недоспиване, трудно ѝ е да ги задържи отворени. Макар и само за миг, и то неохотно, признава, че изпитва по-голямо съжаление към самата себе си, отколкото към многообичното, но измъчвано от болки миниатюрно създание в ръцете си. Внезапно е обзета от напълно осезаемо и реално желание за отмъщение. Към някое безименно, неясно, абстрактно същество, което не е по силите ѝ да надвие. Отказва се с въздишка и отива в хола с момченцето в ръце. Поколебава се за миг, преди да постави ключа в ключалката. Минава ѝ през ум мисълта, че в петък вечер рискът от крадци вероятно е по-голям от опасността от пожар. Сетне тихо заключва вратата от външната страна.
Оставя го на килимчето край леглото, докато сменя чаршафите. Писъците му вече заглъхват, а лицето му е почервеняло от усилието. Минава десет и половина. Опитва се да го приспи вече повече от четири часа. Възпаленото му гърло не му позволява да задържи биберона в устата, а без него всички усилия са напразни. Тиленолът вече не помага. Всяко преглъщане е болезнено и затова отказва да се храни, което пък означава, че празният стомах не е в състояние да задържи пеницилина. Тя е толкова уморена след тези три дни, че чувството на изтощение се превръща в обичайно състояние. Нито веднъж обаче не си е позволила да повиши тон, нито веднъж не е изрекла някоя по-остра дума. Намира това за своеобразна победа.
В главата ѝ тиктака хронометър. Отмерва дните, часовете и минутите до завръщането на Матс. Към този момент остават четири дни, десет часа и трийсет минути. Той е заминал за Япония, за да участва в някакъв семинар, но мобилният му телефон не работи там и тя не може да му се обади дори само за да чуе няколко ободряващи думи. От друга страна обаче, това е добре. Така няма как да го разстрои с приказките си, защото чуе ли го, най-вероятно ще се разплаче и ще позволи решимостта ѝ да се превърне в самосъжаление.
Втурва се в банята с ръце, пълни с чаршафи, изцапани с повръщано. Смачква ги на топка и ги пъха в пералнята. По навик грабва от коша няколко дрехи със сходни цветове и също ги слага в пералнята, преди да сипе прах и да нагласи температурата на 60 градуса.
Писъците на бебето изведнъж спират и в тишината чува собствения си стомах да къркори. Не изпитва глад, но минава през кухнята, за да вземе последния – обсипан вече с кафеникави петна – банан от купата на барплота. В този момент писъците от спалнята прозвучават отново. Втурва се натам, взима момченцето, поставя го в скута си, обърнато по корем, и започва да го гали по гърба. Опитва се да гледа някакъв американски филм с изключен звук, докато бананът изпълва устата ѝ, а лявата ѝ ръка гали монотонно гръбчето на неутешимото бебе.
Филмът свършва само след няколко минути и се появяват финалните надписи, които бързо изтичат по екрана. Изключва телевизора, изправя се трудно с хлипащия малчуган в ръка и отива до прозореца. По отсрещния тротоар вървят двама мъже, а в далечината се вижда млада двойка. Никой не носи чадър, което подсказва, че времето се е оправило. Поройният дъжд, валял през по-голямата част от деня, най-сетне е спрял.
Опитва се да постави момченцето на перваза, придържайки го с две ръце, но то не проявява никакъв интерес и вместо да стъпи с крачета, започва да рита бясно във въздуха. Вдига го, поставя главичката му на рамото си и помирисва косата му. Мокра е от пот, а писъците му пронизват като ножове сърцето ѝ. Очите я болят от недоспиване, трудно ѝ е да ги задържи отворени. Макар и само за миг, и то неохотно, признава, че изпитва по-голямо съжаление към самата себе си, отколкото към многообичното, но измъчвано от болки миниатюрно създание в ръцете си. Внезапно е обзета от напълно осезаемо и реално желание за отмъщение. Към някое безименно, неясно, абстрактно същество, което не е по силите ѝ да надвие. Отказва се с въздишка и отива в хола с момченцето в ръце. Поколебава се за миг, преди да постави ключа в ключалката. Минава ѝ през ум мисълта, че в петък вечер рискът от крадци вероятно е по-голям от опасността от пожар. Сетне тихо заключва вратата от външната страна.
*
Апартаментът им почти винаги беше пълен с хора. Гостите започваха да пристигат още преди обяд в търсене на кафе и сандвичи, стига, разбира се, някой да си бе направил труда да напазарува. Майка им държеше дома си отворен за всичките си приятели, но при условие сами да си носят храна и напитки. Дълго време не намираше сили да каже не, но накрая събра кураж и сложи край на набезите срещу хладилника и килера, извършвани от гостите ѝ. И те уважиха решението ѝ. Тя се погрижи винаги да има закуска за момичетата, преди да отидат на училище. Изпращаше някое от тях да напазарува в супермаркета в търговския център „Ринген“, но не защото я мързеше да направи това сама – Елисе знаеше, че майка им би предпочела да напазарува лично – а защото се срамуваше да излиза. Елисе и сестра ѝ обаче рядко обядваха у дома; огладнееха ли, обикновено хапваха навън, нерядко в компанията на приятели. Но пък разполагаха с пари за дрехи, козметика и вечери. Засега се справяха що-годе прилично. Майка им държеше нещата под контрол, макар животът им да изглеждаше малко по-различен от този на повечето им приятели.
Първите бутилки се появяваха на масичката за кафе в тристайния им апартамент в Ринген още в ранния следобед. Започваха да прииждат гости, които прекарваха тук целия следобед, а той постепенно преливаше във вечер. Купонът продължаваше до полунощ. Нерядко някой от приятелите по чашка на майка им заспиваше на дивана и прекарваше нощта у тях.
През деня момичетата ходеха на училище, след което се разхождаха из града или се прибираха у дома с приятели. Разполагаха с отделна стая – една за двете – но общо взето, избягваха да се заседяват у дома, особено когато майка им имаше гости. Гледаха да стоят по-надалеч. На купоните, организирани от нея, обикновено не ставаха скандали, но споровете се водеха на висок глас и гостите трябваше да внимават да не вбесят някого, който и без това е дошъл в лошо настроение. Елисе и Дженифър се стараеха да изглеждат невидими, когато се промъкваха в леглата си в малките часове на нощта.
Сега обаче беше петък вечер, настъпваше уикендът, време, свободно от уроци, домашни или каквито и да било други задължения, а и неотдавна майка им се бе сдобила с известна сума. Всички край кухненската маса – покрита с бутилки, чаши и препълнени пепелници – бяха в добро настроение. Елисе и Дженифър не останаха равнодушни към празничната атмосфера. Обикновено се промъкваха без никой да им обърне внимание, но тази вечер шумните гости, събрали се около масата, ги поканиха в кухнята, предложиха им напитки и цигари.
Елисе се почувства приятно отпусната още след първата глътка. Дръпна силно от цигарата и затвори очи. Възнамеряваше да запази тази само за себе си, но знаеше, че вечерта е особено благоприятна и ще се сдобие с още доста цигари. Джобните ѝ пари обикновено не стигаха за това, а когато молеше приятелките си, бе принудена да се задоволява с фасове. Отпи солидна глътка и хвърли поглед към по-голямата си сестра. Всички твърдяха, че двете много си приличат. Тя обаче не виждаше чак толкова сходства. Дженифър, която бе по-голяма с две години, изглеждаше толкова спокойна, дръзка, самоуверена, винаги имаше отговор за всичко. Елисе бе нейно бледо копие, страдащо от комплекс за малоценност, прегърбена стойка и абсурдно малки гърди, които не можеха да се сравняват с тези на Дженифър. Дори типовете около масата правеха разлика между тях. Дженифър бе голямата награда, която да седне в скута ти в нощ като тази, но тя почти винаги им отказваше, доста самоуверено и категорично при това. Тогава те започваха да я умоляват с театрална жалост, падаха на колене, за да я умилостивят, но тя само поклащаше глава и подбелваше иронично очи. Едва тогава се обръщаха към Елисе за същото и тя обикновено отказваше само защото Дженифър бе отказала. Но понякога сядаше в скута на Даге, Гордън или Пео просто защото не можеше да им откаже... или защото копнееше да се почувства оценена от време на време.
– Какво ще правиш тази вечер? – надвика Елисе глъчката край кухненската маса, обръщайки се към по-голямата си сестра.
– Не зная. Може да се видя с Йоаким, а може и да не се видя с него. Както дойде – отвърна ѝ Дженифър.
Дженифър имаше приятел. Разбира се, Елисе също имаше приятели, от време на време поне, но Дженифър имаше истински приятел. Мъж. Йоаким бе на двайсет и четири и имаше брада. Гласовете на момчетата, с които Елисе излизаше, току-що бяха започнали да мутират. Имаха едва набол мъх, досущ като на праскова, и се държаха толкова глупаво, толкова детински. Гаджето на Дженифър обаче бе истински мъж, а тя не беше сигурна дали иска да се срещне с него! Освен това той бе толкова мил и внимателен. Елисе го бе видяла веднъж отдалеч. Сторило ѝ се беше, че Йоаким се е залепил за Дженифър, сякаш е негова собственост. Сякаш искаше да каже: „Това е моето момиче и аз се гордея с този факт“. Сетне я бе погледнал дълбоко в очите и я бе погалил по лицето толкова нежно като че ли би могла да се разпадне и от най-лекия допир. Елисе също искаше да си намери такъв приятел. Всъщност тя копнееше за Йоаким.
– Какво означава „както дойде“?
Дженифър изпи чашата си на един дъх и Елисе я последва.
– Ъъ... не знам.
– Още сте заедно, нали?
– Може би да, може би не. Да, но той е толкова... Няма значене. Искаш ли още?
– Да. Дай ми и една цигара.
Дженифър стана и си проправи път сред столовете, изпънатите крака и килнатите на една страна тела около кухненската маса. Даге протегна двете си огромни ръце, сграбчи здраво бедрата ѝ и я придърпа в скута си, но тя се освободи, грабна една бутилка и кутия цигари и бързо се върна на мястото си до бюфета.
– Ей, малката, що за отношение е това? – избоботи Даге с дрезгав глас. – Пиеш виното ми, а не ми позволяваш дори да те прегърна за малко!
Даге бе червендалест блондин с малки кръвясали очички и големи космати уши. Облечен бе доста странно – със скъпа дизайнерска риза и джинси, покрити целите с петна от боя. От тях се носеше миризма на мръсотия, която стигаше чак до Елисе.
– Може да ти позволя да ме прегърнеш, ако се държиш по-мило – отвърна спокойно Дженифър, докато наливаше хладкото бяло вино в своята чаша и в тази на сестра си.
Елисе потръпна при мисълта да се допре до тези джинси.
– Аз съм тази, която заслужава прегръдка, по дяволите, виното е мое! – извика майка им.
Пак се излагаше. Беше по-поносима, когато се намираше в някое от онези свои мълчаливи полудепресивни настроения. Тази вечер обаче бе превъзбудена и приказлива. Искаше всички да я забелязват, да я слушат. Елисе не искаше нито да я вижда, нито да я чува, затова реши изобщо да не мисли за нея.
Дженифър предложи на Елисе цигара, сама взе една и пъхна кутията, чиято липса явно никой не бе забелязал, в деколтето на блузата си. Елисе запали своята цигара и подаде запалката на сестра си.
– А ти ще излизаш ли? – попита я Дженифър.
Елисе преполови чашата си с гримаса на отвращение.
– Да, мисля да изляза – отвърна тя. – Имам среща с Нина. Случайно да имаш някакви пари, които можеш да ми дадеш назаем?
– Да, бе, откъде да имам пари? Попитай тях. Днес май са се опаричили.
Посочи с ръка към масата, допи остатъка от възкиселото вино и се накани да тръгва. Елисе почувства, че бузите ѝ поруменяват. Виното бе оправило настроението ѝ. Чудесно!
– Дженифър, почакай!
– Да?
– Виж... може ли да взема якето ти?
– Кое яке, по дяволите?
– Коженото. Онова от „Джина Трико“.
– А аз какво ще облека? – попита я сърдито Дженифър.
– Не можеш ли да вземеш нещо друго? Моля те, само за тази вечер!
Дженифър като че ли бе подпийнала, защото изведнъж отстъпи.
– Добре, но утре да ми го върнеш.
– Обещавам. Божичко, това е чудесно!
– Якето е в коридора. Аз изчезвам – каза Дженифър.
Елисе остана да седи на пода. Продължи да пуши, докато пепелта не опари върховете на пръстите ѝ. Сетне изпразни чашата си, хвърли фаса в нея и се заслуша в съскането му. Когато се запъти към масата, усети, че се олюлява лекичко.
– Някой ще ми даде ли двеста крони назаем? – попита тя, но никой не ѝ обърна внимание.
– Какво искаш да кажеш с това назаем? Дадем ли ти пари, никога няма да си ги получим обратно! – оплака се майка ѝ.
– Все едно мога да си позволя да давам заеми – измърмори Гордън.
– Дори да имах пари, пак нямаше да ти дам – провлачи глас Пео.
Моника само поклати глава, а останалите се престориха, че изобщо не я забелязват, и продължиха да разговарят за съвсем други неща. Елисе излезе в коридора и опипа джобовете на якетата, окачени там, но не откри нищо. Свали коженото яке на сестра си от закачалката и го облече. Хвърли бърз поглед в огледалото, сетне излезе и затръшна вратата след себе си. Минаваше десет и половина.
*
– Кое е това проклето момиче? – Най-обикновено момиче.
– Обикновено момиче, а? Има ли си име?
– Дженифър. Казвал съм ти го и преди.
– Звучи ми като прекалено хубаво име за някоя пачавра.
– Тя не е пачавра, много е свястна даже...
Издателство Бард
Хана сама вкъщи в Pimodo
Няма коментари:
Публикуване на коментар