Лола Монтескьо >> Лола – секс, мусака и революции

леко объркваща лудо автентична [ или обратното ] Капка

   Не съм щастлива! Не че съм нещастна, но и щастлива не съм. На години станах, а още не съм сигурна как точно да конципирам живота си. Изборът голям, а животът кратък, така да се каже.
   Дали да съм щастлива майка на три-четири-пет деца, която сади биоморкови в саксиите на балкона, става сутрин в 6 да прави закуски за училище, а вечер играе домашен куклен театър, докато къщата ухае на гювеч и банички?
   Или по-добре да се откажа от мечтите за семейна идилия и малка къща в прерията и да се отдам на някаква кариера? Просто си представям: перфектен костюм и висок ток по перфектното ми тяло, строг поглед, лаптоп и чанта с документи, голям офис с кожен стол (моля, нека да е въртящ се), два пъти в седмицата служебни полети насам-натам, дълги конференции, на които всички треперят от мен и изпадат във възторг от идеите ми. И разбира се, всяка сутрин кафе в картонена чашка, щото нали съм бизнесдама и нямам време за закуски и прочие простотии.
   Обаче на мен и изкуството ми се отдава. Мога да пея, а могаи д а свиря. Изкарвам от воле котешкия марш на пианото, но всички се просълзяват, когато ме чуят – толкова чувство влагам. Може нещо на сцената да се реализирам. Я тия на Евровизия, да не би да могат да пеят? Сред тях и аз ще съм като истинска певица.
   Обаче па баба казва: „Музикант къща не храни“. Не знам дали да не се ориентирам към туризма нещо. Мога да продавам апартаменти по морето.
   Не ми се вижда трудно да си брокер. Що па и аз да не стана? Сутрин едно плажче, после развеждам няколко клиенти из бургаските гарсониери, следобед пак плажче, а вечер показвам панелките из Слънчев бряг. След това право в дискотеката.
   Ама пък цял живот тука в България ли да гния?
   Ще взема да емигрирам. Много романтично ми се вижда, а и печелившо. Пълня куфара на дядо, пътувам седмица с кораб към Америка, накрая измършавяла от глад и жажда и пълна с въшки и надежди съзирам Статуята на свободата. Разплаквам се. Скачам в морето с куфара и плувам към късчето свидна американска земя. Падам на колене и го целувам. Финални букви. Тъмнина в залата.
   Като казах зала – бе най-добре актриса да стана. В сериал. Аз съм бедно момиче от крайния квартал, а той е таен милионер. Толкова таен, че даже не си купува самобръсначка и ходи все брадясал. Сутрин се обичаме, вечер даваме интервюта. Печелим награди и ни водят по фестивали. Любовта пред камерата прераства в любов и в живота.
   Ужас, не мога да се спра на нито една възможност. Вече повече от 30 години. Мъка си е това, казвам ви. Не знам дали е възможно да комбинирам всичките тези концепции в един живот. Примерно в понеделник съм бизнесдама. Ставам в 6, за да тичам на фитнес пътечката пред телевизора и гледам CNN. Понеже нямам пътечка, тичам на място, но съм си сложила лента в косите като във филма за Роки. CNN е скучна, затова обръщам на „Планета“. Тъкмо да се подготвя за вторника, че тогава ще съм певица. После тегля душ, обличам костюма и си правя кафе, което сипвам в картонената чашка. Че в „Красно село“ кафето на спирката е в пластмасови. Не ми се връзва с концепцията. Взимам маршрутка, то все едно си със самолет. Подскачаме си вътре и си представям, че има турбуленции. Денят започва с адреналин.
   Във вторник ще съм човек на изкуството. За целта съм си сменила боята за коса и вече ходя перхидролено руса. Имам и ноктопластика. Тренирам с микрофона, да знам от коя страна се държи. Мога да подвиквам и „Айдееееехе! Ръцете горррееее!“ Засега е добре. А и външният ми вид е много универсален – ставам и за фолкпевица, и за съдийка. Може в сряда примерно да съм съдийка. Така и сексуалният ми живот ще е балансиран – един път мене ще ме..., друг път аз ще ги... Важно е клиентите да си плащат.
   В четвъртък и петък може да съм майка. Там трябват две неща: да гледам мило и просълзена от любов да казвам: „Недей да дърпаш косичката на леличката с пръстчетата си, че са омазани със сладоледче и ще има проблемче! Остави лопатката на момченцето и не го удряй по главичката, че ще има оле-оле и ще викаме линейчицата с докторчетата да му правят превръзчица“Или пък ще гледам лошо и ще крещя: „Е к’во толко, омазал ви със сладолед фризурата. То па егати и фризурата! После що не раждали деца хората! Ми как да раждат, като е пълно с такива детемразци като вас, бе ГОСПОЖА!“ В останалото време ще си седя на площадката, ще пия кафенце, ще пуша цигарки и ще си чета „Блясък“. Това с гювеча и баничките мога да го отпиша от концепцията, тия пицарии за какво са?
   Събота и неделя ще си почивам. Въпросът само е какво да правя с децата от понеделник до сряда, кога да си разуча песните за вторника и дали мога да ходя на работа само в понеделник? А и трябва да отделям време за пътечката сутрин, че да не напълнея. Много е сложно, казвам ви! Затова вече толкова години нищо не съм решила. Седя си вкъщи, гледам сериали и се карам на съседските деца да не викат, че ми пречат. Одумват ме, че съм мързелива и не работя. Поне едно семейство, вика майка ми, свърти като хората. А, не! Семейство, деца, пране, гювечи... А кариерата? Как се прави кариера със семейство на шията? Баща ми вика намери си най-сетне работа, стига си клечала в къщи пред телевизора. Много му е лесно на него – ще почна работа, ще забременея, ще родя и тия деца после кой ще ги гледа?!? А?

Концепции за живота

Издателство Труд (2015)

Костадин Костадинов >> Ситно, с клякане

Национален гювеч по селски

   Понякога уж всичко е наред, а усещаме, че не е. Така и не разбираме какво точно, само долавяме неприятния дъх на подозрението. В такива моменти сме сигурни, че пропускаме нещо, губим нещо, нещо свършва,преди да е започнало.
   Живеем, съгласявайки се или примирявайки се или не с това. Разбира се, бихме могли да живеем по друг начин, да правим нещо друго, всичко би могло да е друго, но не е. Хубаво е да знаем, че нещата са такива именно заради нас, а не въпреки нас. Може би не сме направили нищо всичко това да се случва, но не сме направили и нищо, за да не се случва.

   Всеки се е изправял пред удобството на лъжата.Твърде голямо е изкушението да я използваме като извинение да не правим нещо друго с живота си.
   Животът има едно-единствено изискване към нас – да не го проиграваме. По някаква причина обаче ние правим точно това. После го наричаме опит и пропускаме важното уточнение – опитът не е реалност, а свободно избрани от нас факти, за които дори не знаем дали са истински.
   Историята е измислена. Всяко съвпадение на имена и герои е случайно и непреднамерено...

Художник Дея Вълчева

Издателство Труд (2015)

Ханиф Курейши >> Буда от предградията

Забавна, непочтителна, затрогваща, игрива и хапливо остроумна сатира

Карим е мечтателен тийнейджър, който отчаяно иска да избяга от скучните дни в предградията на южен Лондон и да вкуси от забранените плодове на 70-те години.

Баща му, индиец, държавен чиновник и самопровъзгласил се гуру, се влюбва в ексцентрична хипарка, заради която напуска кротката си съпруга англичанка и се мести в града заедно със сина си.

Когато на Карим му се открива невероятната възможност за живот в театъра (прекрачвайки класовите и етнически граници на обществото), той започва да получава вниманието, за което е копнял – макар и с груби и необуздани последици.

Преводач Калоян Игнатовски
Издателство Прозорец (2015)

Лучан Дан Теодорович >> Нашият цирк ви представя

Какви качества трябва да притежава перфектният самоубиец?

В „цирка“, който сътворява, авторът жонглира с понятията живот и смърт с убийствена лекота, която в началото предизвиква усмивки.

С усмивка читателят е готов да влезе доброволно и в клуба на професионалните самоубийци. Ей тъй нашега, защото и без друго опитите за самоубийство със свръхдоза марково уиски или след съзнателно заразяване със смъртоносна болест, са смехотворни. И то не само, защото заразяването по план трябва да стане след безразборно чукане с възможно най-голям брой проститутки. Точно в кой момент усмивката ви ще замръзне и ще ви побият ледени тръпки, зависи от личното ви ниво на социална чувствителност.

На финала ви очаква смях през сълзи, бурен и агонизиращ едновременно, както и простичкият извод, че ако всичко в живота на един човек е пълен провал, няма как и собственото му самоубийство да не се провали.

Преводач Ванина Божикова
Художник Райна Атанасова
Издателство Paradox

Антонио Скармета >> Пощальонът на Неруда

Как се пишат стихове [със строго определена цел]?

   През юни 1969 година две причини, колкото прекрасни, толкова и тривиални, накараха Марио Хименес да смени попрището си. Първо, Марио недолюбваше рибарските занимания, които го изкарваха от леглото преди зазоряване, почти винаги когато сънуваше дръзки любовни авантюри с героини толкова пламенни, колкото онези, които виждаше на екрана в киното на Сан Антонио. Този негов ониричен талант, ведно с упоритата му привързаност към простудите, истински или измислени, с които през ден оправдаваше нежеланието си да приготвя такъмите на бащината си лодка, му позволяваше да се забавлява под дебелите чилски одеяла и да става все по-добър в идиличните си съновидения. Когато рибарят Хосе Хименес се връщаше от открито море, гладен и вир вода, Марио облекчаваше чувството си за вина, като му приготвяше обяд от хрупкав хляб, свежи салати от домати и лук, плюс магданоз и кориандър, а самият той поглъщаше един драматичен аспирин, щом сарказмът на баща му го пронижеше чак до костите.
   – Потърси си работа – беше сухата и сурова фраза, с която мъжът увенчаваше обвинителния си поглед, чиято продължителност можеше да стигне до десет минути и при всички случаи не падаше никога под пет.
   – Да, татко – отвръщаше Марио и си изтриваше носа с ръкава на жилетката.
   И ако това беше тривиалната подбуда, то щастливата бе притежаването на едно весело колело марка „Легнано“, благодарение на което Марио сменяше неизменния незначителен хоризонт на рибарското заливче с малко по-голямото пристанище на Сан Антонио – то, в сравнение с неговото селце, го впечатляваше все едно беше някой пищен Вавилон. Самото съзерцаване на киноафишите с жени със страстни устни и корави мъжаги, стиснали хавански пури между безупречните си зъби, го докарваше до транс, от който излизаше след два часа кинолента, за да подкара безутешно колелото си обратно към обичайното си ежедневие, понякога под крайбрежния дъжд, вдъхновяващ го за епични простуди. Великодушието на баща му не стигаше дотам, че да насърчава мързела му, тъй че в някои дни от седмицата Марио Хименес, останал без пари, трябваше да се примирява с набези из магазините за списания втора употреба, където се задоволяваше да поглажда с ръка снимките на любимите си актриси.
   Беше един от тези дни на безнадеждно скитане, когато видя обява на прозореца на пощенската станция, на която не можа да устои, въпреки че бе написана на ръка и върху скромен лист от тетрадка по математика – предмет, по който не беше блестял дори в началното училище.
   Марио Хименес никога не слагаше вратовръзка, но преди да влезе, нагласи яката на ризата си, все едно имаше такава, и се опита без особен успех с две прекарвания на пръсти вместо гребен да прибере гривата си, наследена от снимките на „Бийтълс“.
   – Идвам за обявата – издекламира той на чиновника с усмивка, която конкурираше усмивката на Бърт Ланкастър.
   – Имаш ли колело? – попита отегчено чиновникът.
   Сърцето и устните му отговориха в един глас:
   – Да.
   – Добре – каза служителят, като почистваше очилата си, – мястото е за пощальон на остров Негра.
   – Какво съвпадение – рече Марио. – Аз живея наблизо, на залива.
   – Много хубаво. Лошото е, че има само един клиент.
   – Един-единствен?
   – Ами да. На залива всички са неграмотни. Не могат да прочетат дори сметките си.
   – И кой е клиентът?
   – Пабло Неруда.
   Марио Хименес преглътна онова, което му се стори, че е цял литър слюнка.
   – Но това е страхотно.
   – Страхотно? Получава цели килограми кореспонденция всеки ден. Да въртиш педалите с чантата на гърба е все едно да носиш слон на раменете си. Пощальонът, който го обслужваше, се пенсионира, изгърбен като камила.
   – Но аз съм само на седемнайсет години.
   – А здрав ли си?
   – Аз ли? Като кремък. В живота си не съм се простудявал.
      Чиновникът плъзна очилата по ръба на носа си и го погледна над рамките.
   – Заплатата е мизерна. Другите пощальони се оправят с бакшишите. Но с един клиент едва ще ти стига за кино веднъж седмично.
   – Искам мястото.
   – Добре. Аз се казвам Косме.
   – Косме.
   – Трябва да ми викаш „дон Косме“.
   – Да, дон Косме.
   – Аз съм твоят шеф.
   – Да, шефе.
   Мъжът вдигна една синя химикалка, духна ѝ, за да стопли мастилото, и попита, без да го погледне:
      – Име?
      – Марио Хименес – отвърна Марио Хименес тържествено.
      И приключил с изговарянето на тази жизненоважна информация, той отиде при прозореца, махна обявата и я напъха възможно най-дълбоко в задния джоб на панталона си...

Преводач Боряна Дукова
Издателство Колибри

Пощальонът на Неруда в Pimodo

Манос Вуракис >> Фадър наш

Той може да я приключи тая работа с Второто пришествие...

   За да организираш и доведеш докрай едно Второ пришествие, се изисква голямо тичане, особено когато Първото се счита за не така успешно. Вседържителят много добре знаеше това и не бе склонен да рискува за втори път в един период от едва две хиляди години, като претупа Второто пришествие, само и само за да не изпусне срока, предвиден от съответните служби на Вселената.
   Историята с провала на Първото изглежда неразгадаема, още повече че доста народ вярваше в неговия успех. Обаче никой досега не успя да обясни защо преклонението пред величавата смърт на Исус в името на спасението на човеците така и не се бе разпростряло географски повече от гиганта „Кока-Кола“.
   Земята беше единствената планета, където се бе случило нещо подобно, за огромна изненада на Небесата, тъй като на всички останали планети локалните фирми „Кока-Кола“ бяха съвсем незначителни в сравнение с местните религии. И при положение че една никаква кутийка без каквато и да било естетическа стойност успяваше да се докосва всекидневно до устата на много повече земни жители, отколкото Словото Божие, то първото посещение на Божествения елемент на Земята може да се оцени само като относително успешно и нищо повече.
   Дори в един момент самият Бог бе обмислял сериозно възможността да предложи на „Кока-Кола“ сътрудничество в рамките на програмата „Купувам и вярвам“. Щабът на светците разгледа конкретния план, препоръча да бъдат изписвани върху кутийката на безалкохолната напитка откъси от евангелията, цитати от светата Библия и някои тропари, които би могло да бъдат четени с удоволствие на плажа, в гимнастическия салон, в киното или където и да било другаде. Истината е, че Бог не се въодушеви особено от тази идея, и планът бе изоставен, а пък и „Кока-Кола“ от своя страна сметна подобно сътрудничество за несъвместимо със собствените си стратегически намерения. Изненадващият полупровал на Първото пришествие бе напълно забравен, а малката червена кутийка притежаваше определено географско предимство на малката синя планета. И това бе известно на Всемогъщия. Той често изпитваше угризения, че не се бе намесил решително по време на Първото пришествие, а бе оставил – повече с чисто възпитателна цел – първородния си син Исус да вади сам змията от дупката. В крайна сметка той не само не я извади, ами успя и сам да се напъха вътре след една серия от напълно неприсъщи на човешкия род постъпки. Отецът зор видя, докато го издърпа от там в последния момент с номера с възкресението.
   Онова, което Небесният Отец не успя по никакъв начин да си обясни, бе що за патологично отклонение трябва да бе поразило вълнообразните синьо-зелени неврони на човешкия мозък, та да накара човеците да прегърнат аномалната идея да разпънат на кръст едно толкова невинно същество, отишло доброволно да ги отървава от греховете им. Как е възможно да причиниш такова голямо зло на един предполагаем Спасител със съвършени шведски черти на лицето, древногръцки начин на мислене и трезвеност на алпийски стрелец, по-вълнуващ оратор от Нелсън Мандела и по-екологичен от всички автомобили „Тойота Приус“, взети заедно?
   Абсолютно неуважителният жест на тези кретени да разпънат на кръст най-куул богочовека, стъпвал някога на разбричканата им планета, първоначално вбеси Отеца. След туй сериозно го притесни. Впоследствие го вбеси още повече и накрая го притесни още по-сериозно, отколкото го бе разгневило последния път, когато беше гневен. На практика последиците от тази история бяха едни мъчителни безсъния, от които Всемогъщият страдаше непрекъснато през последните хиляда и петстотин години.
   Затуй Всемилостивият реши, че трябва да действа незабавно.
   В последно време темата за повторното посещение – както наричаше професионално Второто пришествие – го занимаваше твърде сериозно и това би могло да бъде потвърдено от всеки, поддържащ всекидневен контакт с него. Понеже от доста време насам не се бе появявал какъвто и да било проблем в никоя от свестните галактики и всичко във Вселената вървеше като по часовник – което не се случваше често – Бог сметна, че сега е моментът да се занимае изключително с проблемите на Земята.
   И започна от сутрин до късно вечер да обикаля замислен най-отдалечените кътчета на Вселената, яхнал любимото си облаче, с кръстосани на гърба ръце, с наведена глава, а огромната мисловна конска сила на божествения му мозък работеше на пълни обороти. Не разговаряше с никого, почти не се хранеше, отклоняваше с жест всички покани, пристигащи в офиса му, и само в редки случаи пушеше замислен своята пура, с поглед, впит в онази намусена синя планета, въртяща се с отблъскващо сладострастие под краката му. Понякога Всемогъщият повикваше една ангелска банда, за да му свири с тръбите си I Put a Spell on You, и тогава се оставяше на сладостното слоу моушън потъване в креслото. Поемаше си дълбоко дъх, притваряше очи и си представяше най-различни неща – от онези, дето само боговете могат да си представят.
   Исус от своя страна за доста дълъг период от време приемаше твърде лично своята кратка авантюра на Земята. Чувстваше, че не е успял съвсем в мисията си, и бе нормално да търси реванш. От векове насам навиваше Отца си да му разреши да се завърне, за да довърши своето дело и да пооправи впечатленията, които бе оставил със загадъчното си възкресение. За да няма повече недоразумения и за да затвори устата на своите обвинители. Всъщност Исус и неговият приятел Йоан бяха първите, които родиха идеята за Второто пришествие като естествена последица на Първото отсъствие. Дори Йоан бе издал на тази тема някаква книга, която съвсем непоносимо бе успяла да се изкачи на първо място в списъка на бестселърите и да се задържи там векове наред. Обаче Отец хранеше съмнения по конкретния избор. И да си говорим честно, не без известно право.
   Добро момче е Исус, казваше си той, обаче е леко демоде. Нужен е някой по-драстичен, с по-малко задръжки и не толкова чувствителен, с прикрита интелигентност и съвременни стилистични разбирания. Някой, който да притежава такива качества, че да се наложи стопроцентово над земната културна сбирщина от застреляни народи, които отдавна бяха изгубили първичния си инстинкт за общуване...

Преводач Мая Граховска

Издателство Колибри (2015)

Николай Гогол >> Мъртви души. Петербургски повести

Гогол мечтаел да види хората преродени, честни, благородни...

   За себе си гостът, както изглеждаше, избягваше да говори много, ако пък говореше, то с някакви общи думи, с видима скромност и в такива случай приказките му приемаха малко книжни обрати, че той бил незначителен червей на тоя свят и недостоен да се грижат много за него, че бил изпитал много в своя живот, пострадал на служба за права бога, имал много неприятности, които застрашавали дори живота му, че сега, желаейки да се успокои, търси да си избере най-после място за живеене и че като стигнал в тоя град, сметнал за положителен дълг да засвидетелствува почитта си на първите му чиновници. Ето всичко, що научиха в града за това ново лице, което много скоро след това не изпусна случая да се покаже на губернаторската вечеринка. Приготовленията му за тая вечеринка заеха повече от два часа време и тук гостът показа такава внимателност към тоалета, каквато дори рядко можеше да се види. Подир кратък следобеден сън той поиска да се измие и дълго търка със сапун двете си бузи, натиснати отвътре с езика; после взе от рамото на трактирния слуга кърпата и избърса с нея пълното си лице от всички страни, почвайки иззад ушите, като пръхна преди това два пъти в самото лице на трактирния слуга. Сетне тури пред огледалото нагръдника си, изскубна щръкналите от носа две косъмчета и непосредствено след това се изкуми във фрак с боровинков цвят на ситни точици. Така облечен, той се понесе със собствения си екипаж по безкрайно широките улици, озарени от немощното осветление на прозорците, които се мяркаха тук-там. Впрочем губернаторският дом беше осветен дори като за бал; каляски с фенери, двама стражари пред парадния вход, форейторски викове надалече – с една дума, всичко както му е редът. Като влезе в салона, Чичиков трябваше да зажуми за минута, защото блясъкът от свещите, лампите и дамските рокли беше страшен. Всичко беше заляно със светлина. Черни фракове се мяркаха и летяха поединично и на купчини ту тук, ту там, както летят мухи връз бяла сияеща рафинирана захар през горещо юлско лято, когато някоя стара икономка я счупи и дели на бляскави късчета пред отворен прозорец, всички деца гледат, натрупани наоколо, следейки любопитно движенията на коравите й ръце, които вдигат чука, а въздушни ескадрони мухи, понесени от лекия въздух, се втурват смело като пълни господари и възползувани от полуслепотата на бабичката и от слънцето, което безпокои очите ѝ, облепват сладките късчета, де поотделно, де на гъсти купчини. Наситени от богатото лято, което и без това на всяка крачка им предлага сладки гозби, те са долетели съвсем не с цел да ядат, а само да се покажат, да се поразходят насам-натам по захарната купчина, да потъркат едно о друго задните или предните си крачета или да се почешат с тях под крилцата, или пък, като протегнат предните си крака, да ги потъркат над главата си, да се връцнат назад и пак да прилетят в нови досадни ескадрони.
   Докато се озърне, Чичиков вече бе уловен под мишца от губернатора, който тутакси го представи на губернаторшата. Гостът и тук не се посрами: той каза някакъв комплимент, твърде подходящ за човек на средни години, с чин не много голям и не много малък. Когато съставилите се танцуващи двойки притиснаха всички към стената, той с ръце отзад ги гледа около две минути твърде внимателно. Много дами бяха хубаво облечени и по модата, други бяха облечени с каквото бог дал в губернския град. Мъжете тук, както и навсякъде, бяха два вида: едни тънички, които току се увиваха около дамите; някои от тях бяха такива, че човек мъчно можеше да ги отличи от петербургските, имаха също тъй много чисто, грижливо и с вкус вчесани бакенбарди или просто благовидни, много гладко обръснати лица, също тъй говореха френски и също тъй разсмиваха дамите, както и в Петербург. Другият род мъже бяха пълните или такива като Чичиков, тоест не дотам дебели, ала не и тънки. Те, напротив, гледаха изкриво и отбягваха дамите и току погледваха встрани дали губернаторският слуга не натъкмява някъде зелена маса за вист. Лицата им бяха пълни и обли, някои имаха дори брадавки, а някои бяха и сипаничави; не носеха косата си нито вчесана на перчем, нито на къдрици, нито на „дявол да ме вземе“, както викат французите; косата им беше или ниско остригана, или мазно загладена, а чертите на лицата им бяха позакръглени и здрави: това бяха почтените чиновници в града. Уви! На тоя свят дебелите по-добре от тънките умеят да нагаждат своите работи. Тънките служат повече за особени поръчки или само се числят на такива служби и миткат насам-натам; съществуването им е много леко, въздушно и съвсем несигурно. Пълните пък никога не заемат второстепенни места, а все първи, и щом веднъж седнат някъде, ще заседнат надеждно и здраво, тъй че по-скоро мястото ще затрещи и ще се огъне под тях, но те няма да изхвръкнат. Те не обичат вънкашния блясък; техният фрак не е тъй сръчно скроен, както на тънките, затова пък в ковчежетата им – благодат божия. На тънкия за три години не му остава ни една крепостна душа незаложена в заложната банка; а у дебелия – току-виж изникнали някъде накрай града друга къща, купена на името на жената, после на другия край друга къща, после близо до града — махала, а после и цяло село с всичките му имоти. Най-сетне пълният, след като послужи на бога и царя и спечели всеобщо уважение, напуща службата, прибира се, става руски помешчик, славен руски благородник, гостолюбец и живее, и хубаво живее. А подир него тънките наследници пропиляват, по руски обичай, с вратоломна бързина цялото бащино имане. Не може да се крие, че почти такъв вид размишления занимаваха Чичиков в туй време, когато разглеждаше обществото, и като последица от това бе, че той най-после се присъедини към пълните, дето срещна все познати лица: прокурора с твърде черни и гъсти вежди и с малко намигащо ляво око, тъй че сякаш думаше: „Хайде, драги, в другата стая, там ще ти кажа нещо“ – човек впрочем сериозен и мълчалив; началника на пощата, нисичък човек, но духовит и философ; председателя на палатата, твърде разсъдителен и любезен човек, и всички го приветствуваха като стар познайник, на което Чичиков се покланяше малко на една страна, ала не без удоволствие. Веднага той се запозна с твърде любезния и учтив помешчик Манилов и с малко недодялания наглед Собакевич, който още от първи път настъпи крака му, като каза: „Моля, извинете.“ Веднага му пъхнаха в ръцете една карта за вист, която той прие със също такъв вежлив поклон. Седнаха на зелената маса и вече не станаха до вечеря. Всички разговори се прекратиха съвсем, както става всякога, когато хората се залавят най-после за сериозна работа. Макар че началникът на пощата беше много приказлив, ала и той, щом улови в ръце картите, тутакси изобрази мислеща физиономия, покри с долната си устна с горната и запази това положение през цялото време на играта. Когато излизаше с фигура, той удряше силно масата с ръка и казваше, ако беше дама: „Хайде, дърта попадийо!“ Ако беше пък поп: „Хайде, тамбовски мужик!“ А председателят току бъбреше: „Аз него по мустаците! Аз нея по мустаците!“ Понякога като удряха картите по масата, изхвръкваха изрази. „Е, то се е видяло, като няма с какво, с каро ще захванем!“ или пък просто възклицанията: „Купи! Купите! Пикенция!“ или „Пикендрас! Пичурушчух! Пичура!“, или просто „Пичук!“ – имена, с които бяха кръстили в своята компания боите. Когато свършваха една игра, те спореха, както се полага, доста високо. Нашият гост също спореше ала някак извънредно изкусно, тъй че всички виждаха: спори, ала приятно спори. Той никога не казваше „вие играхте“, а „вие благоволихте да играете“; „аз имах чест да покрия вашата двойка“ и др. т. За да накара по-лесно своите противници да се съгласят за каквото и да е, той всеки път предлагаше на всички сребърната си емфиена кутия с емайл, на дъното на която забелязваха две теменужки, турени за миризма. Вниманието на госта бе заето особено от помешчиците Манилов и Собакевич, за които се спомена по-горе. Той тозчас събра сведения за тях, като още там повика малко по-настрана председателя и началника на пощата. Няколкото въпроса, които им зададе, показаха у госта не само любознателност, но и солидност; защото преди всичко той разпита по колко души селяни има всеки от тях и в какво положение се намират техните имения, а след туй вече поиска да узнае как ги викат по име и по баща. В късо време той успя съвсем да ги омае. Помешчикът Манилов, още съвсем не в напреднала възраст човек, който имаше сладки като захар очи и всеки път, когато се смееше, замижаваше, беше залудял по него. Той твърде дълго стиска ръката му и убедително го моли да му направи чест със своето посещение в село, което, според думите му, било само на петнадесет версти от градската бариера. На което Чичиков с твърде вежливо извеждане на главата, искрено стискане на ръката отговори, че не само на драго сърце е готов да направи това, но дори ще го смята за най-свещен дълг. Собакевич също му каза малко лаконично: „И у мене, моля“, като направи реверанс чрез провлачване на крак, обут с чизма от такъв исполински размер, за която надали може да се намери съответна нога, особено в сегашно време, когато вече и в Русия богатирите почват да изчезват.
   На другия ден Чичиков отиде на обяд и вечеря в полицейския началник, дето от три часа следобед заседнаха на вист и играха чак до два часа през нощта. Там, между другото, той се запозна с помешчика Ноздрев, около трийсетгодишен мъж, отворен човек, който след три-четири думи започна да му говори на „ти“. Ноздрев беше на „ти“ и с полицейския началник и прокурора и се отнасяше приятелски с тях: но когато седнаха да играят на големи суми, полицейският началник и прокурорът извънредно внимателно преглеждаха картите, които имаше, и следяха почти всяка карта, с която той излизаше. На следния ден Чичиков прекара вечерта у председателя на палатата, който приемаше в малко омазан халат гостите си, между които имаше две дами. После ходи на вечеря, у вицегубернатора, на голям обяд – у прекупчика, на малък обяд – у прокурора, който впрочем струваше за голям, на следчерковна закуска, дадена от кмета, която също струваше за цял обяд. Накъсо казано, ни един час не се случваше да остане у дома си и в хотела се връщаше само за да спи. Гостът умееше във всичко да бъде някак на мястото си и се показа като опитен светски човек. За каквото и да почвате разговор, той винаги умееше да го поддържа: ако беше дума за конски завод – той говореше и за конски завод; ако приказваха за хубави кучета, и тука правеше твърде сериозни бележки: когато разговаряха за някое следствие, извършено от държавната палата – той показваше, че не са му непознати и съдийските фокуси; ако разсъждаваха за билярдната игра – и за билярдната игра не грешеше, ако приказваха за добродетели – разсъждаваше и за добродетелите много хубаво, дори със сълзи на очи; за това как се прави горещо вино – и от горещо вино разбираше; за митнишките надзиратели и чиновници – и за тях съдеше тъй, като че сам беше чиновник и надзирател. Но забележително е, че на всичко това той умееше да придава някаква сериозност, умееше да се държи добре. Говореше нито високо, нито тихо, а съвсем тъй както трябва. С една дума, както и да го обърнеш, той беше твърде приличен човек. Всичките чиновници бяха доволни от пристигането на новото лице. Губернаторът се изказа, че той е благонамерен човек; прокурорът – че е сериозен човек; жандармският полковник каза, че е учен човек; председателят на палатата – че е знаещ и почтен човек; полицейският началник – че е почтен и любезен човек; жената на полицейския началник – че е прелюбезен човек. Дори и самият Собакевич, който рядко се отзоваваше за добрите качества на някого, когато се завърна доста късно от града и се съблече съвсем, и легна на кревата до мършавата си жена, каза ѝ: „Аз, душке, бях у губернатора на вечеря, а обядвах у полицейския началник и се запознах с колежкия съветник Павел Иванович Чичиков: един преприятен човек!“ На което съпругата му отговори: „Хм!“ – и го блъсна с крак.
   Такова твърде похвално мнение се състави за госта в града и то трая дотогава, докато една странна особеност и едно начинание на госта или, както казват в провинцията, един пасаж, за който читателят скоро ще узнае, не докара в пълно недоумение почти целия град...

Преводачи Димитър Подвързачов, Константин Константинов

Художник Петър Станимиров

Издателство Изток-Запад (2015)

Дейвид Духовни >> Мамка му... и крава!

Крава, чела Омир, пуйка – пилот на самолет, и прасе, което говори перфектно иврит

   Повечето хора мислят, че кравите не могат да мислят. Моля? Ще перифразирам. Повечето хора мислят, че кравите не могат да мислят и нямат чувства. Пак моля. Аз съм крава, името ми е Елси. Да, да. Знам. Не са глупости. Виждате ли? Ние можем да мислим, да се шегуваме... поне повечето от нас. Елси, пралеля ми, чието име нося, няма чувство за хумор. Ама никакво. Искам да кажа, нула. Дори не харесва вицове за хора, които правят глупави неща. Като онзи за двамата човеци, които влезли в една плевня и... Стига. Може да се окаже, че нямам много време тук, та по-добре да не се разсейвам.
   Просто опитвам да изясня определени неща. Я да видим, сигурна съм, че ще се чудите как пиша това, като нямам пръсти? Не мога да държа писалка. Повярвайте ми, опитвах. Грозна работа. Не че останаха много писалки де, при всичките тези компютри. И макар да можем да мислим и да сме забавни, не умеем да говорим. Поне не с човеци. Имаме това, което вие, хората, някога наричахте „устна традиция“. Приказки и мъдрости се предават от майка крава на дъщеря крава и от поколение на поколение. До голяма степен както вие предавате вашите одисеи и илиади. Дори песни. Съжалявам, че подхвърлям имена. Омир. Туп! Ще почакам да го вдигнете.
   Всички животни могат да разговарят помежду си със сумтене, подсвиркване, лаене и универсално квичене, нещо като животинско есперанто – лъв с агне, птица с куче, мишка с котка – само дето на кого всъщност му е притрябвало да води продължителни разговори с котка? Много нарцистични са. Обаче ние, животните, нямаме думи или това, което вие наричате език. И, да – знам, че не беше граматически издържано, но го използвам за емфаза. Не съм двуутробно. Двуутробните са известни с неспособността си да разбират граматическите правила (Да сте опитвали някога да водите диалог с кенгуру? Почти неразбираемо, дори и да успееш да проникнеш в онзи австралийски акцент, пич). И кой, по дяволите, знае какво си говорят рибите? Обаче се отклоних. Много говеждо от моя страна. Отклонения и отклонения. Така правим. Ние, кравите, имаме много време върху копитата си, за да предъвкваме, така да се каже. Стоим, ядем, разговаряме, може да намерим и буца сол за близане. Всичко това е добро.
   Поне беше добро. Допреди около две години. Тогава горе-долу започна историята, която разказвам. Животът ми дотогава беше повече или по-малко идиличен. Родена съм в малка ферма в северната част на щата Ню Йорк, в Съединените щати. Кланът Бовари е там от началото на времето. И моята майка, и нейната майка, и майката на нейната майка и т.н. Бащите в кравешките семейства до голяма степен отсъстват. Татко ми Фердинанд (знам) е идвал от време на време и предполагам, че така са се родили братята и сестрите ми. През повечето време обаче момчетата се държат отделно от момичетата. Обичат да ни зяпат през оградата. Понякога е някак страховито, честно казано. Като че ли момчетата са други животни, но не ги съдя. Ако съм научила нещо през последните две години, то е да не съдя. Предполагам, че от началото на цивилизацията момчетата и момичетата се държат отделно, така че не очакваме нищо по-различно. Това го знам, така че не тъгувам, задето баща ми не е бил наблизо.
   Хората ни обичат. Или поне така си мислех. Всички така си мислехме. Обичат нашето мляко. Ако ме питате, струва ми се странно едно животно да пие млякото на друго. Нали не си представяте, че мога да отида при някоя госпожа, която току-що е родила, и да ѝ кажа: „Ей, може ли да ти опитам млякото?“. Странно, нали? Не може да се случи. Някак гадно е. Обаче заради това ни обичате. Доброто старо мляко. Leche. Всекиму своето, струва ми се. И нашите момичета израстват с мисълта, че всяка сутрин фермерът ще идва и ще им взема млякото. Което е някакво облекчение, защото се подуваме и може да се почувстваш някак възвишено и във форма след добро доене. Да, не сме безразлични към външния си вид. И не ни е ¬приятно, когато вие, хората, наричате някоя от вашите „крава“, ако решите, че е дебела. И прасетата не са особено щастливи заради приказките за „прасе“ и „свиня“, и кокошките не са доволни от „кокошка“ (което тайно ме радва, защото петлите са най-голямата досада, създавана някога от Бога).
   О, да, вярваме в Бог. Във формата на крава. Не бе. Ама ви изкарах акъла, нали? Вярваме обаче, че нещо е направило всичко на света – всички животни, животинки, растения, камъни и души. И дали този създател, или каквото е там, прилича на крава, на прасе, на персона, на амеба или на Джери Гарсия, всъщност не ни интересува особено и ни е все едно. Просто вярваме, че там някъде има сила на живота и съзиданието. Най-близкото до представите, които имат хората, е Майката земя. Обаче това е само приближение. А и ние не само вярваме в тези неща – знаем ги със сигурност. С костите си и с костите на предците си, които лежат някъде из нивите на този свят.
   Ох, наистина съм отнесена крава. Ще трябва да свикнете с това. И Омир доста се е отнасял, нали? Значи има прецедент. Преди да ви разкажа какво се случи, нека ви дам малко повече допълнителна информация, да ви обясня какъв беше животът ми преди Събитието. Така го наричам – Събитието, Откровението, Деня, когато акото удари вентилатора. Нека опиша обстановката. Да почувствате аромата.
   Живот във ферма. Доста ужасно. Прекарвах много време на пасището с най-добрите ми приятелки до гроб, биковете ни хвърляха космати погледи. Откъм нашата страна тревата е зелена, казваше майка ми винаги. Беше страхотна майка, обаче един ден изчезна, както изчезват всички кравешки майки. Учат ни да го приемаме. Че майка ти не е завинаги и че ако един ден, след като си е свършила работата да те отгледа от теле, си тръгне, без да каже довиждане, това не значи, че не те обича. Обаче, както знам, че „нещата са такива“ и „винаги е било така“, неизменно ми засяда буца в гърлото, щом си спомня за мама.
   Беше красива – големи кафяви очи, чудесно чувство за хумор. Никога не се е отделяла от мен преди деня, когато го направи. Обаче ще стигна до това по-късно. Дайте ми минутка, когато си спомням за майка ми. Чувствата идват и си отиват, освен ако не ги чувстваш. А могат и да се задържат, да заемат формата на круша и да станат странни. Така че, когато ние, кравите, имаме чувство, чувстваме го, докато премине. След това, мууу, продължаваме нататък. Бам. Не го очаквахте, нали?
   Спомням си дните на моето детство през тревнозелените очила на носталгията. Сега това изглежда толкова далечно и толкова съвършено! Всички дни бяха слънчеви, дори и дъждовните. Имахме трева и храна, място за спане и добри приятелки и винаги се разразяваха драми с другите животни, но нищо сериозно. Йерархията в една ферма е много обтекаема. Не знам дали бихте го нарекли демокрация. Мисля, че е по-добре да се каже: „Живей и остави другите да живеят“, освен ако наоколо няма пилета. Тогава всички залози отпадат. Не знам дали сте чели „Животинската ферма“. Май това е книга, която всички човешки деца трябва да прочетат. Аз лично предпочитам „Паяжината на Шарлот“, при все че паяците могат да са опасни. (И имат осем крака? Сериозно? Два или четири – това е добрият брой крака, всеки го знае. Може би пет, може би. Осем ми се струва отчаяно или нерешително, разточително дори. Нали така?)...

Издателство Бард

Мамка му... и крава! в Pimodo

Алистър Грей >> Стари влюбени мъже

Посмъртните записки на един пенсиониран учител от Глазгоу

Джон Тънок, посветил се на отвлечени идеи, но нелишен от интерес към плътското, е забавна фигура, едновременно устат и старомоден.

Историческите му съчинения ни отвеждат в Атина по времето на Перикъл, в Ренесансова Италия, и най-накрая натикват носа ни в торището, останало след група харизматични сектанти от времето на кралица Виктория.

Историко-геологическите отстъпления са контрапункт на записките от дневника на Тънок, описващ собствените си еротични несполуки, заедно с подробности около събитията от началото на новото хилядолетие, съвпадащо с последните пет години на правителството на Антъни Линтън Блеър.

Единствено Грей може да съчетава така небрежно еротика с изненадващи прозрения. Единствено Грей съумява да подмамва с такава привидна невинност. Алистър Грей си остава уникален докрай. Уил Селф

Книгата ще се продава добре, защото след двайсет и петгодишна възраст всеки се чувства стар, а пък младите се питат какво ли ги чака. Алистър Грей

Издателство Еднорог

Стари влюбени мъже в Pimodo

Алек Попов >> Пълен курс 2

... за напреднали

   Къде свършва занаята и къде започва позата? Защо никой не говори за „ролята на инженера“ в обществото, но от писателя се очаква да играе „роля на писател“? И в какво по-точно се изразява тя? Да пише открити писма? Да дава интервюта? Да участва в кръгли маси? Да пафка с лула? Да се налива с уиски? Да живее във вертеп? А може би все пак и да си пише книгите между другото? Зависи от гледната точка... Независимо от множеството интерпретации, които предлага, струва ми се, че за един писател няма по-лоша роля от „ролята на писателя“. Това е единственото, което не може и не бива да се играе. Колкото и лули да си изпушил, идва моментът, когато читателят казва: я, да видим сега какво си написал! И ако не можеш да извадиш истински текст, тогава изниква въпроса: кой по-дяволите си ти? Съвест на нацията, шпионин, предател, палячо, хулиган или обикновен шарлатанин? Животът често ни принуждава да сменяме различни роли, но написаното е всичко, което ни остава, когато маските паднат. Когато всички други роли са изчерпани или провалени. Моят текст – моята крепост. И по-добре стените да не са от картон. АП

Издателство Сиела

Пълен курс 2: ... за напреднали в Pimodo

Марк Твен >> Писма от земята

За религиозния морал и деградацията на обществото

   Сатаната се възхищаваше гласно от някои бляскави дела на Твореца – възхищение, зад което не бе трудна да се забележи ирония. Той правеше тези изказвания поверително, пред своите верни приятели – другите архангели, но някои от обикновените ангели го подслушаха и го обадиха на Ръководството.
   Тогава Сатаната биде изгонен от небесните селения за един ден – един небесен ден. Той отдавна беше свикнал с подобни наказания, които го сполетяваха поради прекалено острия му език. Преди го напъждаха в Пространството, понеже нямаше къде другаде да го пратят, и той хвъркаше унило там сред вечната нощ и арктическия мраз; но сега той реши да намери Земята и да види как върви експериментът с Човешкия Род.
   След известно време Сатаната писа – съвсем поверително – на свети Михаил и свети Гавраил какво е видял там.

   Това е много странно място, необичайно и крайно интересно. Всички хора са луди, всички останали животни са луди, Земята е луда, а и самата Природа е луда. Човекът е едно малко чудо. В най-добрия си вид той напомня никелиран ангел от най-ниска категория, а в най-лошия си вид е нещо неизразимо, невъобразимо; и винаги, и навсякъде, и във всичко той е пародия. Но въпреки това съвсем невъзмутимо и искрено той нарича себе си „най-благородното Божие творение“. Говоря ви самата истина! И да не мислите, че тази идея му е хрумнала напоследък – той я изповядва векове наред и вярва в нея. Вярва в нея и никой от Човешкия Род не е забелязал досега колко смешна е тя.
   Освен това – гледайте да не припаднете! – човекът се смята за любимец на Твореца. Той вярва, че Твореца се гордее с него, той дори вярва, че Твореца го обича, че има слабост към него, че не спи нощем, за да му се възхищава, да, да, и че бди над него и го предпазва от беди. Човекът се моли на Бога и си мисли, че той го слуша. Колко мило, нали? При това молитвите му са пълни с най-груби, нахални, безсрамни ласкателства и той си въобразява, че Твореца мърка от удоволствие, като слуша тези славословия. Всеки ден човекът се моли за помощ, милост и закрила, моли се с надежда и упование, въпреки че всичките му молитви остават без отговор. Но този всекидневен афронт, този всекидневен провал не го обезсърчават и той продължава да се моли най-невъзмутимо. Има нещо почти хубаво в това упорство. Сега пак гледайте да не припаднете: той си мисли, че ще отиде на небето.
   Има платени учители, които го убеждават в това. Те го учат също, че има ад, където гори вечен огън, и че той ще отиде там, ако не спазва Заповедите. А какво са Заповедите? Много смешна работа. Ще ви разкажа и за тях по-нататък...

(Откъсът е по превода на Тодор Вълчев, 1982)

Издателство Захарий Стоянов

Писма от земята в Pimodo

П. Г. Удхаус >> Замъкът Бландингс

Лорд Емсуърт копнее за спокойствие и приятната, силно уханна компания на Императрицата на Бландингс, свинята-медалистка...

   Денят, в който беззаконието надигна грозната си глава в Замъка Бландингс, беше ден за милиони. Слънцето грееше от онова ми ти небе с цвят на метличина и на разказвача му се приискваше да разкаже с най-големи подробности за назъбените стени на древните кули, за равните зелени ливади, хълмистия парк, величествените дървеса, охранените пчели и благородните хвъркати, върху които въпросното слънце сипеше своята благодат.
   Но почитателите на трилърите са хора нетърпеливи. Те се дразнят от излиянията за пейзажа и чакат смразяващата завръзка. Кога, сърдят се те, ще започне кървавата история? Кои са замесени в нея? Има ли трупове и колко? И най-важното – къде се намира всеки в сюблимния момент и с какво точно се занимава? Разказвачът, който иска да завладее публиката, трябва да осигури тази информация при първа възможност.
   И така, вълната от насилие, която щеше да разтърси из основи едно от най-достолепните имения в Шропшир, се надигна някъде към средата на прекрасен летен следобед и лицата, въвлечени в нея, бяха разположени, както следва:
   Кларънс, деветият граф Емсуърт, собственик и господар на Замъка, беше в градинарската барака и водеше дискусия с Ангъс Макалистър, главния си градинар, по въпросите за синьото секирче.
   Сестра му, лейди Констанс, се разхождаше по терасата с един мургав млад господин с очила, който се казваше Рупърт Бакстър и преди време заемаше длъжността личен секретар на лорд Емсуърт.
   Бийч, икономът, се намираше в един шезлонг в задния двор, където се наслаждаваше на следобедната си пура и четеше глава шестнадесета от „Мъжът с липсващия пръст“.
   Джордж, внукът на лорд Емсуърт, дебнеше в храсталака, стиснал въздушната си пушка, с която не се разделяше никога.
   Джейн, племенницата на Негова светлост, се помещаваше в беседката край езерото.
   И в добавка, както вече казахме, слънцето благо огряваше всичките тия глави, както и ливадите, кулите, дърветата, пчелите, сладкогласите птички и хълмистия парк.

   Скоро лорд Емсуърт напусна градинарската барака и се упъти бавно към къщата. Не си спомняше да се е чувствал по-блажен. През целия ден го изпълваха пълно спокойствие и задоволство и като никога Ангъс Макалистър не беше направил нищо, с което да ги помрачи. Много често, когато се опитваше да налее разум в главата на тоя катър в човешка кожа, той имаше навика да изсумти едно „мммхх“, после заемаше поза на пикаещ шотландец, изгрухтяваше едно „гррмфф“, после пак заемаше поза на пикаещ шотландец, после само попипваше брадата си и пак заемаше поза на пикаещ шотландец, без да каже нищо, което беше крайно раздразнително за чувствителния работодател. Но този следобед холивудските подмазвачи можеха само да се поучат от него как се общува с шефа и лорд Емсуърт не беше обхванат от онова неспокойно усещане, както се случваше в подобни ситуации, че в момента, когато обърне гръб, неговият здрав държавнически подход ще бъде пратен по дяволите и духът на Франклин Делано Рузвелт, в лицето на градинаря, ще разработи някаква нова линия по въпроса за синьото секирче.
   Ето защо, приближавайки терасата, господарят на Замъка си тананикаше под мустак. Вече беше изготвил изцяло програмата си за деня. Около час, докато позахладнее, мислеше да се посвети на четене в библиотеката на избрани златни страници от оная книга за свинете. После щеше да иде и да помирише някоя и друга роза и вероятно да се помотае наоколо. Тези малки удоволствия бяха всичко, от което скромната му душа имаше нужда. Друго не му трябваше. Просто искаше да го оставят да живее кротко и да не го юркат непрестанно.
   А откакто Бакстър беше напуснал, помисли си лорд Емсуърт щастливо, вече никой не го юркаше. Преди една-две седмици май имаше някаква суматоха – племенницата му Джейн искаше да се омъжва за някакво лице от мъжки пол, а сестра му Констанс не ѝ даваше – но явно всичко беше утихнало. Но даже и когато кавгите бяха стигнали върха си, когато въздухът трепереше от женски писъци и Кони не спираше да му се пречка с думите: „Но, Кларънс, чуй ме какво говоря!“, той можеше да се успокои, че макар вкъщи да се случват неприятности, винаги ще има и светла страна. А именно, че Рупърт Бакстър вече не работи за него.
   Има един тип делови люде с лица от гранит и челюсти от желязо, на които отношението на лорд Емсуърт към Рупърт Бакстър би се сторило абсолютно необяснимо. За тези могъщи титани личният секретар е просто една кукла на конци, към която се обръщат с „Хей, ти“ и я разкарват нагоре-надолу до премаляване. Бедата с лорд Емсуърт беше, че именно той, а не Рупърт Бакстър играеше ролята на куклата. Отношенията им бяха като между монарх с меко сърце и напорист млад шут, който го е поставил под чехъл. Години наред, докато най-накрая се смили да го напусне, за да замине с един американец на име Дживънс, Бакстър беше тормозил лорд Емсуърт, беше си вирил носа, беше му давал зор, беше го преследвал да прави разни неща, да помни други и да подписва трети. Нито секунда почивка. Да, направо си беше удоволствие да си спомниш, че Бакстър е изчезнал завинаги. Заминаването му беше очистило тази райска градина от една змия, която май се канеше да векува.
   Като продължаваше да си тананика, лорд Емсуърт стигна терасата. Секунда по-късно мелодията угасна на устните му и той се олюля назад, гаче ли някой го беше хлопнал по носа.
   – Господи помилуй! – възкликна той, разтърсен из основи.
   Пенснето му, както се случваше винаги, когато е развълнуван, изведнъж беше напуснало обичайното си местонахождение. Той го хвана във въздуха и го намести отново със слабата надежда, че злокобната сцена пред очите му ще се окаже някоя оптическа измама. Но уви. Колкото и да мигаше на парцали, не можеше да заличи факта, че мъжът, който разговаряше със сестра му Констанс, беше самият Рупърт Бакстър, жив-живеничък. Деветият граф се блещеше насреща му с такъв ужас, какъвто един личен секретар не би предизвикал дори и ако се връщаше от гроба.
   Лейди Констанс се усмихваше широко, както жените често правят, когато се канят да настъпят по мазола най-близките и скъпите си.
   – Това е мистър Бакстър, Кларънс.
   – Аа – провлече лорд Емсуърт.
   – Той е на обиколка из Англия с мотоциклета си и като минавал из тия места, естествено, се сетил за нас.
   – Аа – повтори лорд Емсуърт.
   Гласът му звучеше глухо, защото на душата му легна като тежък камък едно предчувствие. Не беше в стила на Кони да приказва, че Бакстър обикалял Англия, и да прави намеци, че след пет минути младежът ще скочи на мотоциклета си и ще литне към някое място на стотици километри оттук. Той познаваше сестра си. Тя кроеше заговор. Винаги е била горещ фен на Бакстър и сега щеше да се опита да склони тоя най-зъл демон на Замъка Бландингс да се върне на служба. Лорд Емсуърт можеше да заложи на това цялото си състояние. Ето защо простена онова горестно „аа“.
   Въпросният стон, барабар с провисналото му чене и агонията зад пенснето, накараха лейди Констанс да присвие уста. В прекрасните й очи просветнаха наставнически проблясъци. Заприлича на укротителка на лъвове, която се готви да даде на най-непокорния звяр от трупата да разбере кой е шефът.
   – Кларънс! – повиши тон тя. После се обърна към събеседника си: – Ще ни извините ли за момент, мистър Бакстър. Искам да кажа нещо на лорд Емсуърт.
   Тя дръпна пребледнелия граф настрана и взе да го гълчи.
   – Какво си зяпнал като препарирано прасе, Кларънс!
   – Ъъ? – измънка лорд Емсуърт. Умът му както обикновено блуждаеше. Магическата дума го върна отново на земята: – Прасе ли? Какво прасе?
   – Казах, че ти приличаш на препарирано прасе. Можеше поне да запиташ мистър Бакстър как е.
   – Много добре виждам как е. Какво прави той тука?
   – Информирах те вече какво прави.
   – Ама как така е тръгнал да обикаля страната на мотоциклет? Нали работеше за един американец, ъъ... как му беше там името?
   – Напуснал е мистър Дживънс.
   – Какво!
   – Да. Мистър Дживънс се върнал в Америка, а мистър Бакстър не искал да напуска Англия.
   На лорд Емсуърт му се подкосиха краката. Дживънс беше последната му надежда. Никога не беше срещал този любезен американец от Чикаго, но винаги го споменаваше с благодарност и упование като гениален доктор, който е успял да изолира и обезвреди някой изключително зловреден вирус.
   – Искаш да кажеш, че тоя проклетник е без работа? – викна ужасен деветият граф.
   – Да. И не можеше да се случи в по-подходящ момент, защото е време да се направи нещо по отношение на Джордж.
   – Кой Джордж?
   – Имаш внук с това име – обясни лейди Констанс с онова великодушно, ледено търпение, към което толкова често прибягваше в общуването с брат си. – Твоят наследник, Бошъм, ако си спомняш, има двама синове, Джеймс и Джордж. По-младият, Джордж, прекарва тук лятната си ваканция. Все пак може да си благоволил да го забележиш наоколо. Едно дванадесетгодишно момче с кестенява коса и лунички.
   – А, Джордж? Джордж? Искаш да кажеш – Джордж? Да, знам го. Той ми е внук. Та какво за него?
   – Той е напълно неуправляем. Вчера например счупи още един прозорец с проклетата си въздушна пушка.
   – Ами може би му липсват майчините грижи? – на лорд Емсуърт не му беше много ясно, но имаше някакво усещане, че трябва да каже нещо в този дух.
   – Липсва му на него един строг възпитател и с радост мога да ти кажа, че мистър Бакстър прие работата.
   – Какво!
   – Да. Всичко е уредено. Багажът му е в „Герба на Емсуърт“ и сега ще пратя да го донесат.
   Лорд Емсуърт започна трескаво да търси аргументи, които да сложат здрав прът в колелото на този страховит план.
   – Но той не може да е възпитател, ако препуска на мотоциклета си из цяла Англия.
   – Не сме пропуснали и това. Той ще се откаже от препускането на мотоциклет.
   – Но...
   – Това ще бъде чудесно разрешение на един проблем, който с всеки изминал ден става все по-належащ. Мистър Бакстър ще държи Джордж изкъсо. Той има такава твърда ръка.
   С това Констанс се завъртя на 180 градуса, а лорд Емсуърт затътри крака към библиотеката.
   Това беше мрачен момент за деветия граф. Най-големите му страхове се бяха превърнали в черна действителност. Ясно му беше точно какво означава това. Веднъж по време на редките си визити в Лондон чу една фраза, която му направи силно впечатление. Пиеше си следобедното кафе в Клуба на старшите консерватори и някакви типове от съседната маса започнаха политически спор. Тогава един от тях беше казал за нещо си там, забележете, че било само „върхът на айсберга“. И сега лорд Емсуърт осъзнаваше, че това, което се случи, е само върхът на айсберга. От Бакстър Временния възпитател до Бакстър Пожизнения секретар имаше толкова малка крачка, че мисълта за нея го вледеняваше из основи.
   Един късоглед човек, на когото пенснето му е кривнало в момент, когато лешояди гризат гърдите му, рядко си гледа в краката. Всеки, който можеше да наблюдава отстрани как лорд Емсуърт се влачи слепешком като преял кърт през терасата, би предвидил, че няма начин да не се сблъска с нещо. Друг въпрос е с какво точно. В случая това се оказа хлапак с рижа глава и лунички, който изскочи от храстите с въздушна пушка в ръка.
   – Уф! – рече момчето. – Извинявай, дядо.
   Лорд Емсуърт намести пенснето си на мястото, откъдето беше отхвръкнало, и го изгледа зверски.
   – Джордж! Защо, по дяволите, не гледаш къде ходиш?
   – Извинявай, дядо.
   – Можеше да ме контузиш здравата.
   – Извинявай, дядо.
   – Друг път бъди по-внимателен.
   – Дадено, старче.
   – И не ме наричай „старче“.
   – Нямаш проблеми, дядо. Я гледай – и Джордж изсипа цяло кило сол в раната, – кой е оня, който говори с леля Констанс?
   Той посочи с пръст – един невъзпитан жест, който добрият възпитател би поправил – и проследявайки го, лорд Емсуърт трепна, тъй като очите му отново попаднаха върху Рупърт Бакстър. Секретарят – лорд Емсуърт вече беше изоставил определението „бившият“ – шареше с поглед из хълмистия парк и на Негова светлост този поглед се стори твърде собственически. Рупърт Бакстър оглеждаше през очилата си земите на Замъка Бландингс със самодоволното изражение – така поне си помисли лорд Емсуърт – на някой безпощаден предводител на хунско племе, стъпил с цървул върху отвоюваната с реки от вражеска кръв територия.
   – Това е мистър Бакстър – отвърна той на въпроса на момчето.
   – Изглежда голям гадняр – заключи критично Джордж.
   Този израз беше нов за лорд Емсуърт, но той веднага го оцени като идеалното описание за Рупърт Бакстър. Гърдите му се изпълниха с топли чувства към хлапето и в този момент съвсем лесно можеше да му даде шест пенса.
   – Така ли мислиш? – запита той нежно.
   – И какво прави тук?
   Сърцето на Негова светлост се сви. Стори му се нечовешко да отнеме слънцето от живота на това прекрасно момченце. Но все някой трябваше да му каже.
   – Ще бъде твой възпитател.
   – Възпитател?
   Това беше по-скоро вик на болка, изтръгнат от дълбините на детската душа. Тя се изпълни с потресающото разкритие, че спрямо нея е била погазена и най-елементарната човешка справедливост. Гласът на хлапето трепереше от вълнение и протест.
   – Възпитател? – изплака клетият Джордж. – Въъъзззпитател? Въз-пи-ии-тател? Посред лятната ми ваканция? На това му се вика тъпотия. Искам да кажа, посред лятната ми ваканция. За какво ми е притрябвал възпитател? Искам да кажа, посред...
   Той би говорил надълго и нашироко, защото имаше да каже много по въпроса, но в този момент гласът на лейди Констанс, благозвучен, но властен, прекъсна излиянията му.
   – Джоооордж.
   – Да му се не види, точно посред…
   – Ела тука, Джоордж. Искам да се запознаеш с мистър Бакстър.
   – Да му се не види! – измънка отново покрусеният хлапак и с мрачна гримаса се повлече по терасата. Лорд Емсуърт продължи към библиотеката, а сърцето му се късаше от болка за това момче, което с краткото си обобщение за Рупърт Бакстър се беше наредило в списъка на сродните души. Разбираше много добре как се чувства сега Джордж. Невинаги е било много лесно за деветия граф да проумее нещо, но сега схвана безпогрешно същността на детското недоволство. Джордж, на когото беше натресен възпитател посред лятната ваканция, яростно не желаеше такъв.
   Като въздъхна тежко, лорд Емсуърт стигна до библиотеката и намери книгата си.
   Нямаше много четива, които в такъв съдбовен момент биха могли да отвлекат вниманието му от мрачните мисли, но настоящото беше именно такова. И по-точно, гениалният Уифъл и неговите безценни „Грижи за прасетата“, в чиито увлекателни страници деветият граф много скоро потъна и забрави всичко. Главата, която четеше, бе онази великолепна разработка за помията и кашата от трици и тя така дълбоко го погълна, че когато около двадесет минути по-късно вратата се отвори с трясък, на него му се стори, че под краката му е избухнала адска машина. Той изпусна гениалния Уифъл и задиша учестено. После, макар че пенснето му не беше пропуснало да изхвърчи от носа му, успя по някакъв вътрешен инстинкт да усети, че натрапникът е родната му сестра Кони...

Преводач Веселина Тихолова

Издателство Кронос

Замъкът Бландингс в Pimodo

Сири Хуствет >> Лято без мъже

Жената във всичките ѝ възрасти

   Малко след като той изрече думата пауза, аз полудях и се озовах в болница. Той не каза Не искам да те виждам никога повече или Между нас е свършено, но след трийсетгодишен брак пауза стигаше, за да се превърна в умопобъркана, чиито мисли експлодират, рикошират и се стрелкат една към друга като пуканки в микровълнова. Стигнах до това печално наблюдение в леглото си в Южното крило, така натъпкана с халдол, че не ми се мърдаше. Противните ритмични гласчета бяха позаглъхнали, но все още ги чувах, а щом затворех очи, виждах анимационни герои, които търчаха по розови хълмчета и потъваха в сини горички. Накрая д-р П. ми сложи диагнозата „кратко психотично разстройство“, известно още като „кратка реактивна психоза“ – което означава, че си наистина луд, но за малко. Ако не ти мине за месец, лепват друг етикет. Изглежда, за въпросния вид умопомрачение често има пусков механизъм, „стресор“, както казват психиатрите. В моя случай това беше Борис, или по-скоро фактът, че Борис го нямаше, че Борис си беше взел пауза. Държаха ме под ключ седмица и половина и после ме пуснаха. Още известно време продължих да се лекувам като приходящ пациент, а след това открих д-р С., която имаше алтов мелодичен глас, сдържана усмивка и афинитет към поезията. Тя ми помогна да си стъпя на краката... всъщност още ми помага.
   Не обичам да си спомням лудата. Хващаше ме срам от нея. Много дълго нямах желание да прочета онова, което тя беше написала в черно-белия бележник, докато лежеше в болницата. Знаех какво е надраскано на корицата с почерк, който нямаше нищо общо с моя – „Мозъчни отломки“, – но не исках да отворя бележника.
   Работата е там, че ме беше страх от нея. Когато дойде да ме види, Дейзи, момичето ми, се мъчеше да прикрие неудобството си. Не знам какво точно е видяла, но мога да се досетя: една жена, измършавяла от гладуване, все още неадекватна, с тяло, вцепенено от лекарствата, една жена, която не можеше да отговори свързано на думите на дъщеря си, която не можеше да прегърне собственото си дете. А после, като си тръгна, я чух да се оплаква пред сестрата, а по гласа ѝ си личеше, че едва удържа сълзите: „Все едно това не е мама“. Тогава не бях на себе си, но да си спомням това изречение, сега е жива мъка. Не мога да си простя.
   Паузата беше французойка, която накуцваше, но имаше лъскави кестеняви коси. Освен това притежаваше импозантен бюст, който беше истински, а не изфабрикуван, тесни правоъгълни очила и блестящ ум. Беше млада, разбира се, с двайсет години по-млада от мен, и подозирам, че Борис доста време беше точил лиги след колежката си, преди да атакува нейните импозантности. Непрекъснато си представях сцената. Борис, със снежнобелите къдрици, които падат върху челото му, сграбчва гърдите на въпросната Пауза до клетките на генетично модифицираните мишки. Винаги си го представям в лабораторията, макар че сигурно греша. Те двамата рядко са оставали там насаме, а и „екипът“ край тях надали би пропуснал да забележи шумен любовен клинч. Вероятно са намирали убежище в някоя кабинка в тоалетната, където моят Борис се е бъхтел над колежката си, подбелвайки очи с приближаването до експлозията. Това ми беше отлично познато. Бях го виждала да подбелва очи хиляди пъти. Баналността на случващото се – фактът, че се повтаря всекидневно, до втръсване от мъжете, които изведнъж или постепенно откриват, че това, което Е, не е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО, и после предприемат стъпка, за да се освободят от застаряващите жени, които години наред са се грижили за тях и за децата им – не притъпява мъката, ревността и унижението на изоставените. Презрените жени. Ридах, крещях и налагах стената с юмруци.
Изплаших го. Той искаше мир и спокойствие, искаше да го оставя да тръгне по свой път с кротката и възпитана невроложка, жената мечта, с която нямаше общо минало, съпреживени болки, никаква печал, никакъв конфликт. И все пак той каза пауза, а не край, за да остави разказа с отворен финал, в случай че размисли. Жесток проблясък на надежда. Борис, Стената. Борис, който никога не повишава тон. Борис, който седи на дивана и клати глава с объркано изражение. Борис, човекът плъх, който се ожени за една поетеса през 1979 г. Борис, защо ме напусна?
   Трябваше да се измъкна от апартамента, защото там изпитвах болка. Стаите и мебелите, звуците откъм улицата, светлината, която влизаше в кабинета ми, четките за зъби на поличката, дрешникът в спалнята с липсващата дръжка на вратата – всяко едно от тези неща се беше превърнало в кост, която ме болеше, в става, ребро или прешлен от една съчленена анатомия на общите спомени и сякаш всички те, натоварени с натрупаните значения на времето, тежаха в моето собствено тяло и аз разбрах, че не мога да го понеса. Затова напуснах Бруклин и отидох да прекарам лятото у дома, в заспалото градче, издигнато в някогашната прерия на Минесота, там, където бях отраснала. Д-р С. не се възпротиви. Щяхме да провеждаме телефонни сеанси веднъж седмично, с почивка през август, когато тя обикновено излизаше в отпуск. В университета бяха проявили „разбиране“ по отношение на моето изкрейзване и щях да се върна да преподавам чак през септември. Това щеше да бъде големият Зев между Шантавата пролет и Трезвата есен, безметежна хралупа, която да напълня със стихове.
   Щях да седя с майка си, да нося цветя на гроба на баща си. Сестра ми и Дейзи щяха да дойдат да ме видят, а освен това ме ангажираха да водя детска поетична школа в местното Сдружение по изкуствата. „Родена тук поетеса, носителка на награди, провежда семинар“ – гласеше заглавието в „Бондън Нюз“. Наградата за поезия „Дорис П. Цимър“ е никому неизвестна награда, която ми се стовари изневиделица; с нея удостояваха поетеси, чиито творби могат да се класифицират като „експериментални“. Тогава приех с благодарност тази съмнителна почест, както и съпътстващия я чек, макар да имах скрити резерви, но по-късно ми стана ясно, че КАКВАТО И ДА Е награда е за предпочитане пред никаква, че етикетът „носител на награди“ придава полезно, пък било то и чисто декоративно лустро на поета, живеещ в свят, който изобщо не разбира от поезия. Както е казал Джон Ашбъри: „Да си прочут е едно, да си прочут поет е съвсем друго нещо“. А аз не съм прочут поет.
   Взех под наем една малка къща в края на града, недалеч от апартамента на майка ми, който се намираше в сграда, предназначена за възрастни и старци. Майка ми живееше в зоната за самообслужващи се. Въпреки артрита и разните други оплаквания, сред които кризи на опасно високо кръвно налягане, тя беше необикновено енергична и с ума си за своите осемдесет и седем години. В комплекса имаше още две ясно разграничени зони – „с обгрижване“, за онези, които се нуждаеха от помощ, и крайната дестинация – „центъра за лежащо болни“. Преди шест години там почина баща ми и макар че веднъж усетих, че нещо ме тегли да се върна и отново да разгледам мястото, стигнах само до прага, а после се обърнах и избягах от бащиния призрак.
   – На никого тук не съм казала, че си била в болница – каза майка ми с неспокоен глас, а напрегнатите ѝ зелени очи бяха приковани в моите. – Не е нужно никой да знае.
   

   И ще забравя капката страдание,
   която ме опари днес, която ме опари днес.

   На помощ идва Емили Дикинсън, стихотворение номер 193. Адрес: Амхърст.
   Стихове и фрази летяха из главата ми цяло лято.
   „Ако се появи мисъл без някой, който да я помисли – казва Уилфред Бион, – това може да е „безстопанствена мисъл“, може да е мисъл, която върви с името и адреса на своя стопанин, а може да е и „дива мисъл“. Но появи ли се подобно нещо, проблемът е какво да правим с него.“
   От двете страни на моя дом под наем имаше други къщи – застрояваше се нов квартал, – но нищо не запречваше изгледа от задния прозорец. Той гледаше към малко дворче с две детски люлки, зад което имаше царевичак, а още по-нататък – ливади с люцерна. В далечината се виждаше малка горичка, очертанията на хамбар, силоз, а над тях беше огромното неспокойно небе. Тази гледка ми харесваше, но отвътре къщата ме разстройваше: не защото беше грозна, а защото беше наблъскана догоре с живота на стопаните си – семейство млади преподаватели с две деца, които бяха духнали към Женева за през лятото благодарение на някаква научна стипендия. Щом оставих на пода чантите и кутиите и се огледах, аз се запитах как ще се побера в това място, с всичките семейни снимки и декоративни възглавнички с неизвестен азиатски произход, с лавиците, пълни с книги за държавното управление, световните съдилища и дипломацията, с кашоните играчки и просмукалата се навсякъде воня на котки, които, слава богу, липсваха. Дойде ми мрачната мисъл, че през целия си живот рядко бях имала свое местенце, че все драсках нещо в откраднатото време за почивка. В началото работех на кухненската маса и тичах при Дейзи, щом тя се събудеше. Преподаването и поезията на моите студенти – стихове без вътрешен порив, стихове, натруфени с „литературни“ заврънкулки и финтифлюшки – ми бяха отнели безбройни часове. Но от друга страна, аз не се борех за себе си, всъщност не се борех както трябва. Има хора, които просто заграбват необходимото им пространство, като изблъскват с лакти всички нашественици, за да завземат определена територия. Борис беше способен да го направи, без да помръдне и мускулче. Достатъчно беше да си стои на място, „тих като мишка“. Аз бях шумна мишка, от онези, които драскат в дупките си и вдигат гюрултия, ала това не водеше до никакъв резултат. Магията на властта, на парите, на пенисите.
   Внимателно наредих в един кашон рамкираните снимки, като преди това описах мястото, където беше стояла всяка от тях. Навих на руло няколко килима и ги прибрах в килера заедно с двайсет непотребни възглавнички и играчките на децата, а след това изчистих методично цялата къща, изравяйки и изсмуквайки валма прах, в които се бяха заплели кламери, полуизгорели кибритени клечки, котешки изпражнения, няколко смачкани бонбончета „Ем енд Ем“ и разни други неподлежащи на идентификация боклуци. Изтърках с белина трите мивки, двете тоалетни, ваната и душ кабината. Изжулих пода в кухнята, избърсах и измих лампите на тавана, които бяха почернели от прах. Голямото чистене продължи два дни и накрая всичките крайници ме боляха и имах няколко порязвания по ръцете, но след цялата тази ожесточена деятелност стаите станаха по-ясни. Мухлясалите неясни очертания на всеки предмет в полезрението ми добиха конкретност и отчетливост, която подобри настроението ми поне за малко. Разопаковах книгите си, настаних се в стаята, която, изглежда, беше кабинетът на съпруга (на тази мисъл ме наведоха лулата и такъмите за пушене), седнах и написах:

   Загуба.
   Отсъствие, което съзнаваш.
   Ако не ти бе известно,
   щеше да е нищо
   и то е, разбира се,
   друг род нищо,
   болезнено като пришка,
   но също и смут
   в областта на сърцето и дробовете,
   празнота, чието име е: Ти.

   Майка ми и нейните приятелки бяха вдовици. Съпрузите на повечето от тях бяха починали преди години, но те продължаваха да живеят, без да забравят мъжете си, макар че, от друга страна, явно не се посвещаваха само на спомени за покойните си половинки. Всъщност времето беше придало на тези възрастни дами някаква внушителност. В себе си аз ги наричах Петте Лебеда, отбраното общество на „Ролинг Медоус Ист“, жени, заслужили почетното си положение не просто заради дълголетието или липсата на здравословни проблеми (всички те имаха една или друга болежка), а понеже притежаваха душевна издръжливост и независимост, които им придаваха лустрото на предизвикваща завист свобода. Джордж (Джорджиана), най-възрастната сред тях, признаваше, че Лебедите са извадили късмет.
   – Досега не е започнала да ни хлопа дъската – пошегува се веднъж. – Разбира се, нищо не се знае… Ние все повтаряме, че винаги може да се случи всичко.
   При тези думи тя вдигна от проходилката дясната си ръка и щракна с пръсти. Ала движението беше толкова немощно, че не се чу нищо – и тя явно осъзна това, тъй като лицето ѝ се сгърчи в несиметрична усмивка.
   Аз не казах на Джордж нито че моята дъска беше започнала и впоследствие спряла да хлопа и че всичко това ми беше изкарало акъла, нито че както стоях и си бъбрех с нея в дългия коридор, наум ми дойде един стих от друг един Джордж, Георг Тракл: InkühlenZimmernohneSinn. В хладни стаи без смисъл. В хладни безсмислени стаи.
   – Знаеш ли на колко съм години? – продължи тя.
   – На сто и две.
   Притежаваше един век.
   – А ти на колко си, Мия?
   – На петдесет и пет.
   – Дете невръстно.
   Дете невръстно...

Преводач Милена Попова

Издателство Колибри

Лято без мъже в Pimodo

Любомир Николов >> Натюрморт с мъже

Истории за тъмното, иронично-смешно и необяснимо човешко

   Долу, в отразеното небе

   Онзи ден се случи едно събитие, което бе отразено във Фейсбука, но не и в цялото му великолепие. Ако позволите, ще разкажа. Закъснях и залата бе пълна. Литературният критик бе получил страшна уртикария от въздуха в помещението или от някое случайно ръкостискане и бързаше да приключи с представянето на книгата. Лицето му бе на червени петна. Малко е да се каже, че редеше хвалебствени думи. Той подреждаше мислите си в една спираловидна логика, която можеше да бъде разбрана само от най-начетените в залата, и успяваше при всяко възкачване на спиралата да намери още по-изискани похвали за авторката. Тя мигаше приветливо. Бе облечена модно елегантно и неспасяемо бедно. Лицето ѝ стоически грееше под напора на смесени чувства.
   В публиката имаше младежи, които приемаха всяка дума за истина. Имаше обикновени хорица, които по навик потропваха от крак на крак. Имаше представител на Културата, на когото речта на критика се стори прекалено дълга. Всъщност той не беше от Културата, а от Образованието. Бе дошъл да замести един колега. Неговата тясна специалност не бе литературата, а програмата за предучилищните паралелки. Тъй като тази програма в същината си не се променяше, всеки нов на този пост в министерството се занимаваше да състави ново и по-изчерпателно название на иначе простото „седмична програма“. Експертът бе съставил следното название: „Седмично разпределение на задължителните регламентирани и нерегламентирани в дните на седмицата ситуации по образователни направления при полудневна организация на взаимодействието“*
   Сами разбирате, че след като експертът бе успял да създаде такъв шедьовър, то думите на критика му звучаха постно.
   Другите все още слушаха внимателно представянето на книгата.
   – Каква е тази безпардонна измислица? Къде са доказателствата? – извика един от залата. Критикът продължи, без да го удостои с внимание.
   – Истината е, че този текст е празен – извика пак онзи. Гласът му не търпеше възражения.
   – Млък да чуем! – каза му някой.
   – Какво още искате да чуете?! – извика натрапникът.
   – Добре, ще отговоря – каза критикът помирително. – Този текст е многопластов. При внимателен прочит се вижда, че произведението крие много; наративът е приютил алюзии, скрити метафори...
   – Да бе, да, знам ги тия – каза нарушителят на спокойствието.
   – Я млък! – скараха му се пак.
   Грубиянът не смяташе да млъкне. Разпори публиката, излезе пред микрофона, замълча, за да събере погледите, и започна:
   – Знам ги тия трикове. Говорите напразно, всеки може тъй. При четене, ще кажете, пинеалната жлеза на автора се забива в очите на четящите, пробожда ги до място със смисъл и оттам потичат фабули. Читателите започват да разбират извисеното в иначе простичките думи. Така, така, тук има смисъл, казват си те, и дузина измамни неща възникват едновременно в света. Авторът тях нито ги е мислил, нито ги е казал. Та кой може да предвиди свободните асоциации, които думите пораждат? Писателят? Какво да кажем за него? – Говорещият погледна авторката. – Дългите пипала на изкривено възприятие са полазили тази жена, писател или компонист на думи, и тя мисли, че е гений или поне слуга на някой мъдър бог. Но има отплата за тази заблуда, скъпа. Писателят прилича донякъде на пияница, който си мисли, че като си върне бутилките, ще забогатее. Но не става тъй. Пишещият работи в девалвирала валута. Винаги получава старите пари.
   – Аз те познавам – обърна се една жена от залата към говорещия, – ти си този, който се самоуби.
   – Да, обаче съм тук с минимални телесни загуби и запазен ум. Имам петдесет шева, но съм същият, че и отгоре – викна човекът пред микрофона. – Аз съм псевдоним на предишния си Аз. Под псевдоним лесно се казват всякакви неприлични и неудобни работи и затова съм тук. Искам като мен всички автори да се самоубият веднъж завинаги и после, като оживеят, да не се държат така супериорно като олигофрени сред пълни идиоти. Всичко е относително, казвате вие, ама не е! Хората напоследък деградират осезаемо. Я се вижте всички. Кога преди залите са миришели на мърша и клозет, а?! Откога стана така, че всяко културно събитие смърди на обор?
   В залата доста от посетителите бяха изклошарясали, не бяха яли като хората от дни и мисли за самоубийство им бяха минали набързо през главите, та почувстваха говорещия близък. Загледаха го уважително, с универсалното изражение на слепци, слушащи Вагнер.
   – Знаете ли – продължи човекът, – че когато Дикенс е чел пред публика, дамите са припадали, а мъжете са получавали конвулсии. Кой е обяснявал на събралите се скритото в текста, когато думите са ги удряли като докерски юмрук? Наивници, ще кажете. Припадничави, селски хора, ама не, не са били такива. Думите едно време са имали смисъл и са звучали едно към едно. Кой тогава е работил другите с евфемизми? Никой. Долу евфемизмите – каза човекът, слезе от подиума и си тръгна.
   – Остани за коктейла поне – каза му една сродна душа.
   – Какви коктейли, бе?! – отвърна онзи. – Тук няма коктейли, има само вино.
   Експертът от Образованието също си тръгна. Той проиграваше в ума си многопластовите значения на измисления от него термин „полудневно взаимодействие“. Ето например, сети се той, ако шестгодишното дете срещне на улицата първата си учителка и ѝ каже весело „Здравейте, госпожо!“, то тя с пълно право може да му отвърне: „Детенце, сега сме извън полудневния цикъл на взаимодействие, така че я се пръждосвай“.

–––––––

* Название на седмичната програма на предучилищна паралелка. Текстът е взет от реално съществуващ документ, циркулиращ из предучилищни класове и спуснат от по-висш разум. Блестящата мъдрост на този текст дори и след сто години, ще е недостижима за умовете на шестгодишните, камо ли пък на техните родители, свикнали да търсят логика във всичко

Издателство Сиела

Натюрморт с мъже в Pimodo

Исабел Алиенде >> Игра на Изкормвач

Първият криминален роман на Исабел Алиенде

Шестнайсетгодишната Аманда Мартин е увлечена по интернет ролева игра, наречена Изкормвач, в която тя участва всеотдайно в комбина с още четирима затворени в себе си и нестандартни тийнейджъри от различни краища на света. Докато Аманда и нейната кибергрупа разгадават виртуални убийства, Сан Франциско се оказва поле на зловещи престъпления на сериен убиец, който ловко се измъква от ръцете на полицията. И ето че Аманда е въвлечена в разследването и заедно със своите приятели трябва да свали маската от лицето на убиеца, за да види отново майка си.

Издателство Колибри

Игра на Изкормвач в Хеликон

Игра на Изкормвач в Books.bg