„От самото начало на XX век името на Фридрих Ницше започва да се превръща в идол, в кумир за рациоиалисти и ирационалисти, за моралисти и аморалисти, за националсоциалисти и анархисти, за аристократи и демократи, за религиозни сектанти и атеисти, за антисемити и иудофили, за консерватори и авангардисти, и дори за феминисти, вегетарианци и всякакви привърженици и противници на културата и всевъзможни културни ценности...“ проф. д-р
Исак Паси
Да запазиш своята веселост пред мрачното и ужасно отговорно дело е повече от изкуство. И все пак – има ли на света нещо по-нужно от доброто настроение? Не успява онзи, на когото липсват дързост и лудория. Едва излишъкът от сила е доказателство за нейното съществуване.
Преоценка на всички ценности – чудовищната черна въпросителна, засенчваща оногова, дръзнал да преоценява – такава съдбовна задача изисква всеки миг да си озарен от слънчевите лъчи, да си се отървал от тежката, от прекомерната сериозност. Всяко средство за целта е оправдано, всеки „случай“ е щастие. И преди всичко войната. Именно тя е била най-умното и правилно действие на всеки задълбочен дух, в самото раняване се съдържа изцелението. Една сентенция, въпросът за чийто произход предоставям на учената любознателност, отдавна вече е моят девиз:
increscunt animi, virescit virtus.
Друго средство, което при известни обстоятелства предпочитам, е
изследването на боговете. На земята съществуват повече богове, отколкото реалности, оттук и моят „зъл поглед“ към този свят, и злото ми ухо… Да зададеш своите въпроси
с чук в ръка и в отговор да чуеш известния кух, празен звук, свидетелствуващ за изсъхнали вътрешности – какво възхищение за човек с остър слух и особено за мен, стария психолог и мишелов, за когото всичко онова, което старателно притихва,
трябва да прокънти оглушително.
Както се вижда от заглавието, това писание ще бъде една почивка преди всичко – едно слънчево зайче, едно отклонение от безделието на психолога. А защо не и една нова война? Този кратък текст е всъщност
велико обявяване на война, а що се отнася до изследването на боговете, става дума не за временните, а за
вечните богове, които чукът ще провери като камертон. Защото няма по-остарели, по-убедителни и по-високомерни богове… И по-кухи… Това не пречи на всички да вярват в тях, макар понякога, от благородство навярно, да не ги наричат богове.
Фридрих Ницше
Издателство Захарий Стоянов
